Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.11.2020 11:27 - РАДКА КУШЛЕВА
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 373 Коментари: 0 Гласове:
2



 РАДКА КУШЛЕВА

 

Роден на село, аз израснах с песните на три големи певици: Радка Кушлева, Надежда Хвойнева и Валя Балканска. Три повелителки на родопската песен. И трите със свой чар и неповторим глас. Най-силно ме впечатляваха песните на Радка. Бяха драматични, разтърсващи, вдъхновяващи със своя текст и със специфичния й глас. Той идеше сякаш от дъното на земята. Носеше нещо от Далечния изток, от високите планини и тучните поля на България. Глас като коприна. Създаден да разказва легендата за Родопа. Когато го слушах, още в детството, се изпълвах с радост, преливах от гордост. На сърцето ми му порастваха криле и аз политах в космоса, наречен мечтание. Този глас и тези песни ми даваха всичко, което нямах. Караха ме да осмислям онова, което имах.

Кажете ми как се забравя „Бела съм бела, юначе, цала съм света йогрела”, „Въз подзиме съм легнала, въз пролете съм станала”, „Пустиен Салих без сабор”, „Руфинка болна легнала”!... В средата на Двайсти век, радиото превземаше моето село. По-богатите семейства, които имаха радиоапарати, щом запееше Радка Кушлева, отваряха прозореца на стаята, в която свиреше радиото, поставяха кутията на перваза, усилваха звука й докрай, за да чуят повече хора нейния глас и песните, по-сладки от хляб и по-руйни от вино. Те не бяха само песни, те бяха драми, истории, съдби. Озвучени с уникалния глас на Радка, слушателите ги приемаха като Божия благодат. Докато радиото бе новост, то магарето, икономично, работливо и глупаво добиче, близък помощник на селските тютюнджии, го имаше във всеки дом. Веднъж, точно когато Кушлева пееше, нашето се разрева в двора. Мама слушаше на терасата, загледана незнам си къде, в този миг „полудя”. Излязла извън кожата си, тя викна на татко: „Запуши устата на това кречатало, сега ли му дойде реването!...”

Радка Кушлева е единствената народната певица, наречена от хората „родопският славей”. Всички, които се кичат днес с тази възхвала, се кичат по свое желание. Нейната всеотдайност, талант и доброта, с която се отнасяше към изкуството, я правяха недостижима.

Певицата ми бе особено скъпа. Тя дойде в детството, за да ме убеди, че мечтите се сбъдват. Видях я и я слушах на живо. Беше дълъг есенен ден на 1959 г., който се точеше лениво под сенките. Ние децата обикаляхме училището, чийто салон се използваше за читалище, разглеждахме афиша на група „Наша песен”, обсъждахме артистите, които щяхме да чуем вечерта. Сред тях бяха: Мита Стойчева, Йовчо Караиванов, Борис Карлов, Гюрга Пинджурова, Борис Машалов и разбира се, Радка Кушлева. За мнозина днес тези имена не значат почти нищо, както тогава за мен, но аз знаех коя е Радка Кушлева. На концерта се стече цялото село. Хората идеха на талази, както се казва „с кучетата и котетата”. Салонът пращеше по шевовете. За да е поносимо в салона, чистачките отвориха прозорците по които моментално увиснаха гроздове от деца.

Малко е да се каже, че обстановката бе празнична. Моите обветрени и потъмнели от слънцето съселяни, ме изненадаха със своята „изтънченост” на чувствата и преданост към изкуството. След всяка песен ставаха на крака и дълго ръкопляскаха, но когато на финала на програмата излезе на „сцената”, направена от ученически чинове и две тенис маси, Радка Кушлева, гръм продъни училищния коридор. Вълна от любов се понесе към „Родопския славей”, изпълнил с гласа си целия свят.

Радка изпя няколко песни, но една – „Пустиен Салих без сабор”, се вряза като кама в сърцето на Гълъбово. Борис Карлов й акомпанираше нежно и тихо на акордеон, а тя рецитираше любовната драма на Салих и Фатме, разтърсваща като Шекспирова трагедия. Макар че бях дете-непукист и не ми дремеше много, много за чуждата болка, сърцето ми трепна, а очите ми преляха от сълзи. Засрамих се, мислех, че всички са вторачили поглед в мен. Напротив, никой не се интересуваше от моите чувства, хората живееха с историята, която Радка им разказваше от сцената. След концерта чувствах, че съм пораснал не с една, а с две години. Срещата с певците ме направи специален...

Когато станах голям и ръката ми усърдно държеше перото, в мен изникна идея да напиша по една книга за трите мои любими певици. И започнах, естествено с Радка Кушлева. Прочетох написаното за нея във вестниците и българските списания. Заминах за София и я интервюирах в дома й в квартал „Изток”. Запознахме се. Когато си тръгнах, изпълнен с радост, че съм „успял”, тя ми предложи да се видим отново. Беше на доста години. „Конят” й, както се казва, преминал върха, се спускаше стремглаво по стръмното. Радка Кушлева негодуваше, че Валя Балканска и Христина Лютова са предложени за „заслужили” артисти, а тя не е. Питаше, след като е ясен приносът и на трите в разпространението на родопската песен, защо е тази несправедливост? Нямах отговор, по-скоро имах, но го спестих заедно с разочарованието й.

За да сменя темата, реших да й разкажа за книгите. Най-обстоятелствен бях за първата, посветена на нея. Дори й открих „плана”, по който ще я градя. Възрадва се, но не съвсем. Бях твърде млад, за да й вдъхна пълно доверие. Поне така ми се стори. Впоследствие започна да ме окуражава. Видяхме се още няколко пъти, но все в София. Не желаеше да идва в Смолян. Започнах да пиша. Трупах страница след страница. Не беше лесно. Ще ми повярва само онзи, който е минавал предела от сто листа.

През 1984-а Радка Кушлева напусна скоропостижно нашия несправедлив свят (на турне във Велико Търново) и гласът й отлетя в небето. Умря и идеята ми да се появи книгата, озаглавена „Родопският славей”. След кончината й, не успях да се разбера с „Династия Кушлеви” и така сладкопойният славей, утихна в мен. Но амбицията – не. Последва заглавието „Глас от вечността” за Валя Балканска, а две години по-късно написах „Неповторимата” – за Надежда Хвойнева. „Родопският славей” потъна в архивите. Пишейки днес „Незабравимите забравени”, аз се връщам отново към личността на Радка Кушлева, убеден че редовете ми ще са реплика срещу забравата.

***

Родена в „Долината на чановете и песните” (Широка лъка) на 12 юли 1926 г., Радка Кушлева наистина е получила тон от извънземна сила. Тя идва като „небесна” пратеница, за да вдъхнови историята и гордостта на Родопа. Всички в семейството й пеят и свирят, но тя е призваната. Баща й Манол Кушлев, граничен офицер от махала Горски дол на с. Широка лъка, е издънка от големия Кушлевски род на певци, гайдари и марангози. Артистите в рода са неговите братя Паун и Петър. Първият, виртуозен гайдар, вторият – певец, гайдарджия и майстор резбар, влезли в историята на Среднородопието със своето можене.

Майка й, Цонка е от с. Гела, дъщеря на Мария Седенкова – най-добрата певица на предела между Деветнайсти и Двайсти век. Баба Мария знаела десетки песни, от хубави, по-хубави и огласяла с тях ливади и градини, седенки и събори. Те изпълват със смисъл стогодишния й живот. Тя е първата учителка по народно пеене на своята внучка. Предава й дарбата, любовта, преклонението си към народното творчество и репертоар от 300 песни.

Родопчани като Мария и Цонка Седенкови, Паун и Петър Кушлеви са „хранили” с песни и свирни хората, родени под Карлък, Широколъшки снежник и Шилеста чука. Насаждали у децата любов към песента и гайдата. Двегодишна Радка Кушлева изпява „Заспало е челебийче” и изумява майка си, която ще каже по-сетне: „Радка ми взе „зехтина”, а се държеше още за полата ми. Имах навик, докато работя да пея, а тя беше все около мен. Чувах я да повтаря думи от една или друга песен, но да я изпълни цялата, не очаквах. На две годинки изпя „Заспало е челебийче”. Песента е бавна и трудна, затова бях изумена. Научила я беше, ей тъй, както си играе с куклите. Стана ми ясно, че пеенето ще направлява нейния живот”.

Радка се учи добре и минава за „първа певица” в училище. Любимка е на учители и ученици. Децата другаруват с нея заради светлия й характер и красивото й лице, заради песните с които прави живота им „цветен”. Тя озвучава всички училищни тържества, вечеринки, попрелки, седенки в Широка лъка и Гела. Често момите я канят да им приглася, а в някои песни да води, защото пее непринудено, свободно, артистично.

През 1941 г. семейството на граничния офицер Кушлев се премества в Скопие. Петнайсетгодишната Радка е ученичка в прогимназия. Въпреки че е нова, славата й на песнопойка бързо завладява класа, а след това и цялото школо. На следващата година (1942) постъпва в стопанското училище, за да учи занаят. Освен ученолюбива, Радка е и трудолюбива. В час по пеене извива глас, реди песен след песен, но не македонски за изненада на местните хора, а дълбокосъдържателни, игриви и тъжни родопски песни. Нейна учителка е бъдещата оперна певица Надя Бърдарова. Тя я завежда на конкурс в радио „Скопие”. В професионалното жури, между музикалните специалисти е и Иван Кавалджиев, който я харесва много и я кани по-късно в своя оркестър. На 6 май 1942-а прозвучава в ефира гласът на Радка Кушлева, за да го изпълни с магнетизъм, символика, красота. Първите песни, които изпява пред микрофона на радио „Скопие” са: „Бела съм, бела, юначе“, „Кадона седи в бахчона“, „Заспало е челебийче“, „Радо мари, бела Радо“...

От този ден Радка пее по два пъти седмично в радиото и налага родопската песен. Съпровождат й Кореняшката група с ръководител флигорниста Карло Илиев, бащата на ненадминатия майстор на акордеона Борис Карлов, оркестърът на Иван Кавалджиев, отделни инструменталисти, гайдари. Заради яркия й талант всеки иска да работи с нея, желае да я привлече в своята група, ансамбъл, оркестър...

Радка Кушлева завършва с отличие стопанското училище и се връща в с. Широка лъка. През 1944 г. записва двугодишен педагогически курс и една година работи като учителка. Харесва й да е с децата, но с песните й харесва дваж повече. Те напират в нея, искат изява, аплодисменти, публика. Това й желание я принуждава да стане една от основателките на самодейния ансамбъл „Кирил Маджаров” в смолянското читалище „Христо Ботев”. Диригент на новосформираната формация е кметът на Смолян, Атанас Капитанов. Като солистка, Радка Кушлева развива широка концертна дейност из родопските села и градове.

***

През 1945-а Радка се омъжва за Асен Попчев, изпълнител в оркестъра на ансамбъла. Владее тамбура, китара и цигулка. В големия певчески род Кушлеви, влиза още един потомък на надарени певци и свирачи. Двете деца, които ще роди Радка – Цонка (Соня) и Димитрина (Диди), ще продължат дарбата по майчина и бащина линия и ще развиват и обогатяват песенната традиция на Широколъшко-Гелския район.

Усетила накъде „духа вятъра”, Радка Кушлева сформира малка, концертна група, в която привлича своя съпруг, Христо Христов (Хитата), Атанас Пацев, Делчо Андонов и тръгват на турне из Родопите. Пеят по ниви и хармани, по училища и читалища, веселят млади и стари. Парите, спечелени от концертите, предават във фонд за пострадалите от Втората световна война.

По онова време Радка започва да пее стари родопски песни, съхранени и изпълнявани под сурдинка от българите мохамедани. Заради религиозния фанатизъм и страха от публична изява, приелите исляма родопчани „залостват” в себе си за векове песните на своите предтечи. Пеели ги само у дома, зад здраво заключените врати и прозорци. Когато настоявах да ми разкаже повече за онова време, тя се изпълваше с размисъл.

-Много обичах тези песни. Учех ги с удоволствие. Те са безценни и принадлежат на българския народ, защото са част от неговата история и култура. Помня, бях 10-годишна, когато се наложи да пренасям цял ден чували с оборска тор у една съседка в Горната махала на Смолян, за да науча песента „Салих си връща булката” („Пустиен Салих без сабор”), за която стана дума по-горе.(б.а.) Колкото пъти я молех да я изпее (беше българка мохамеданка), толкова пъти поставаше условие: „Помогни ми да изчистим тора и тогава ще пеем, колкото искаш. В подника (обора) никой няма да ни чуе!” Отидох. Бях в трето отделение, слабичка, крехка, но цял ден превивах гръб. Докато държах чувала, тя сипваше тор с вилата в него, два пъти ми изпя текста, за да го запомня. Когато сядахме да починем, пеехме я и двете. Тя водеше, аз я следвах. Текстът на песента беше раздиращ. Едва сдържах сълзите си. Вълнуваше ме съдбата на Фатме, изгората на Салих. И сега, на всеки концерт я пея и рецитирам с голо, виещо от болка сърце...

За какво става дума ли? Ще ти разкажа – започва отново, поуморената и вече понаедряла певица. – Салих е бил заможен и много алчен човек. Харесал най-хубавата мома в съседното село и се оженил за нея. Тя също била от богат род, но загубила родителите си рано, живеела с брат си. Докато сватбарите още пеели и пиели в двора на белия Салихов конак, младоженецът рекал на Фатме: „Ти не спази облога! Взимаш си папучковете (обувките) и обратно у дома. Когато ми дойдеш и с братовия дял от наследството, тогава ще бъдеш моя жена! Инак, нито ще си мома с момите, нито невеста с невестите!” Песента разказва как я заричал да не поглежда назад, за да не го развълнува бялото й лице с черни като череши очи и гайтанени вежди, да не го разгори тънката й снага и белите като сняг пазухи...

Ни жива, ни умряла, Фатме влиза в двора на бащината къща и пита брат си ще ли я приеме обратно. Той й отвръща: „Яла си Фатме, яла си. Бащино дворе широко, има място за мене, има място и за тебе”. Тя страдала, че момъкът, когото обичала и за когото се оженила с любов, я връща от алчност за имот и имане.

Салих чакал две години Фатме да се върне, но не дочакал. Гальовницата му останала при брат си и бащиното огнище. – Радка спира разказа. Вълнува се. „Буца” засяда в гърлото, гласът й трепери.

-Тая песен ме вълнуваше още като дете, вълнува ме и сега... Замисля ли се за нашите пущини, песните де, винаги стигам до една истина – зад всяка има реална история. Това е причината те да владеят въображението и чувствата на хиляди и милиони. Често ми се е искало те да не са трагични, а героите да са щастливи. Тогава и сцената и залата ще прелива от радост. Уви! Повечето са създадени заради мъката, не толкова за радостта. Затова са истински, съдържателни, като историята на Родопския край.

Преди години се озовах на „Фатмина поляна”. Тогава открих друг вариант на моята песен. Много е интересен. Попитах, на коя Фатме е кръстена местността. В селото ми казаха, че има дори песен за нея – „Салих си връща булката”. Запях. „Същата е!” – възкликнаха в един глас домакините. Моята свършва с раздялата между Салих и Фатме, а тяхната започва от там.

След три години чакане Салих да си я върне обратно, Фатма се оженила за Мехмед от това село. Скоро родила дете. Тогава им дошъл на гости човек, познат на техните близки и казал, че двамата са млечни брат и сестра. Майката на Фатме кърмила Мехмед, понеже неговата умряла при раждането му. А в нашия край – продължава Радка – млечни братя и сестри се приемат като чистокръвни родни и не могат да сключват брак помежду си. Смятало се, че това е непростим грях. Тъй като и майката на Фатме умряла, нямало кой да ги предупреди.

След разкритието, Мехмед и Фатме заживели с чувството на престъпници. Един ден съпругът нарамил торбата и рекъм Фатми: „В Катранчикур има стар ходжа, който чете на Коран и пише муски. Ще ида да му разкажа кое както си е и ако имаме грях да ми напише муска, а ако не може, тогава, каквото е рекъл Аллах”. Той прегърнал съпругата си с детето на гърдите и й заръчал: „Чакай ме три дена. Ако не си дойда, кузум, значи грехът ни е смъртен и няма да се видим повече”.

Неспокойна и смазана, Фатме чакала ден-два, на третия станала рано, ошетала къщата, изкъпала детето, повила го и го оставила на волята на Аллах. Сетне се пременила в най-хубавата си руба, дошла на тази поляна и се обесила.

Привечер, Мехмед се върнал от ходжата с муска за любов. Щастлив и харен, бързал да срещни жена си, за да й каже, че любовта им не е грях. Когато отворил вратата, заварил пресипналото от плач дете. Любимата му я нямало. Взел сина на ръце и тръгнал да я изпитва из село. Никой не знаел нищо. Сам я открил на поляната, увиснала на стария дъб като огромен въпрос. Кръстили местността „Фатмина поляна“, а певците създали песен. Не бях чувала това продължение. Пеят го другаде, но в Широка лъка – не. Сега я рецитирам цялата, хората се вълнуват, плачат заедно с мен и се гордеят със себе си, създали това непреходно богатство...”

***

Песните на Радка Кушлева са непостижими. Те могат само да се мечтаят. В голяма степен, те отразяват отношението й към поезията, към традицията, към словото и музиката, която иде от времето на Орфей. Нея я опиваше не само мелодията, нито само майсторството на изпълнение, опиваше я най-вече текста. Вникваше в него и разказвайки го, тя го преживяваше на сцената. В своите песни влагаше цялата си душа. Шлифоваше ги с чувство, емоция, страст. А гласът й ги превръщаше в чудо.

Наистина, ти можеш да слушаш „Въз подзиме съм легнала”, „Пустиен Салих без сабор”, или „Руфинкината” с мъка в сърцето, но съвсем друго чувство те завладява, когато прозвучи „Торнал е Тодю на гурбет да иде”, „Кадона седи в бахчона”, „Коньо, коньо, хранен коньо” или, не дай си Бог, когато писнат гайдите и се възнесе в небето „Бела съм, бела, юначе”. Мелодията в тях се разлива с плавно движение, както се лее във всички останали, а орнаментиката им не нарушава спокойния ритъм. В репертоара на певицата преобладават бавните песни, хороводните са по-малко. Най-голям дял заемат седянкарските, овчарските и сватбарските. При Радка Кушлева те се отличават с дълбока лиричност и оригинална изразност, постигната с лекота, защото еднакво добре владее маниера на изпълнение, както при жените християнки, така и при жените мохамеданки.

Родопа планината е славна с народната си поезия. Но какво би била тя без своите изпълнители! Без гласа на Каньо Бедров, Надежда Хвойнева, Костадин Дурев, Георги Чилингиров, Валя Балканска, Младен Койнаров, Бойка Присадова, Веселин Джигов... Изреждането може да бъде безкрайно, но името на Радка Кушлева ще бъде винаги първо.

През 1948 г., като солистка на ансамбъл „Кирил Маджаров“, Радка участва в Първия национален преглед на художествената самодейност. Той включва 122 колектива с над 6000 изпълнители. Там печели първа награда. Журито я обявява за най-талантливата и характерна родопска певица. Радио „София” я кани непрекъснато за участия. Съпровождат й оркестърът на Иван Кавалджиев, групата на Иван Кирев, гайдарите Дафо Трендафилов и Паун Кушлев. Следващата година (1949) е включена в българската делегация за Световния младежки фестивал в Будапеща. И в Унгария е неотразима. Грабва първа награда и златен медал.

След този триумф, през 1950-а радио „София” я кани на записи. Радка Кушлева записва 70 родопски песни. Сред тях са: „Бела съм бела, юначе”, „Въз подзиме съм легнала”, „Гергино, моме хубава”, „Глава ли те боли, сино мой”, „Кадона седи в бахчона”, „Кехая, наша доржаво”, „Коньо, коньо”, „Ой чобан, чобан”, „Руфинка болна легнала”, Пустиен Салих без сабор”, „Торнал е Тодю на гурбет да иде” и още, и още. Акомпанират й оркестърът на Българското радио с ръководител Коста Колев, Угърчинската група, Тракийската тройка, групата на Иван Кирев, оркестърът на Иван Кавалджиев.

През 1951 г. семейство Кушлеви заживява в град Пловдив. Това е нов етап от творческата кариера на утвърдилата се вече народна певица. Радка Кушлева става една от основателките и първа солистка на Ансамбъла при Окръжния народен съвет, бъдещия ФА „Тракия” с диригент проф. Асен Диамандиев. Като такава, тя пее в хора, в дуети, изпълнява сола и навсякъде е двадесет и четирикаратово „злато”. Публиката я приема с любов, уважение, респект.

Кушлева е певица мечта. Талантът й привлича вниманието на институции, ръководители на ансамбли и певчески групи. Известно време е щатна певица във вокална група „Росна китка” към Българското национално радио, след това в „Наша песен” при Дирекция „Българска музика”. Пее рамо до рамо с легендарните изпълнители: Мита Стойчева и Гюрга Пинджурова, Борис Машалов и Борис Карлов,, Ибро Лолов и Вълкана Стоянова, Надежда Хвойнева и Георги Чилингиров, Верка Сидерова и Йовчо Караиванов... С „Наша песен” кръстосва няколко пъти България.

***

При Радка Кушлева пеенето и рецитацията са едно цяло. Тя поднася текста толкова музикално, така артистично, че публиката възприема еднакво и едното, и другото. Това й умение кара хилядите почитатели на родопската песен да изпадат в екстаз, да слушат с наслада и съчувствие дългите стихове на бавните песни. Прави ги съпричастни към множеството сюжети, образи, картини. Сложната мелодична орнаментика, характерна за тази фолклорна област, певицата изпълнява с лекота и непринуденост.

Във времето, когато Радка е на върха на своята слава, пък донякъде и сега, преднамереното украшение на мелодията, фразирането, извивките и прочее филиграни, са били въпрос не само на умение, но и на мода. Затова тя не е механична, повтарачка на наученото от майка си, от баба Мария, от българките мохамеданки, а добавя, променя и усложнява звученето на своите песни. Ето защо учителките й са категорични: „Радка пее нашите песни, но не както ние ги пеем. Тя ги върти, кърши, оширява, затова от нейната уста звучат различно и много по-хубаво”.

Георги Бояджиев пише за нея: „Радка Кушлева е майсторка на най-изтънчените нюанси на музикалния и словесен текст, певица с вродено чувство за подбор на поетичната самобитна песен. Трябва да признаем, че това се отнася като че за по-голямата част от съвременните изпълнители на народни песни, които по интелигентност, култура и музикален вкус надминават своите предходници. Тия промени – текстови и мелодични, извършвани донякъде неосъзнато, спонтанно от най-добрите изпълнители, идват да затвърдят мнението, че песенният фолклор непрекъснато се дообработва, развива и усъвършенствува през вековете, за да стигне до нас, като съвършено музикално-поетично творчество, сравнимо с най-изтънчената поезия”.

Добруджанският славей Верка Сидерова изпяла по изумителен начин „Лале ли си, зюмбюл ли си”, „Изгряла е месечинка” и десетки други песни, си спомня за Радка: „Тя беше певица с големи, със забележителни възможности, с богат репертоар и голяма култура”.

Когато слушаме вълшебния глас на Радка Кушлева със сложните му извивки, пред погледа ни се раздипля необятния родопски масив, бошува море от заоблени хълмове, които потъват или се губят в далечината. Виждаме слънчеви поляни и прохладни гори над Гела и Широка лъка, бързоструйни извори и потоци, високи върхове, заболи чела в небето... Виждаме най-българското в себе си, направило ни значими като хора и безсмъртни като народ.

В ладовата организация се откроява една от най-характерните особености на родопската песен – нейната пентатонична основа. Според фолклорните специалисти, песните в пентатоника не доминират в количествено отношение, но в нито една друга фолклорна област не се срещат толкова често. В процеса на историческото развитие, под влияние на пентатоничния тонов род, в мелодиката на образците са се обособили характерни интонационни стереотипи, които до голяма степен определят неповторимата звучност на родопската песен. Орнаментиката й се отличава със своя характерна звучност, която определя интонационната линия на изграждане на мелодията. Без да достига до много големи размери, орнаментът свободно се включва в трайността на съответното метрично време, като не нарушава развитието на мелодичната линия и способства за нейното обогатяване.

***

В къщата на големия Кушлевски род, гайдата е била на почит и уважение. Имала е своите всепризнати свирачи. Високият глас на Радка Кушлева често ги е затруднявал, но свирелджиите се ослушвали, сглашавали гайдата и я хармонизирали с гласовия инструмент на певицата. Радка има двойни дългосвирещи плочи с песни в съпровод на гайда. Особено добре си пасва с виртуозът от с. Гела Дафо Трендафилов.

Радка Кушлева е певица с неспокоен, търсещ дух. Вродената й интелигентност, усетът към песента я кара да изпробва различни форми за популяризиране на народната песен. Резултат на тези търсения е и дуетът със сестра й Мария, а по-късно – квартет „Сестри Кушлеви”, привличайки по-малките си сестри Анка и Стефка (близначки), завършили Висшия музикално-педагогически институт в Пловдив. След няколко години квартетът прераства в секстет, в който се включват и дъщерите на Радка – Цонка и Димитрина.

Музикалните изяви на Сектет „Кушлеви” взривява сцената повече от четвърт век. Превръща се в наше музикално явление. Песните, научени от родопчани са неизчерпаем извор за концертните им програми. Към тях сестри Кушлеви прибавят образци и от други краища на страната. Бивайки с музикално образование, Анка и Стефка ги обработват и нагаждат за профила на секстета. Сестрите свирят на различни музикални инструменти. Това им помага да представят запомнящи се концертни програми в страната и чужбина.

„В своите песни сестри Кушлеви съчетават богатството на вокалните изразни средства със средствата на драматургията и създават такива образи в пеенето, възможни само за най-взискателния художник” – пише в. „Советска култура” от 25 януари, 1962 година. „Секстет Кушлеви, облечени в народни костюми с богата орнаментика и цветове, са сред най-хармоничните вокални ансамбли. Песните им предават силата и нежността на българската музикална традиция. Те излъчват очарование и велика поезия” – възкликва френският вестник „Л’Орор” (април, 1972). А „Фигаро” приглася въодушевено: „При това повечето от елементите са много добри. Един Кокатрикос, (директор на парижката зала „Олимпия”), би създал сензация с шестте сестри Кушлеви и техния артистизъм. Песните им са обединени от удивително съзвучие и съдържание…”

Броят на концертите на династия Кушлеви надхвърля 2000. Те са огласяли най-прочутите зали в Русия, Полша, Югославия, Чехословакия, Франция, Белгия, Гърция... Лауреати са на Второто национално състезание за певци и свирачи, носители са на орден „Кирил и Методий”, а Радка е обявена за заслужил артист на България.

През 1993 г. в Националното училище за фолклорни изкуства – Широка лъка се състоя Първия национален конкурс „С песните на Радка Кушлева”, през 1996-а – втори, а през 1999 г. – трети. По повод на 90-годишнината от рождението на Радка (2016), Етнографският музей към БАН и Държавен архив – Смолян откриха фотодокументални изложби.

***

Родопските песни са българската световна слава, пише академик Михаил Арнаудов. Мелодията им се разлива с плавно движение, орнаментиката не нарушава спокойния ритъм. Сред огромното разнообразие преобладават бавните безмензурни песни. Хороводните са с умерено темпо. По тематика, най-голям дял заемат песните на седянка. Богати по смисъл и съдържание са овчарските, гурбетчийските и сватбарските песни. Те носят живата памет на своите създатели.

„Родопският славей”, „Дъщерята на Орфей”, „Песенната икона на Родопа планина” – това са само част от определенията за личността и изкуството на Радка Кушлева. Още приживе тя става пример за всеотдайност, любов, за новаторски дух в претворяването на песенния фолклор и традицията на нежното и изящно женско пеене. „Аз пея с онзи вътрешен подтик, вдъхновявал за песен и моите деди”, споделя певицата, докоснала сърцата на милиони българите, съединявайки ги с красотата на родопската песен. „Бела съм, бела, юначе“ стана нейна музикална емблема и всепризнат Химн на Родопите. Чуйте го:

Бела съм, бела, юначе,

цела съм света огрела.

Един бе Карлък останал,

и той не щеше остана,

ам беше в могла утонал.

В моглана нищо немаше,

сал едно вакло овчарче.

Сиво си стадо пасеше

с медно кавалче свиреше,

с кавалан думи думаше”

„Галени кога се не зьомат,

тяхнону бално колко е.”

 

Февруари 1985 – март 2020 г.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БОЯДЖИЕВ. Г., Радка Кушлева, Родопи, № 10, С., 1967

БРАТАНОВА. Р., КУШЛЕВА. Д., РИБАРОВ. Н., Песните на Радка Кушлева, сборник, С., 1999

ДИНЧЕВ. П., Този неповторим глас, Земя, № 135, С., 11 юли 1996

ЗАХАРИЕВ. З., Радка Кушлева, Родопи, № 7, С., 1974

НАКОВ. Кр., Като родопски славей, Кооперативно село, № 139, С., 15 юли 1981

ОГНЯНОВА. Е., БУКУРЕШЛИЕВ. М., Популярни изпълнители на народна музика, Народна просвета, С., 1977

РУСКОВ. Р. Дето са солзи капали, тамо ще песен да никне, Антология, Хр. Г. Данов, Пд., 1987




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 33439
Постинги: 44
Коментари: 16
Гласове: 67
Архив
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031