Бившият маркшайдер от „Горубсо-Мадан” Петър Каламов лежеше във Второ вътрешно отделение на четвъртия етаж на болницата с диагноза: „Двустранен инфаркт на сърцето”. С очи – презрели маслини, с пъстри мустаци и повалени коси, той стоеше полуизправен в легло № 6 до прозореца, очаквайки своя лекуващ приятел. От време на време поглеждаше навън, за да види есента как преминава в зима, без да се интересува от неговите желания. Това потискаше обърканото му настроение, изпълваше очите с тъга. Опаковката на душата му носеше белезите на своите шест десетилетия. „Гръдната жаба” беше изсмукала всичко. Единствено музиката се съпротивляваше. Каламов свиреше на цигулка от дете. Учителите му виждали в него талантлив музикант, родителите – мислели друго. Приели дарбата му за детска приумица, вместо в консерваторията, изпратили го да учи в Минно-геоложкия институт.
Когато маркшайдерът разбра, че и кардиохирургът е цигулар, въздъхна с облекчение. Получи допълнителна доза надежда, че смъртта ще почака. Музиката стана най-добрият медикамент по време на рехабилитацията.
Доктор Добриков беше перфекционист. Свиреше в градския симфоничен оркестър. Вивалди бе романтичната му любов. Тя сближи двамата мъже – единият преминал отдавна, другият – настигащ петдесетте. На визитация разговаряха за историята на болестта, за музиката, за страстите – разговори с тъжна интонация за изтеклото време... Кардиохирургът носеше брада – фино извезана върху розовите му бузи. Висок два метра, леко прегърбен в раменете, приличаше на кон, изхлузен от впряга. Малко черен, малко инат, влюбен до глупост в занаята, Добриков кипеше от темперамент. Всякога беше готов да вземе участие, да е в центъра на нещата.
-Докторе, много работите. Умората помрачава духа. Млад сте, прегърнете науката – съветваше го Каламов, без да се респектира от допълнителната му квалификация. – Болните няма да спрат да умират. Науката трябва да живее. Тя изпитва хроничен глад за свежа кръв...
-Бъркаш, Каламе – възразяваше докторът, – нима да те излекувам, да върна в живота нечие ранено сърце или умрял мозък, не е част от науката?
-Не ме слушайте, приятелю. Аз така... Спомних си за един връх, за една луда глава... Глупави мисли! Развълнувах се, а не бива.
Емоцията обрули сърцето, болката – затисна устата му. През прозореца надничаше есента. Листата се откъсваха от клоните на дърветата и падаха върху тревата. Вятърът духаше пианисимо. Дотичал на пръсти, той лепваше устни върху стъклата, колкото да каже: „Здравейте пътници!” и отшумяваше в копринената мъгла...
Добриков визитираше другите пациенти в стаята, но не изпускаше от око маркшайдера. Смъртта се въртеше наоколо.
-Докторе – говореше на пресекулки Каламов, – много грешки допуснах в живота си. Понякога мисля, че не съм го живял. Освен спомени за стръмния път и разкървените ми нозе, в главата не е останало нищо. Всъщност има – къртовска работа, нощни смени, обществени ангажименти, неискрени чувства... Кое да запомня? Цял живот вярвах, че ще наваксам загубеното, когато се пенсионирам. „Когато стана пенсионер!” – звучеше примамливо. И аз отлагах най-хубавото. Включително и любовта към Вивалди. Винаги съм мечтал да изсвиря пред публика „Четирите годишни времена”. И това да е моят подарък за хората, уви. Зает с миналото или с бъдещето, пропилях истинския живот.
-Вас, подземните, ви пенсионират рано. Имал си време. Ако е само до „Четирите годишни времена”, готов съм да ти партнирам. Малко да позакрепнеш и ще настроим цигулките – обещаваше му хирургът, докато прослушваше пациента на съседното легло.
-Представяте ли си, докторе, как ще прозвучат съвършените „Пролет”, „Лято”, „Есен” и „Зима” в дългия коридор, посърнал от болка! Какво опиянение ще залее сърцата на болните... След такъв концерт можеш да умреш с радост. Само да не ме изоставите.
-Железен съм – вдигна палец докторът, – за теб обаче не гарантирам. Такъв емоционален товар… По-добре да отложим концерта за другата седмица. Нито Вивалди ще се разсърди, нито ти ще избягаш. Защо да рискуваме?
-Имахме един турчин от Делиормана - миньор в рудник „Крушев дол”. Той често повтаряше: „Момчета, падне ли ви нещо отпред, не го затиквайте отзад. Няма да се повтори. И да се случи някога, ще е различно”. Тогава не го чувах, сега ще го уважа, за да ви помоля нещо:
-Целият съм слух. Давай!
-Утре, когато изстинат очите ми, настройте цигулката за първите две части. През пролетта и лятото живях истински. Останалото бе отражение. Така ще помогнете на душата ми да се раздели по-лесно с тялото. Обещавате ли?
-Вече го сторих... „Откъде тръгнахме, къде стигнахме!” – сепна се докторът. – Каламе, ти предложи да вървим заедно, защо се измъкваш?
-Няма да издържа, докторе. Животът си отива от мен. Чувам последните му акорди. Сам ще свириш, приятелю. Изкуството отива на младостта. Никой не е виновен, че пропилях най-същественото... Остана ми само едно – да затворя вратата.
-И двамата знаем – животът е кратък, изкуството – вечно. Въпреки нас и въпреки времето. Облегни се върху възглавницата да проверя „карбуратора”. – Добриков притисна слушалката в буренясалите гърди на маркшайдера. Очите му се изпълниха с печал.
-Тук е проблемът – няма да съм жив. Разликата е огромна. Няма ли ме и музиката я няма... Там, във Вечността, звучат други опуси.
-Дишай дълбоко. Спри. Хайде отново. Малка почивка – кардиохирургът се разтревожи. Сърцето на маркшайдера се изплъзваше от слушалката му. Безшумен взрив беше разкъртил Каламовите гърди и бе затрупал изхода. - Хайде пак. Дишай!...
След втория опит Добриков разбра, че смъртта е победила живота. Този разговор между двамата беше последен.
На другия ден, когато докторът влезе на визитация, намери легло № 6 празно. Маркшайдер Каламов беше затворил вратата. Осиротяла, цигулката хлипаше в ъгъла на болничната стая. Той отиде до прозореца, взе я в ръце, промълви: „Отиде си с любов към музиката”. След това се обърна. Дежурната сестра изпревари въпроса му:
-Снегът, който падна нощес, го затрупа. Малко преди полунощ.
-Къде е сега? – попита като в просъница кардиохирургът.
-Как къде?! – стиснала в прегръдка картоните на хипертониците от етажа, сестрата намести очилата си и потъна в изпепеленото му лице.
-В моргата или у дома?
-В моргата.
Той слезе с асансьора в „експедиционната”, откъдето повяваше хлад. Лъхна го мирис на мухал, болести и печал. Пред вратата на трупохранилището пътят се разделяше на две: единият към живота, другият – към смъртта. Докторът влезе в моргата, прерови с поглед циментовите улеи, откри своя приятел. Смъкна престилката от раменете, маската от устата, оправи черния си фрак, папионката и закрачи тържествено през „концертната” зала на мъртвите. Спря пред Каламов, вдигна чаршафа, изтръпна. Очите му бяха отворени.
-Ето ме, драги приятелю. Ако излъжех, музиката можеше да умре заедно с теб. Тя е създадена да живее...
Добриков стисна цигулката с брадичка, плъзна лъка върху струните, изпълни моргата със звуци. Те стопиха мъртвешкия хлад и запалиха слънцето на живота. На онзи живот, където цъфтяха вишни и препускаха бели коне, където чуруликаха птици и пееха деца... Докторът изстискваше от душата на инструмента „Четирите годишни времена” на Вивалди.
-Маркшайдере, това е за теб!…
Вън прииждаха хора – шофьори от „Бърза помощ”, патоанатоми, сестри, граждани... Унесени във вълшебната музика, те се оглеждаха, диреха виртуоза. Добриков свиреше с лудо въображение и с буйна страст. Сякаш изтръгваше звуците от собственото си сърце.
2000 г.
