Да се пише за Надежда, означава да се пише за красотата на фолклора. За великите песни на Родапа планина. За интелигентността на твореца. Човешката й съдба е съдба на една Пепеляшка, тръгнала от народните дълбини и стигнала до върха на певческото изкуство. Такъв е пътят на повечето артисти. Хвойнева расте бързо и става голяма, но във високата „гора” от таланти, трудно се забелязват единиците. Поне така изглеждат нещата отвън. Зад граница хората я посрещат на крака и я изпращат с огнени аплодисменти. У нас я титулуват като царица на родопската песен. Въпреки това Дежка (така я наричат в Левочево) не бе пощадена от клюките на деня. Беше героиня на много легенди. Мълвата ги фабрикуваше, даваше им образ и глас, пускаше ги в обръщение. За приятелите й не бе трудно да отграничат истината от лъжата. Затова те се интересуваха единствено от песните. Тя им ги даваше и им се отдаваше докрай. Обичаше ги и получаваше обич, плачеше от радост и ги разплакваше, но нито веднъж не им изневери. Беше роднина със своята публика.

Надежда Хвойнева бе пословично скромна жена. Не говореше и не позволяваше да обсъждат личния й живот. Никога не бе водила дневник, нито оправдаваше подобна приумица. Според нея, животът е даден да се живее. Научена от малка на труд, тя приемаше изкуството като работа. Мислеше, че всеки момент могат да я спрат на улицата, в трамвая, у дома и да й поискат сметка какво е свършила днес...

Непрекъснатите лишения в детството, (родена е на 19 ноември 1936 г.), бедността, в която живее с шестте си сестри, отпечатъка на Втората световна война, ударите на съдбата, й внушават че е лично ограбена. Това подхранва желанието й да успее, когато порасне, да постигне с труд богатство и слава, да компенсира несправедливостта. Хора, които не са страдали в детството, казваше тя, трудно ще разберат моето желание.

Характерната притаеност на страстите, добротата и, в същото време непрекъснатия стремеж да прави от хубавото по-хубаво, заразяваше и мен. Водеше ме през развълнуваните страници на живота си, помагаше да го принеса върху белия лист. Срещите ми с нея, бяха срещи с песента. Последния път вървяхме пеш от Писаница за Левочево, идваше си за Илинден – селският празник. Без нея Бърчината нямаше душа.

По пътя в ушите ми звучеше незабравимата песен: „Сичкине гори, джанъм, горят и гаснат, моено сорце, джанъм, гори не гасне” – любима на хиляди родопчани. Вървях до нея и опитвах да си представя, какво е в душата й, какви огньове бошуват в гърдите, колко извори заливат очите й. Не е възможно да си спокоен, когато зад завоя е родното село, а ти не си го виждал отдавна...

-Родолюбието е заложено във всеки от нас. Въздействието на родния край върху живота ни е мощно, неотразимо – убедена е Надя. – То обогатява душата ни, формира нашия кръгозор. Приемайки го като въздуха, който дишаме или като водата, която пием, ние не осъзнаваме, че е безценен. Най-често се сещаме за родния край, когато сме далече от него. Голяма част от копнежите да надраснем себе си и постигнем мечтата, дължим на родината, на традициите, на културата, на историята.

Още от първите стъпки на творческата си кариера Надежда проявява жив интерес към трудните, бавни, дълбоколирични балади. Те прилягат не само на гласовата й настройка, а и на вътрешния й вкус. През 1955-а чува за първи път от баща си песента „Излел е Делю хайдутин”. Поразява я мелодията, текстът и чувството, заложено в нея. Решава да я научи на всяка цена. Половин век „Делювата” не слиза от репертоара й. Носи й най-голямата радост и най-дълбоките разочарования. Баладата е сред първите, които записва в радио „София”.

Без да спори с познавачите на фолклора, Надежда Хвойнева смяташе „Делювата” за шедьовър на народния гений. Събрала храбростта и величието на родопската душа, в нея се оглежда миналото и настоящето на планината. Широка и волна, тържествено-баладична, тя е създадена да се носи от връх на връх, от планина на планина. Само народ с трудно историческо битие може да сътвори такъв епос.

Пръкнала се от род на войводи, певци и свирачи, тя няма колебание за юначеството у мъжете, нито за пейвото при жените. Дядо й Тодор Хвойнев е луда глава, комита, а баба й – Мария Щинкова е най-хубавата мома в селото, готова да прегърне бесилото, но да защити собствената си чест. Съгласна е била да изтърпи всичко, но да помогне на рода да остане във времето. Гайдаджи Фойню е възпят приживе в песни. Съчинява сам текстове и им дава живот чрез своята гайда.

В рода Хвойневи има от всичко по много. И веселби, и страдания. Мъжете, съгласно обществената йерархия, са заемали различна позиция: дълги години подкрепяли турската власт и в същото време са проливали кръв срещу нея. Фойню войвода е водач на ВМРО и два пъти кмет на Левочево, след това защитник на Кемалистка Турция. Синовете му са комунисти и антикомунисти, земеделци и сговористи, служители на короната и партизани, воювали с оръжие в ръка срещу монархията. Сложно е да се обясни всичко това, както е сложен и самия живот. Надежда разказваше с гордост за тях.

-Сега, когато съм майка и съпруга, разбирам каква цена са платили мама и татко, за да отгледат и изучат шестте си деца – все момичета. Макар че живеехме трудно, при невъобразима мизерия, в къщи цареше сговор. Почитта към по-старите се спазваше безпрекословно. Родителите ми бяха добри хора. Може да е имало търкане между тях, но ние децата не сме го усещали. Татко се гордееше с нас и обичаше искрено мама. Пееха в дует. Изглеждаше странен, колкото му харесваха народните песни, дваж повече се захласваше по оперното изкуство.

Но най-колоритният в рода е Фойню-гайдаджи. Не се разделя със свирката ни денем, ни нощем. След като годините са изчерпали юнашката му сила и вече отбягва да ходи в балкана, той се отдава на песента. Вечер слага ручилото на гайдата под възглавето, за да му е спокоен съня. Такъв е и по-малкият му син Аспарух Хвойнев. Много сцени помнят неговата свирня и песните, които Надежда е изпяла с него.

Като ученичка, току-що научила буквите, тя записва текстовете на най-хубавите песни в специална тетрадка. Моли майка си, дядо и баба си, настоява пред всички да пеят. Има нужда от репертоар. В началото предпочита песните на баща си. Те са хайдушки, разказват за силата и смелостта на героите, за подвига на родопските комити. Майчините са по-нежни, любовни, изпълнени с друго чувство, далечно, още непознато за осемгодишното момиче. Покорена е от песента „Мила ми е мамо, драчка мие, Сивкоскана чоста гора”. Вкъщи, на нивата, в ливадата – където и да работят, сестрите устройват концерти, радват не само себе си, а и останалите хора на къра.

Първата й изява е в училище. По време на Коледните празници. Научили за нейната любов към народните песни, чули веднъж-дваж гласът и по нивите, учителите я включват в празничната програма без никакво колебание. „Дежке, коя песен ще пееш?” Попитала я учителката по български език и литература. „Сос ма карай, майчинко” – отвърнала Надежда и се стопила в училищния коридор.

Учители, ученици, родителите – всички в читалищния салон я приемат с възторг. Ръкопляскат до посиняване на ръцете. Различни редове публика, викат „Браво!” По-опитните забелязват в момичето нов глас, който може да ги отсрамва на празници и събори. Пък е и хубава. С широко лице като прозорец и две плитки на шията, Надежда прилича на артистка от картичките, изпращани в село от фронтоваците.

След първия й „официален” успех, сестрите й я приемат за тартор. Когато стане дума коя песен да пеят на нивата или вкъщи, на седянка или попрелка, погледите им опират в нея. „Дежке, ти знаеш коя!” „Дежке, ти най-вярно ще я запееш!...” Надежда се съгласява. Доверието я стимулира, обгръща я непозната енергия досега.

Празниците в живота ни връхлитат съвсем неочаквано. Те идват, за да ни направят щастливи. Да ни напомнят, че някой следи за нашата доброта и се интересува от нашия труд. Така се случва и с Надежда Хвойнева. В Левочево идва със своя програма група „Наша песен”. В нея са: Борис Карлов, Мита Стойчева, Борис Машелов, Гюрга Пинджурова, Георги Чилингиров, Радка Кушлева. В края на концерта, от салона се провиква Аспарух Хвойнев, братовчед на Надежда: „И ние си имаме певица! Хем е млада, хем е каматна, хем е гласовита... И отлична ученичка в училище е”.

Извикват я на сцената. „Ако си толкова гласовита, колкото си красива, цена няма да имаш” – възкликва Мита Стойчева.

-Коя песен ще пеем? – сепва я Борис Карлов с големия акордеон.

-„Пустоно лудо и младо” – отвръща Надежда и запява без да изчака интродукцията докрай. Гласът й кънти като великденски звън. Последния куплет на песента запяват всички в салона.

-Как мога да стана певица? Ама истинска! – пита плахо Надежда, стиснала ръката на Мита Стойчева.

„Ти си истинска, Надя – отвръща й примата на народната песен и започва да я аплодира заедно с публиката. – Ще дойдеш в София, да се явиш на конкурс, за да те вземат в някоя група или ансамбъл. Тогава ще бъдеш не само истинска, но и професионална”.

Гостуването на „Наша песен” в Левочево става професионално кръщение за Надежда Хвойнева. В читалище „Развитие”, пред цялото село и пред най-известните народни певци, тя открива своята дарба. На Прегледа на художестгвената самодейност през 1953 г. в Смолян, читалишщният хор „Метакса Гугински” с ръководител Тодор Кафелов, печели първо място, а Надежда Хвойнева е обявена за най-добрата солистка.

През 1956-а, току-що завършила Райковската гимназия, Надежда се явява на Окръжния преглед на художествената самодейност в Пловдив с песните „Сичкине гори, джанъм” и „Рипни, Калинке”, и печели голямата награда. Връчена й е лично от Филип Кутев. Същата година е обявен конкурс за певици във фолклорния ансамбъл „Кирил Маджаров”, станал по-късно основата на Професионалния ансамбъл „Родопа”. Сред първите, издържали конкурса, са Радка и Мария Кушлеви и Надежда Хвойнева. Определят ги за солистки. Радка пее „Бела съм, бела, юначе”, а Надежда – „Излел е Делю хайдутин”. Левочевската фурия е за кратко в ансамбъла. Пътят й препуска към София.

От 5 до 12 юли 1959 г., в зала „Универсиада” се провежда заключителния етап на Първия републикански фестивал на художествената самодейност. Ансамбъл „Метакса Гугински” при НЧ „Развитие” с. Левочево, е окръжен първенец и заминава за столицата да покаже своето можене. Солистката му Надежда Хвойнева изпълнява две песни: „Сос ми грачи бре, Гарванчо” и „Рипни Калинке”. Бисират я и на двете. Надежда се откроява с брилантния си глас и яркото сценично присъствие. Успява да привлече вниманието на специалистите, дошли на „лов” за млади таланти.

Академик Николай Кауфман пише: „На сцената е застанала стройна селска девойка, облечена в родопска носия. Препълненият салон затнаено слуша разговора на хайдутина с гарвана. Тежката мелодия напомня волния живот на планинарите, но като че ли е създадена в широк обем, та високите тонове да звучат като провиквания и да прехвърлят върхарите, да носят песента далече – до този, за когото се пее, а ниските тонове да я успокоят и да отразят тъгата на разделените от скъпи хора овчари-гурбетчии, хайдути-родопчани... Едно от най-ценните качества на Надежда Хвойнева, продължава по-нататък Кауфман, е, че долавя спецификата на женското родопско пеене, което има тънки отлики от мъжественото на родопските овчари. Родопчани пеят волно, с богато орнаментиране на мелодията, на места с една особена груба сила, а родопчанки изпълняват песните по-семпло, с по-малко орнаменти, по-женствено и нежно. Това отличава пеенето на Надежда Хвойнева”.

Докато ансамбълът е в София, Надежда влиза в Българското радио и записва песните: „Излел е Делю хайдутин”, „Мила ми е мамо, драчка ми е” и „На мене ли си, Русо, сордна и гневна”. Три песни, три бели лястовици, които разнасят гласа на младата родопска певица. След триумфа в столицата, Надежда Хвойнева е поканена на работа в група „Наша песен” и в Хора на Българското радио. Георги Бояджиев, главен редактор в редакция „Народна музика”, й предлага да постъпи в Хора на радиото, но тя избира групата, в която са: „мама” Гуга (Гюрга Пинджурова), „леля” Митка и Радка Кушлева. След две години (1958) се влива в Хора на радиото и телевизията, по-късно станал известен като Мистерия на българските гласове.

Преди да напусне родния дом в Левочево, Надя коленичи пред семейния иконостас и потъва в молитва: „Планино моя, шепне устата й, събрала в себе си Господа, земята и живота ми, благослови моя път, по който поемам утре. Ти никога няма да спреш да разплакваш сърцето ми. Връзката ни е толкова здрава, че никаква сила не може да я разкъса. Ти и мама ме научихте как да живея. Как да държа главата си вдигната. Дадохте ми от всичко по много... Мило Левочево, – от очите и бликат едри сълзи, но устата не спира – където да ида, все ще мисля за теб. Мнозина казват, че не могат да си представят живота без родината. Аз не искам да си представя България без Родопите”...

От майсторите на народната песен Надежда Хвойнева научава, че златото само за себе си, не струва пукната пара, ако златарят няма златни ръце. Българският народ е сътворил хиляди песни, повечето образци на музиката и поезията, ала големите певци, способни да ги пренесат през времето, да ги надарят с безсмъртие, са малко. Тя е признателна на съдбата, че я среща с мнозина от тях. Че я прави част от великото им съзвездие, че кариерата й е белязана от техния път. В едно интервю, народният певец Илия Аргиров признава: „Ако трябва да изброя пет имена на певци, изпреварили времето, няма да ми е трудно, защото те са пред мен: Борис Машелов, Мита Стойчева, Гюрга Пинджурова, Надежда Хвойнева, Калинка Вълчева”.

За година и половина в група „Наша песен”, Надежда кръстосва България. Пътят й минава през Рожен и Копривщица, през зала „България” и стадион „Васил Левски”, през градове и села, за да стигне до граничната застава и рудниците, до житните поля и тютюните – навсякъде, където обичат родопската песен. Тя излиза на сцената, запалва се и изгаря. Защото песента гали по един и същи начин сърцето на изискания господин от министерството, на работника от завода, на лелята от селската нива... Когато Борис Карлов, Стефан Демирев, Аспарух Хвойнев или Крум Грамади засвирят на някой селски мегдан, Надя излиза с такова вълнение, с каквото застава пред публиката в зала „България”.

-След концерта в едно родопско село, разказва Надежда, дойде при мен стара жена. Прегърна ме и се разплака. Дежко, имам гиздило за теб, майци! Ела – и ме поведе към къщи. Живееше до самото читалище. Когато влязохме вътре, тя отвори шарен сандък, върху който бе наредила кичени халища и извади сватбения костюм на баба си. „Само веднъж е надяван – шепнеше жената през сълзи, – на хорището, когато сватбарите разлюляли хоро, пукнала пушка и убила юнака в сърцето... Баба ми остава вдовица. От тогава са минали 150 години. Погледни, какво кадифе, виж с каква сърма е везано, гледай какъв мерак има в човешката направа... Не е било късмет нито на баба ми, нито на мама, нито на мене. Най-е било писано ти да го носиш”. Даде ми костюма и ме закле да не го свалям докато мога да пея. С него обходих целия свят.

Незабравими са срещите с родопската публика. Тя приема Надежда за своя царица. Пее и плаче заедно с нея, прегръща я до страстното си сърце и иска още и още. Песента кара душата й да ликува. А родопската душа няма насищане. Тя е с нея през петдесетте, през седемдесетте, през деветдесетте години на Двайсти век. С нея ще е винаги. Времето прилича на хората. То ги учи, то ги лекува, то ги предава. То е такова, каквото си го направим сами.

Първите сто концерта на Надежда Хвойнева, озвучили българската земя, я утвърждават като национално известна певица. Тя натрупва достатъчно опит. Вярата и самочувствието й позволяват бързо да реши сметките си с миналото. От бъдещето не се интересува особено. Знае, че то я чака там, някъде, затова хвърля усилия в настоящето. В истинския живот. Концертите й помагат да овладее гласовия си апарат. Да го превърне в съвършен звуков инструмент. Да усвои техниката на дишане, професионално да реди песните, записите в радиото и телевизията, концертите, да е прецизна към най-незначителните детайли в своята работа... Благодарение на този префекционизъм и на мощния й талант, хората я запомнят за цял живот.

Надежда стига естествено до първото си задгранично турне. В Германия изпитва отново удоволствието, че е солистка. Оставила в гримьорната сценичния страх и грижата, дали немците ще разберат родопската песен, тя пее от цялото си сърце. Иска да им разкаже чрез универсалния език на музиката, за своя левочевски род, където всичко е клано и драно, където пеенето не е само от ихтибар. То е най-романтичната част от биографията му. Хвойневци умират от любов, но и убиват за любов. Въображението ги кара да виждат в тавата с клин месечина, а в огледалото слънце... И понеже са емоционални, домовете им преливат от сълзи и смях. Ала най-много от песни...

През 1958 г. се задава ново чужбинско турне. Поканена е на Празника на цветята в Женева, а след това на концерти във Франция. В групата освен нея са: Павлина Горчева, Борис Карлов, Йовчо Караиванов и танцов ансамбъл „Владимир Маяковски”. Ръководител е Кирил Харалампиев. Това турне ще остане в сърцето й не толкова с модерния свят, който ще види, нито с историческите паметници на Стара Европа, не, любовта ще осмисли задграничната приказка, която ще й разкрие прелестите на една друга сцена, по-важна от тази на изкуството – семейната.

На репетициите в София, Надя усеща „танца” на поглед, който я дебне как пее. В него открива нещо повече от познатото любопитство. На всичко отгоре собственикът му е красавец – строен, къдрокос, с усмивка на френски артист... Поглед, който я хипнотизира. На българо-сръбската граница отново се срещат, за първи път очи в очи във влака. Момчето я кани до себе си. Запомнила поговорката: „Влак или мъж не се изпускат, защото може да не се върнат”, Надежда се съгласява. Препускат заедно през югославските поля. Опознават се. Той е Динчо Кръстанов от с. Брезе, недалече от Своге, карал войниклъка си в Кърджали, асега живее с баща си в София. Майка му е починала. В Нови Сад се черпят със сладолед, гарниран с боровинково сладко, а в Швейцария вече са неразделни. Кръстосват площадите и улиците на Женева, държат се за ръце на брега на Женевското езеро и се дивят на 60-метровия фонтан.

-Наде, влюбен съм в теб! Какво и как стана не знам, но от мига, в който те видях, ти влезе в сърцето ми – изпуска се Динчо.

-Довечера, след концерта, ще се изкъпеш с по-хладка вода и ще ти мине. Не е болка за умиралка. На всеки може да се случи... Аз съм дошла тук, Динчо, със съвсем друга цел – да вкуся успеха в центъра на Европа, та когато се върна в Левочево, да кажа: „Родопчанкове мои, дадох криле на нашите песни и те полетяха над стария континент!”

-Криле вече имам и аз, дай ми малко надежда – обяснява се съвсем сериозно шопът-сваляч.

След дълги увещания, признания, коленичане, песни и танци, влюбените си обещават на брега на Женевското езеро да се оженят след една година. Надежда е щастлива като на първия си концерт. В този момент й се иска да са наблизо майка й, баща й, сестрите, та каматно да се отсмее и кротко да им съобщи: „Родни, мили мои, зажени се вашата Дежка. Благословете я!”

През 1959 г. Надежда се омъжва за Динчо, а през 1961-а ражда дъщеря си Еличка. Но и щастието има цена. Безбройните ангажименти, зовът на публиката, турнетата в чужбина, участията по време на най-милите празници, я лишават от топлината на уютния дом. Двете с дъщеря й познават добре вкуса на раздялата. Помнят колко радост е прошумяла край тях. Пътят до летището в София минава в сълзи. Дали турнето е в Европа, Азия, Африка или Америка, все едно. Надежда знае, че дъщеря й брои дните на пръстите на ръцете си, а когато носталгията захапе малкото сърчице и започне да къса парчета от него, тя отваря гардероба, гуши се в дрехите на мама, търси душата й в тях.

През 60-те години на миналия век, Надежда Хвойнева е поканена в Софийската народна опера на разговор с примата Надя Афеян.

-Госпожо Хвойнева, започва Афеян, от вас ще стане чудесна оперна певица. Имате прекрасен алт, пълен с обертонове. Той би могъл да даде много на нашето изкуство. С този диапазон на гласовия регистър ви чакат върхове...

-Честита съм да бъда в Националната опера, но всичко, което съм правила досега и което смятам да правя в бъдеще е свързано с родопската песен – категорична е Хвойнева.

От 1958-а Надежда е солистка на Хора на Българското радио. Нейният глас се слива с гласовете на Стоянка Бонева и Кремена Станчева, Василка Андонова и Олга Борисова, на Мария Кокарешкова... По-късно зазвучават гласовете на Калинка Згурова, Янка Рупкина, Ева Георгиева, Калинка Вълчева, Виолета Маринова, Бинка Добрева – огърлица от златни пендари.

Хорът е рожба на новата вълна в музикалния живот на България през 50-те и 60-те години на ХХ век. Той е истинско гнездо на таланти. Тази нова вълна се налага от младите композитори: Красимир Кюркчийски, Стефан Мутафчиев, Николай Кауфман, Стефан Кънев, Дора Христова, Атанас Наумов, Петър Льондев – все ученици и последователи на Филип Кутев. Политиката е, по-малко концерти, повече репетиции и записи в радиото и телевизията.

Всеки ден милиони българи слушат записите на прочутия хор. Радиото е отличен посредник между слушателите и песента, но недостатъчен за творческата кондиция на певците. Те се нуждаят периодично от срещи „на живо” с публика, чрез които да мерят ефекта от своята звукозаписна работа и да поддържат изпълнителското си самочувствие. До 1987 г., успоредно с работата в Хора на БНР, Надежда пътува непрекъснато с танцов ансамбъл „Балканска младост” из страната и чужбина. Песните й звучат по четирите посоки на света.

През 1964-а участва в Международния фестивал на Обединените арабски емирства и печели първа награда. На Деветия световен фестивнал на младежта и студентите (1969) в София става лауреат и взема златен медал за песента „Излел е Делю хайдутин”. Изправя на крака хиляди съборяни на Рожен и в Копривщица. След като е обиколила Египет, Судан, Либия, Португалия, Гърция, Канада, Германия, Белгия, Холандия и Швейцария, след като е пяла седем пъти в Русия и Средноазиатските държави, през 1974 г. поема с чичо си Аспарух Хвойнев за фестивала „Златен паун” в Унгария. Гласът й упойва ценителите на чардаша, грабва им от ръцете първата награда и се връща обратно в родината.

Има песни трудни за изпълнение. Те се нуждаят от целия талант на певеца. Това са големите, вечно зелените песни на България. У Надежда такива са „Излел е Делю хайдутин”, „Сичкине гори, джанъм”, „Пейни ми, пейни, Петкано”, „Стани ми, майчо откачи моена ситна байламо”...  Има ги в репертоара на всеки певец. Трудно е да си представим Добруджа без „Лале ли си, зюмбюл ли си”, Тракия без „Злато моме”, Странджа без „Калиманко, Денко мъри”, Пирин без илинденските песни. След всяко съживяване на подобна песен, Хорът на Българското радио („Мистерия на българските гласове”), триумфира от радост.

Четири десетилетия от своя живот Надежда Хвойнева отдава на този знаменит хор. Той е нейният втори дом, втората й природа. Като солистка, тя пее не само родопски, а и тракийски, шопски и северняшки песни. Пее, защото знае, че не е възможно да си солист на такава формация, ако не владееш песенното богатство на своя народ. Хористките изтръпват, когато Надя запее „Стани ми, майчо откачи моена ситна байламо”, „Сичкине гори, джанъм горят и гаснат, моено сорце, джанъм, гори не гасне”, „Излел е Делю хайдутин”...

Освен божествено талантлива, Надежда Хвойнева беше и изключително скромен човек. На един от Роженските събори, като сценарист на проявата „Звезден Рожен” (Концерт-спектакъл на звездите на родопската песен), й предложих да започнем с нея изявата на големите гласове, за да бъде началото ударно, шоково за 120-хилядната публика, дошла на поляните да се срещне със себе си.

-Разбира се, аз съм професионален артист, приемам всякакви предложения, насочени към ярката изява на личността и цялостното представяне на продукта. Готова съм, само бай Георги (Георги Мусурлиев) да настрои гайдата. В по-младите й години, на съвместно турне в Родопите, народният артист Георги Парцалев признава, че е влюбен в неините песни. Сяда до Надежда в автобуса и я моли да му изпее „Руфинкината”, „само два куплета, колкото да събудиш доброто в мен. Чудни песни, ама много тъжни, Наде!”

-Тъжни са, бай Георги. В тях има мъка, копнеж, любов... Често навяват тъга, но когато ги слушаш, не те притискат с жал, а изпълват сърцето с лекота, която ти дава криле. Песните отразяват живота на родопчани. Как да са радостни, когато вместо кръшен смях в ушите им е кънтял страховитият звън на веригите, когато младостта им е минавала в далечен гурбет или е куцала с прекършена гордост след кираджийските мулета...

През 1996 г. Надежда Хвойнева пожела да отбележи своята 60-годишнина в Смолян. Отидох да я посрещна на автогарата. Като кавалер и значително по-млад от нея, взех пътната й чанта и я поведох към служебната кола. Стана й чоглаво, чак се изчерви от неудобство:

-Защо ме сълмиш (глезиш)? Аз не съм расла в саксия. Ако не мога една чанта да нося, как тогава да нося славата на толкова хубави песни! (Смеем се и двамата).

Бяхме на един от съборите в Копривщица. Войводенец кънтеше от песни. Както обикновено, родопчани се изявявахме на шеста естрада, монтирана в най-източната част на ливадите. На сцената бяха девински самодейци, когато Надежда Хвойнева пристигна с две чужденки.

-Как сте, родопчанкове? Изколчихме си ногисе (краката), докато ви найдем с моите гости. От три дена в Копривщица им думам за Роженския събор, искам обаче най-напред да ги потопя в песните на моя край.

Когато разбра, че девинци са на сцената, Надя попита дали е тука „Кметът на Катраница” – това бе прякорът на Васил Мирчев, сляп селски певец. Когато АПК-то им взима земята, за да я обедини, катранчени се разселват в Девин, Смолян и Кричим. В селото остава само Васил, за да го брани от таласъмите и забравата. Обявили го за „кмет” и така прякорът тръгва пред него.

-Слушай – отклоних отговора, за да държа любопитството й нащрек.

След няколко песни на естрадата излезе със ситни стъпки Васил, съпровождан от своя гайдар Манол Ташков. И чудото стана. Гайдата заплака, а слепецът започна да реди въздишките на любовната балада: „Очи, очи, пусти чорни очи, да са бехте, очи, изсипали”. Васил имаше нежен и в същото време величествен глас. Когато песента затрептя над Войводенец, небето се разтвори, за да я чуе и Бог. Съвременния рапсод разказваше древната легенда за любовта. Щом разбра, че Васил Мирчев е сляп, публиката „полудя”. Копривщица оглуша от аплодисменти.

-Това сме ние, родопските люде – рече Надежда и забърса сълзите, намокрили блестящото й от здраве лице. – Понякога колежките ми казват: „Ти, Надя си голям шовинист!” Как да им обясня това, което се случва в момента? Любовта към родзния край не е шовинизъм. Ха кажете на „Кмета”, че е шовинист! Очите ще ви извади...

През пролетта на 1984 г. по Националната телевизия вървеше научно-популярната серия „Космос”. В една от сериите чува своята „Апасионата”, песента „Излел е Делю хайдутин”. От цялата страна летят телеграми, звънят поздрави, на улицата я спират познати и непознати, радват се – в Безкрая звучи българска песен. Надежда е между земята и небето от радост. И понеже, както е прието у нас, радостта да се превръща в мъка, в медиите се завихря лют скандал, чий глас е записан на „златната плоча”, монтирана на космическите сонди „Вояджър 1” и „Вояджър 2”. БНТ организира прослушване на записа от всички, които претендират, че те изпълняват „Делювата”.

-Още при първото чуване на песента, познах гласът на Валя Балканска. Съпроводът беше с гайда, а моите записи са с оркестър... Исках да съм аз, исках това да е моя глас, моята песен. Но в живота нещата не винаги са такива, каквито си ги представяме. Излязах от телевизията – разказва Надежда, – кривнах в първата пряка и се разплаках. Честна дума! В ушите ми не спираше да кънти „Делювата”. Овладях се след десет минути, избърсах сълзите си и казах: какво толкова, нали звучи българска песен! Е, аз я пея половин век, накарах хората да я обикнат, записах я в радиото, Валя Балканска я изпрати в Космоса...

След 52 концерта в 11 европейски страни, Мистерията стяга куфари за Америка. На 30 октомври 1988-а самолетът излита от София. На летище „Кенеди” в Ню Йорк ги чака новината, че билетите за всичките им изяви са продадени седмица по-рано. На 2 ноември Хорът дебютира пред 1200 зрители в „Линкълн център” – най-престижната зала в Манхатън. И я превзема с триумф. Концертите му са във всички големи градове на САЩ и Канада. Вестник „Крисчър сайънс монитор” пише на първата си страница: „Мистерията на българските гласове е блестяща и извънземна”, а „Нюзуик” допълва: „Нямаме съмнение в успеха на българките, защото сред тях има високохудожествени певици и солистки като: Надежда Хвойнева, Олга Борисова, Кремена Станчева, Елена Божкова, Калинка Згурова, Василка Андонова...”

През 1990 г. Надежда Хвойнева получава две големи награди: музикалната „Грамми” и семейната – внук Виктор. Американската награда „Грамми”, с която се кичат толкова много звезди от шоубизнеса, се присъжда на Мистерията на българските гласове и на нейната солистка Надежда Хвойнева в категорията „Традиционен фолк”.

В края на 1992-а, в зала „България”, е концертът-бенефис на Надежда, посветен на 35-годишната й артистична дейност. Минава при небавал успех. Диригентът на хора и приятелка на Надежда, проф. д-р Дора Христова се обръща към публиката с думите: „Благодарим ти, Господи, че си създал такава красота! Ние знаем, талантът е дар Божи. Но когато е съчетан с трудолюбие и безкористно служене на българския дух, на жаждата да принесе през годините непокорството и любовта на предците, на стремежа да остави на децата и на всички нас неповторим спомен, тогава ние ставаме на крака пред певицата и казваме: „Бог да те благослови, Надежда!” Нека звучи твоят глас още много години, за да оглася полята, планините и концертните зали по целия свят!”

През 1994 г. музикалната критика в САЩ я титулува като най-големия алт на планетата. На 25 ноември 2000-та година Надежда Хвойнева умира в София. За изключителни заслуги към световната култура и човешката цивилизация, Американският биографически институт в Северна Каролина я номинира за „Жена на 2001 година”. За съжаление, певицата която ни сроди с целия свят, не можа да получи това високо отличие. Когато дойде съобщението в София, тя бе станала вече „Жена на всички времена”.

Ще мине време, „много имена и лесна слава годините без жал ще изметат”, но името на Надежда ще продължава да блести върху огърлието на България. Вихрите ще са безсилни да изстрият спомена за нея и за изкуството, възпяло нашата гордост. Надежда Хвойнева живя малко, но живя талантливо. Творчеството й беше мъдро и вечно, като земята ни. Тя денуваше в песните и остана завинаги в тях. Превърна се в песен. А те, както знаем, са в сърцата на хората.

Март 2002 – декември 2019 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БАКАЛОВ, Т. Майстори на народната музика, Изд. Музика, С. 1989

ЗЕНГИНОВ, Д. За фолклора – безименен или авторски – но истинен, Отечествен фронт, С. 22.11. 1984

КАУФМАН, Н. Младата народна певица Надежда Хвойнева, Родопска правда, См. 20.05.1959

КАПИТАНОВ, Ат., Певица, която ме вълнува, Непубликувани спомени за Надежда Хвойнева

КАЗАНДЖИЕВ, Св., Неповторимата, книга за Надежда Хвойнева, Изд. Отзвук прес, См., 2002

НЕДЯЛКОВ,М., Родопският славей, Народна младеж, С. 15.11.1969