Той е достоен син на Родопа. Личност с изключително място в историята на родния край. Човек, превърнал единството между българите – християни и мохамедани, в свое верую, в смисъл на своя живот. Днес, малко повече от едно десетилетие след неговата смърт (2006), е трудно да оценим ролята му във възраждането на Среднородопието. Веднъж, защото мерките ни са твърде „домашни”, обрасли с ненавист, и втори път – подире му нищо съществено не сме направили, за да сравним „нашето” с „неговото”. А неговото се вижда – новият център на Смолян, преобразените градове и села в десетте общини на областта, развитият поминък за хората – минна, рудодобивна, оръжейна, лека, местна промишленост, селско и горско стопанство, рибовъдство, училища, детски градини, нови хора... То е част от нашата обща мечта, от биографията ни. Знаейки пренебрежението на историята спрямо низшите духом, които, втренчени в собствения си пъп, виждат единствено себе си във Вселената, сигурен съм, че тя ще постави нещата на място. Надявам се народната памет, изпадаща често в безпаметност, ще помни този смел мъж от Родопите. Иначе ще се оставим на историята, а тя върви с победителите.
Като по-малко осведомени за личността, станала предмет на моите разсъждения, сигурно ще попитате, къде са изброените придобивки сега? И с право, защото около нас срещаме само остатъци от развалините им. Все пак, нека бъдем разумни и да признаем: едни – най-съкровените, станаха част от самите нас, други – само столетията могат ги унищожи, трети потъпкахме ние, неговите съвременници, със свирепостта на древни сатири. Разбихме десетки рибарници, които даваха по 5000 тона пъстърва годишно, заводи и фабрики, училища и кина, плантации за култивирани плодове, стопанства с елитни стада...
Най-усърдни във вендетата бяха онези, които не са сложили два камъка един върху друг в живота си, но твърде добре осчетоводиха т.нар. демокрация по български. Когато поругахме каквото имаше за поругаване, решихме да се изгаврим с него. Обявихме турско-арабското му име, отхвърлил го още през 1960-а, зачеркнахме неговото желание да има малка квартира в Смолян, в която да свърши живота си, години умувахме да го приемем ли за почетен гражданин или не... Жалките ние, погледнете списъка на тези „почетни” и ще се смаяте! Но бяхме единодушни – не и не! Плюхме го по митингите на площад „България” в центъра на Смолян, където той бе повторил облога на уста Кольо Фичето, само че не пред султана, а пред ЦК на БКП: „Другари, (перефразирам) ако не направя града по терка си, вземете ми главата”. Направи го и пак му взеха главата. За съжаление, най-отявлените душмани бяха и си остават в неговата и моята БКП(БСП).
Въпреки ентусиазма на нашето отрицание и стремежа ни да се правим на по-сложни от него, той не се впечатляваше. Видял в нас елементарни скудоумци, Караджов се усмихваше, предвидил и това наше падение. Махатма Ганди, преживял подобна „любов” към себе си, казва: „Бъди смел и търпелив. Първо ще те ненавиждат, след това ще те игнорират, после ще се борят с теб, а накрая ти ще победиш”. Караджата победи, когато през 1983 г. Тодор Живков откри новия център на Смолян. И влезе в историята. А ние? Ние, вразите му, останахме „зад кулисите”, да чакаме „демокрацията”, която без капка сантименталност заяви в началото на 90-те: „Държавата няма интереси тук!” и ни взе ризата от гърба. Върна ни петдесет години назад. Синори изникнаха навсякъде. Стегнаха душата на обществото с бодлива тел. Разделиха живота. Изправиха ни един срещу друг...
Караджов е най-превъзнасяният човек като първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Смолян и най-ненавижданият след неговото отстраняване от поста. Той е жив пример как партията създава своите кадри и след това как ги „изяжда”. Превъзнасяха го обикновените хора, родопчаните, за които той бе надежда, че поредното им възраждане няма да бъде удавено в собствените им сълзи, че не ще позволи на историята да хулиганства повече с тях. (Шест пъти им бяха сменявали родните имена с чужди – турско-арабски, и шест пъти партийни „бакали” калкулираха тяхната мъка, заплашвайки ги с острието на меча и опустошението на огъня). Той им даваше усещане, че те са те, защото имаха него. Вярваха и живееха с мисълта – доказвайки себе си, че доказват България.
Ненавиждаха го партийните лентяи, които живееха с чувство, че са собственици на партията държава, само защото някой от близките им беше излязъл на 9 септември 1944 г. до съседния баир да завърне шилетата или магарето – станало повод да се самообяви за „патизанин”, а подире и за активен борец против фашизма и капитализма. Същите тези босоноги „принцове”, срещу които той воюваше самоотвержено, мислеха, че обществото е длъжно да ги гледа отдолу нагоре, да им се подчинява безропотно. Да, ама Караджата (така го наричаше улицата), смяташе друго. Гонеше ги от работа, отнемаше им постовете, изпращаше ги в други селища и общини да доказват партийната си лоялност. А „принцовете”, загубили вълшебното килимче под краката, получаваха инфаркти (мними и истински), „полудяваха”, пишеха доноси до най-високо място, издаваха книги, афишираха с бъдеща дата колко са репресирани, мачкани, унижавани. За жалост, между тези „богопомазани” имаше и честни, предани на идеята хора, които изгоряха на „кладата”.
Отговорът му към едните и другите беше все така категоричен, какъвто бе и неговият характер: „Никога съдбата и представите за родния край не са ми били безразлични. Всичко съм прекарвал през ума и сърцето си, свързвал съм го с най-съкровеното. Защото родният край и родните хора са най-трайната връзка на човека с Родината и народа. А без тях, той е дърво без корен. Затова ми е било болно, когато са ги обиждали и принизявали; горд съм бил, когато са признавали тяхната чест и достойнство. А те са безспорни – и в историческото минало, и в нашето съвремие” (Из книгата му „С дълг и обич”).
Караджов беше сложна, многопластова личност. Наивно е да мислим, че е следвал сляпо съдбата си, осветявана му единствено от червената партийна звезда. Без да омаловажавам повелята на Централния комитет на БКП, длъжен съм да призная като съвременник на събитията, че всичко у него е премислено, изстрадано и чак тогава трансформирано в дело. И понеже познаваше националния ни характер и особено завистта, събрана в няколко думи: „защо той, а не аз!”, в края на живота си издаде десет книги, за да защити истината. Неговата. В тях е ентусиазмът на родопчани, преобразил живота им във всичките му измерения. Величко Караджов не се заблуждаваше: „Знам, след мен ще се лее гнусен шербет и горчива лъжа. Ще ме упрекват в сто смъртни гряха. Затова написах своите книги. Книги за истината, такава, каквато я градихме заедно с хората от Доспат до Неделино и от Златоград до Лъки. Писах ги с любов и... надежда – след време младите родопчани да ги четат и да си спомнят с гордост за своите предци”.
Златоград, където той е роден, е не само най-южният град на България, но е и сред най-българските. На 30 ноември 1926 г. в семейство Коджахасанови (Караджови) идва второ момче. Семейството е бедно, подобно на 99% от семействата в дълбоката провинция на страната. При това мохамеданско, допълнителен „бонус” към наследствената обремененост и недоимъка. С мизерията най-често съжителства „жълтата гостенка”, позната тогава като „охтика”, днес – туберколоза. Всесилна, тя размахвала косата на смъртта и карала наред, без да подбира млади и стари. През 1933-а, когато Величко е седемгодишен, умира баща му и оставя жена си вдовица, а синовете (двама) – сираци. „Жълтата гостенка” си харесва малката къща в кв. Малка река и няколко пъти се връща за своите „вересии”. Най-напред взима двете новородени на брат му, после майка им, а подир нея и татко им (брата на Караджов). Две неща е запомнил от онези дни, пълни с мъка: болката, с която съседите се прощавали с баща му, и страхопочитанието, което изпитвали към него; на следващо място – обяснението на майка му за „сухите” й очи: „радостта не е креслива, мъката не е ревлива”.
Като ученик в Златоград и в Родопския пансион в Пловдив, а след това и като студент по икономика в София, често си задава въпроса: защо тримата вкъщи се трудят толкова много, а имат толкова малко. Времето след 9 септември 1944 г. е трудно, гладно. Родителите делят залъка си на две, за да има какво да изпратят на децата си в града. Караджов гледа със съблазън колетите на своите съученици, сравнява ги с неговия, току-що пристигнал от Златоград. „Какво можеше мама, горката, да ми изпрати? Прегорели сухари от ръжен или квасен домашен хляб, печени тиквени семки, малко орехи, сушени сини сливи и горски киселици, домашни курабийки, отгладувани парченца козя пастърма или кавардисано питарче месо... Нямаше баница и фурник хляб, признава Величко, нямаше луканки и сланина, нямаше друга силна храна...”
Този въпрос го човърка и докато пътува за болницата в Чирпан да вземе брат си, изписан като „обречен”. През целия път държи ръката му, прехапва мъката си със зъби и се насилва да го зарежда с оптимизъм, макар да вижда в очите му как смъртта побеждава живота. Докарва го в Златоград, за да умре при своите. И още нещо, което го наранява най-силно – всички му съчувстват, ала никой не отваря сърцето си докрай, за да го обикне истински.
Боли го, че властта се отнася с недоверие към потомците на насилствено помохамеданчените българи, третира ги като ненадежден елемент в българската общност, провежда политика на дискриминация и безогледно експлоатиране на техния труд. На практика държавата, неговата България, отчуждава и противопоставя родопчани на верска основа. Нещо толкова познато и в същото време чуждо на Златоград. В мигове на усамотение си спомня майчиния завет: „Твоята болка, сине, не се гои на чуждо коляно!” Тогава идва на помощ „вътрешната тяга” на хората. Тласка ги към братско сближаване и единение, към сплотеност и задълбочаване на родствените връзки, оцелели през вековете.
По това време широко е разпространено побратимяването между българи християни и българи мохамедани – клетвен съюз за вярност, братска обич и взаимопомощ за цял живот. Романтичният ритуал, носещ магическа сила от древността, е извършван на четири очи: „Искаше се смелост и устояване на физическата болка, разказва Караджов, за да прободеш пръст на ръката си с игла или бодлив трън. След като си се държал стоически, можеш да смукнеш „ти от мойта, аз от твойта”, за да тече обща, братска кръв във вените ни”. Над 90% от това сливане на душите издържа изпитанията на времето. Побратимите и посестримите остават верни на оброка до края на дните си.
На осемнайсет (1944) Величко, станал неусетно голям, е приет в редовете на Работническия младежки съюз (РМС), а на двадесет и две (1948) – в БКП. Това го свързва завинаги с трудовите хора на Златоград. Попаднал в центъра на обществения водовъртеж, той се ориентира бързо, предвидливо поема по йерархическата стълба нагоре и стига до секретар на Околийския комитет на РМС, а по-късно и на Околийския комитет на БКП. Става наследник на фалангата предани синове на своя град: Костадин Филипов, Асен Инчев, Асен Шопов, Архип Молев, Кирко Профиров, Станислав Сивриев, Сава Щинков, Съби Саралийски, Веселин Думбов, Златко Джурбинев и още много други.
Времето е „пивко”, руйно и горчилките не могат да спрат неговия ентусиазъм. През 1956 г. Караджов е избран за председател на Околийския народен съвет в Мадан и остава на този пост до закриването на околията и създаването на Смолянски окръг на 1 януари 1959 г. Младият комунист и всеотдаен родолюбец расте бързо. „Дрехата” на местните органи му окъсява, стяга го, амбицията му иска размах. През 1965-а е изпратен на тригодишно обучение във Висшата партийна школа на ЦК на КПСС в Москва. През 1969-а излиза 43-то постановление на Министерския съвет за ускорено социално-икономическо и културно развитие на Смолянски окръг, а през 1970 г. Караджов е избран за секретар на Окръжния комитет на БКП в Смолян. На 17 юли същата година е прието историческото Решение на Секретариата на ЦК на БКП за класово-партийно, патриотично и интернационално възпитание и национално осъзнаване на насилствено помохамеданчените в миналото българи.
Тези два документа осмислят по-нататъшния му път. С тях изгрява неговата звезда, но за да промени света на родопчани, той има нужда от власт, от цялата власт. Година по-късно (1971), Величко Караджов е издигнат за председател на Окръжния народен съвет. На 1 февруари 1973-а в местността „Поляне” е направена първа копка на новия център на Смолян в присъствието на Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България. Съвременниците помним крилатата фраза, която той каза: „Вие имате амбицията да направите Смолянски окръг огърлица на България. Аз бих казал, че и ние, и вие заедно, трябва да имаме амбицията да направим Смолянски окръг една от огърлиците на света!”
Амбиция, граничеща с лудост. Представяте ли си, тя е изречена на глас 14 години след създаването на Смолянски окръг. А след само още десет години Смолян и окръгът ще станат най-привлекателният край на България. Благодарение на родопчани. Благодарение на синовете и дъщерите на някогашните овчари и пастири, които се вляха в редовете на работническата класа и станаха знатни хора на труда. Децата на онези, които довчера не можеха да четат и пишат, станаха лекари, инженери, учители, архитекти, юристи, лесовъди...
През 1974 г. Караджов е утвърден за първи секретар на Окръжния комитет на БКП. Цялата власт е в ръцете му. Започва материализирането на неговата мечта – възраждането и цялостното преобразяване на Родопския край и на хората, които живеят в планината. Тридесет хиляди души са отхвърлили доброволно старите турско-арабски имена и вече са си избрали нови, звучни, български, както е било някога. Той приема този факт като „зестра” и се впуска в действие.
Натрупал богат житейски и организационен опит сред хората в низините, Караджов се опира на тях. Иска час по-скоро да заличи междата между едните и другите – все българи, да ги накара да приемат вместо „те” и „те” – „ние”. Ние, българите от Родопите! И понеже няма време за „училище”, той ги въвлича в живота. За изграждането на новия център на Смолян мобилизира целия окръг. Всяка община има свой обект и в същото време разгръща мащабно строителство по места. Хората, колкото и да са много, не стигат. Десетки автобуси сноват из Кърджалийски, Благоевградски и Пловдивски окръг, карат работна сила от там. Десет години! Десет години машините и хората градят своя град кофраж след кофраж, тухла по тухла и във всяка вграждат сърцето си. (Центърът е открит на 16 септември 1983 г.).
Лично той (Първият) провеждаше оперативките, той контролираше хода на строителството, той хвалеше, той наказваше. Естествено, това не бе по вкуса на мнозина. Лозунгът „Град се гради” не се превърна в песен, нито роди песни, както това сториха Мадан и Рудозем („Сбирайте се балканджии, сбирайте се брей, да построим сред Родопа Мадан, Рудозем...”). Но пък бе построен град за чудо и приказ. Град мечта за много българи. Всеки ден пристигаха по 35-40 автобуса с туристи от страната, за да видят новия Смолян.
Караджов бе единственият първи секретар, който ходеше на обектите с ботуши, ватенка и каска. Искаше да знае всичко, да види всичко, да провери как се изпълнява нормата. В това отношение има различни и все любопитни случки, които будят страх или смях. При едно посещение на обект Търговски център „Евридика”, чува песен от транзистор и отпяване от мъже. Часът е единадесет преди обед. Четирима майстори тенекеджии, които правят медната обшивка на обекта, решили да си спретнат „купон”. Разстлали вестници, нарязали домати, салам „кучешка радост”, отворили бутилка гроздова ракия, шише лимонада, пуснали транзистора и му отпуснали края.
-Момчета, рано сте я почнали? – изненадал ги първият.
-Другарю Караджов – изправил се като ефрейтор Жоро Баламурника, – Момчил има рожден ден. За негово здраве – и подал ръка за поздрав на Караджов. – Стефчо, Чило, дайте да почерпим първия секретар!
„Рожденикът” избърсал пластмасова вилица във вестника, набучкал парче домат и парче евтин салам, налял един пръст в пластмасова чашка „гроздова” и ги подал на Караджата.
-Пийнете за мое здраве, другарю Караджов – усмихнал се невъзмутимо виновникът за ненавременния купон.
-Да си жив и здрав и всички около теб – у дома и на обекта! – пожелал му първият секретар, отпил ракията и хапнал мезето. – Черпете се, но никакво качване на обекта! – разпоредил се и си тръгнал с шофьора.
След час Божидар (шофьорът на първия) донася голям пакет на „рожденика”, изпратен лично от Караджов. Вътре имало луксозна риза, още по-луксозна бонбониера и бутилка водка „Столичная”.
Освен новия център на Смолян, освен обектите във всички общини на окръга и развихрилото се мащабно рибовъдно строителство, през 1973-та започва изграждането на телевизионната кула ва връх Снежанка (1926 м.), висока 156 м, а през 1974 г. – Националната астрономическа обсерватория „Рожен”. Една година след това (1975) е открит Планетариумът в града – най-голям в страната.
Споделих по-горе, че Караджов е многолик, многопластов като характер. Ето още един случай от неговото ежедневие. Ден преди откриването на рибарника в местността „Сините ханчета” край Забърдо и Хвойна, някакъв местен „разбирач” му се опънал, убеждавайки го, че при минусови температури бетонът замръзва и няма как да наливат. Така че има реална опасност да не спазят определения срок и рибките да не бъдат вкарани в „сините декари”. Караджов го погледнал лошо, скръцнал му със зъби и го предупредил: „Ако утре не плуват риби във водата, ти ще плуваш!” (било е февруари). Забърдовският „разбирач”, усетил ръжена, кимнал одобрително и си подвил опашката. Напикал се от страх.
Величко Караджов бе изключително инициативен и раздвижен за времето си човек. Непрекъснато раждаше идеи и се хвърляше да ги реализира с езическа страст. Още с издигането му на най-високия партиен пост, той се възползва от Програмата за икономически реформи в страната и предлага построяването на развъдници за пъстърва по японски образец из целия окръг. Годишният добив достига 5000 тона. Смолянският рибовъден комплекс задоволявше нуждите на страната от сладководна риба и покриваше износа в чужбина – Франция, Западна Германия, Дания, Гърция. По време на Ирано-Иракската война ние бяхме основен доставчик на речна риба за бойкотирания Иран.
Другата област, в която вилнееше неговата стихия, бе смяната на турско-арабските имена на хората, наложени им през вековете, с български. Дал личен пример още в началото на 60-те години на ХХ век, той нямаше скрупули по този въпрос. И настояваше час по-скоро това да се случи с останалите. Свидетели на онова време разказват, че през 1973-1974-та, преди още ЦК на БКП да е обмислил смяната на имената, Караджов работи сериозно в тази посока. Познавайки историята и последиците от имперската политика за асимилиране на местното население, той е убеден, че именно това е правият път за бързото и окончателно връщане на отлъчените от своята майка синове и дъщери на Родопа. Негодуваше, че когато в началото на века нашите съседи извършиха етническо прочистване на своите територии по най-груб начин, Европа им прости греховете, а когато ние искаме да променим живота на нашите си хора към по-добро, когато искаме да ги освободим от нелепото чувство, че са емигранти в собствената си родина, ни обвиняват в какво ли не.
Суровият и безкомпромисен нрав и тук му изигра лоша шега. В желанието това да се случва по-бързо, а то от историческа и философска гледна точка е невъзможно, кадрите по места допуснаха грешки. С нищо не могат да бъдат оневинени нито те, нито той за потрошените надгробни камъни над главите на мъртвите, за порутените молитвени домове, за оскърбяването на възрастните жени... „Грохотът от падащите минарета още кънти в ефира над Родопите”.
Каквото и да правеше, Караджов го правеше с ясното съзнание, че изпълнява партийна повеля, че защитава националния интерес. Никога не постави себе си над планината, още по-малко над отечеството. Той беше се слял с нея, с хората. Подобно на всички големи и Караджата смяташе, че само слънцето стои по-високо от България. С примера си искаше да зарази нас. Никога преди това Родопите не бяха живели така безкористно и самоотвержено. Величко е своеобразно обобщение на времето, когато се изграждаше зрелият социализъм, без който Смолянски окръг би бил немислим.
Величко Караджов е автор на десет книги. В тях са отразени мислите, чувствата, вълненията му, които са минали през неговия ум и сърце. Сред тях са: „Твърдина българска”, „С дълг и обич”, „В живота и мечтите ни”, „Истината за родопските българи”, „Изповеди на родопските българи” „Пред олтара на родината”, „В памет на Родопа”, „Изповеди”, „Корени”, „Из преживяното”. Заглавията им говорят достатъчно. В тях е той и времето, в което работи. Не е важно колко са художествени, по-важното е, че са искрени. Написани са честно, със страст и болка за онова, което изградихме с общи усилия и след това, обладани от някаква обществено-политическа лудост го разрушихме. Те отразяват най-вдъхновения и най-съществения етап от изграждането на Смолянския край, етапа на развития социализъм.
И ако не правя анализ на тяхното съдържание и значение за писмената памет на края, то е защото в тях партийният жезъл е победил перото, строителят превъзхожда писателя, прагматикът е по-резултатен от романтика, партийният водач е твърде, твърде далече от културния бохем. В огромната сянка на първия секретар на Окръжния комитет на БКП се стопяват много дребни души и безлични идеи. Много лични сметки бяха потопени в общата сметка на окръга, в мирозданието на общия ни труд...
Мнозина от неговите противници се опитаха да го надживеят, сигурен съм, ще има и други, които ще се стремят на надхитрят времето и да го победят, но дакато блести мраморът на новия център на Смолян, опитите им ще са напразни. Те ще го виждат и в сънищата си, някъде там в местността „Амзово”, как слиза между едрите стволове на дърветата веднъж с каска, ватенка и ботуши, друг път с официален костюм и вратовръзка, готов да приема парада, но винаги плътен, делови, суров, изпълнен с живот, готов да защитава построеното тука от нас.
2017 – 2019 г.
