Запознанството ми с този смел мъж, с този герой от Съпротивата започна, когато бях ученик в Райковската гимназия „Васил Левски”. Видях за първи път името му, изписано върху паметната плоча пред входа на сградата, сред имената на още дузина заслужили българи, учили тук. Срещу него пишеше „поет-антифашист”, факт, който допълнително респектираше и ме караше да съжалявам, че съм се родил толкова късно, когато нито има за какво да умра, нито от какво да се прославя като герой. Успокоявах се, че уча в неговото училище, което бях припознал като свое. Кирил Маджаров ми стана близък и по още една причина – тайно пишех стихове, по-скоро стихоплетствах.

След време – гимназия, казарма, първи студентски години, в София видях един силно развълнувал ме паметник на разстреляните поети. Беше на улица „Ангел Кънчев” № 5, пред тогавашната сграда на Съюза на българските писатели. Върху къс черен гранит бе застинал бронзов пегас (крилат кон), изваян от скулптора Валентин Старчев. Върху гърдите му зееше рана. Простреляният български пегас! Зад него, върху бяла плоча, блестяха имената на 25 писатели: Христо Ботев, Никола Вапцаров, Гео Милев, Димчо Дебелянов, Иван Нивянин, Сергей Румянцев.., загинали за свободата на България. Сред тях беше името и на Кирил Маджаров. Стоях пред простреляното вдъхновение и се изпълвах с гордост, че моят земляк е в състава на този велик легион на безсмъртието. В главата ми бучаха вихрушките на Карлък и връх Свобода и онова негово стихотворение „Родопа”, станало съкровен химн на родените в планината:

Гордей се, Родопа, и вдигай чела

над стръмни гранитни скали.

Закърмила в буря велики дела,

размахвай на воля широко крила,

достигай самите орли!

Това бе втората ми среща с Кирил Маджаров. Подир още няколко години, вече връхлетени от „демократичния” преход, в политическата мъгла шумнаха гласове да се махне бюстът му от площад „Свобода” в Смолян и да се зачеркне като патрон на устовското читалище. Слава Богу, тези писукания изтекоха в канала на българското празнословие и това не се случи.

През 2014-а се навършиха 100 години от неговото рождение. Във връзка с това читалищното настоятелство ми възложи да напиша слово, което да прочета на юбилейното тържество. Озаглавих го „Животът ми е наниз от тревоги”, по първата строфа от стихотворението „Недовършено”, и така осъществих поредната си среща с него:

Животът ми е наниз от тревоги,

открита лодка в развълнуван океан

и питам се дали ще мога

да стигна до брега желан?

Дали от бесните вълни връхлитан,

ще мина в бури невредим

и тебе, мила – като някога – честита

пак нежно да притисна до гърди?

Такава е обречеността на тридесетгодишния му живот, посветен на борбата за човешка свобода, на изкуството, на хармонията между поета и неговия народ. Наследил патриархалното достолепие на родопската душа, всмукал от сгъстения въздух на големия град и открил пътя към заветната си мечта, той – влюбен в живота и отдаден на идеала, остана дълбоко в паметта на поколения българи и дълго, много дълго ще тревожи нашата съвест. „Велики и безсмъртни са тези поети и писатели, които най-добре, най-честно и най-смело са изпълнили своя граждански дълг”, написа поетът една година преди да изпълни своя, превърнал се в завет и бойна тръба.

Драги читателю,

На 1 март 2014 г. се навърши един век от рождението на Кирил Маджаров. Изричам името му с огромен респект не да възхвалявам неговия живот, преминал като комета в зенита на планината, нито неговата смърт, а защото никой не е липсвал на Родопите и на нашето време така, както този трубадур на правдата и красотата. Търся и не откривам как може да се запълни невъзвратимото, което притежаваше той. А така ми се ще искра от жизнерадостния му поглед, вопъл от бащинския му глас да влезе в залата и да одухотвори нашето присъствие.

Общественото съзнание, поразено от политическа амнезия, има неистова нужда от хора като Кирил Маджаров, чието дело надхвърля представата ни за добро и зло, за историческа правда и национална съдба. Той не ни разочарова нито като човек, нито като поет. Чужд на печалбите и задкулисните сделки, на политическите каламбури и партийните хватки, Маджаров остава до края на дните си отзивчив, добронамерен, целеустремен, жертвоготовен. Надмогнал зависимостта и всякаква лична обвързаност, нему принадлежи безкрайната свобода да обича отечеството си и привилегията да му се принесе пред олтара. Той го направи не толкова като герой, колкото като символ. Подобно на своите предтечи и сродни души Ботев, Яворов, Лютибродски, Вапцаров...

Малко родопчани са дали толкова много, за да увековечат чрез себе си безсмъртието на планината, малцина са вдъхнали такъв кураж на хората, както прави това Кирил Маджаров. „Да бъдеш млад и жизнерадостен, да обичаш народа, да си влюбен в живота, да носиш в душата си песенния говор на Родопа планина, да пееш вдъхновени стихотворения, да вярваш в един прекрасен идеал... И едва навършил тридесет години – да загинеш през първата си партизанска вечер, в първия си партизански бой! Каква красива, каква жестока съдба!”, пише Матей Шопкин в предговора си към „Избрани произведения” на Кирил Маджаров, издадени през 2000 година.

Безсмислено е да „врачуваме” какво би написал поетът, ако мината убиец бе останала да лежи притаена в земята на Куршумли, а той беше жив. Уви, него го няма. Смъртта победи мечтата. Но пред нас е заветът му да обичаме България и песните, понесли печалната орис на родопчани към вечността. Ето колко отривисто, с няколко щриха, отчетливо и ясно поетът рисува картина, която не само разкрива силата на живота, но и безсилието му да извърши така необходимото преображение. Картина, запечатваща се в паметта ни като частица от висшето съзнание или като първобитна празнота и жестокост:

Живееш пръснат из баирите,

тъй както в каменния век –

и няма знак, и няма диря,

че си съвременен човек.

Този поетически изказ е сходен с изказа на Никола Вапцаров – неговия кумир и съратник, на когото Маджаров показва много от своите текстове още в етапа на тяхното сътворение. Близки са образите, темите, чувствата, както е близък идеалът им, който като витлеемска звезда озарява надеждата, стремежа, спасението. Двамата четат Маяковски и често обсъждат неговото разбиране за поезията. „Стиховете са нужни не на ситите, а на сражаващите се. Те не бива да стоят под възглавницата, а да вълнуват сърцето...” Нека чуем как звучи гласът на Великия дух на спасението в стиховете на Кирил Маджаров:

Аз вярвам: ще дойде желания ден

и края на твойте беди!

Човекът свободен – в труд запленен –

и в устрем, със ново ядро зареден,

ще диша с пълни гърди...

(Родопа)

А сега да послушаме как вибрира той в поетичното пространство на Никола Вапцаров:

Но разкажи със думи прости

на тях – на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

(История)

За тази знаменателна прилика разказва в спомените си поетът Асен Босев: „Единият беше долетял в софийските тайни кръжоци от Пирин, другият – от Родопите. Единият: поет, машинист, другият: поет, печатар. Безшумен и скромен, Кирил Маджаров издаваше пламенна душа, заразително остроумие, ясна идейна определеност на мисълта. Държеше се съвсем естествено, приятелски. Беше човек сърдечен и душевен, буден и любознателен. И всички тези достойнства намериха живо отражение в неговата поезия, стоплена от доброто му сърце”.

Днес, когато пристъпваме през прага на читалището в Устово, което носи неговото име, ние славим делото на една от най-светлите личности на Родопа, отдадено на правдата и свободата. На поета-антифашист, който ни напомняше през краткия си живот, че не символите утвърждават делата, а делата дават смисъл на символите. Това ме вдъхновява, прави ме честит да говоря с патос за Простреляния пегас, чиято рана боли и в моето въображение... Според древните мъдреци, човек остава в летописите на времето такъв, какъвто е бил в живота си. В този смисъл ще поднеса част от биографията на Кирил Маджаров, без да затъвам в излишни подробности.

Поет, публицист, революционер, общественик, работник, съпруг, баща, човек. Той е роден на 1 март 1914 г. в Устово. Като издънка на известния маджаровски род, съставен от занаятчии, златари и възрожденци, белязали светла диря в историята на Смолянско, Кирил Маджаров е наследил най-доброто от родовото имение. Между трите ключови думи във фамилния герб – желязо, злато и дух, той избира духа. „Желязото ще спаси света”, „Златото ще ни откупи от робство”, „Духът ще победи!” Духът, защото победата извоювана с меч, е уязвима, победата на духа е вечна, неподвластна на клади, бесилки, разстрели.

Закърмен с еснафско-занаятчийската атмосфера на родното си селце, всмукал от борческия и просветителския дух на деди и прадеди, още като ученик Маджаров прегръща новаторските идеи на времето, заживява с болките и тревогите на отечеството. Учи прогимназия в Устово, гимназия – в Райково, тогава села, днес квартали на град Смолян.

Бъдещият поет рано съзнава, че няма нищо по-скучно и по-непоетично от прозата в борбата за съществуване, която отнема радостта от живота и хвърля в апатия милиони хора по целия свят. За него, още от младини, тази борба се проявява в неугледната си форма като набор от всекидневни грижи за парче хляб не само за себе си – за голямо парче хляб. На тези безрадостни грижи той отдава всичките си сили, младостта си и трябва да се учудваме как е успял да съхрани ведрия поглед и свежия хумор в душата си.

Неговата активност в защита на унизените и оскърбените, осъществявана на „ръба на закона”, не остава незабелязана. Високият и слаб юноша с умни очи и широка усмивка влиза без колебание в графата на службите „интересен обект”. Полицията тръгва след него и резултатът не закъснява – изключват го от Райковската гимназия. Налага се да завърши средното си образование като частен ученик. Първата му работа е в Устовската популярна банка. На 20 години (1934) става член на БКП, а две годни по-късно записва право в СУ „Св. Климент Охридски”. За да се издържа като студент, става линотипер в печатница.

Като печатар и партиен функционер, като поет и сатирик, като баща, съпруг и син на любяща го майка, той изповядва, че раздвижването на обществените пластове от низините до върха ще помете фашистките структури, създадени за угнетение на личността, ще открие пътя към свободата и социалната справедливост. Докоснал се до европейската мисъл чрез творческия манифест на Хайне и Гьоте, на Томас Ман и Стефан Цвайг, на Ролан и Анри Барбюс, на Пастернак, Горки и Блок, на Яворов, Гео Милев и Вапцаров, Кирил Маджаров съзнава, че за спирането на хитлеризма е необходимо да се пожертва не само словото на народите-мъченици, но и живота им.

Цялата му творческа и обществена дейност, изразена най-силно чрез поезията, говори за освободена, всеотдайна, европейска по дух личност, извисила се високо над дребните страсти и над „безкръвните” битки. Неговият стремеж към хармония в живота, в словото, семейството, мечтите е непрестанен. Пребиваването му в Устово и София, в Алма матер и печатницата, опитът от университетите на живота, свободният дух, който направлява съдбата му – всичко таво го крепи да израстне като апостол на добротата и утешението. Неговото обръщение „амужка” към близки и непознати става запазена марка на откритата му сърдечност и искрено уважение към човека, макар рядко да получава подобно ответствие. „Киро”, както го знаят колегите и приятелите му, е еталон за прозорливост и отговорност към обществените дела, към хората. Изключително остро е чувството му на непримирима вражда към нещастието на човека, на неговата вяра, че то не е неотстранима основа на битието, а тегло, което той може и трябва да отхвърли от себе си. Кирил Маджаров е революционен оптимист материалист. Когато обстоятелствата му отнемат възможността лично да проповядва своята мисия, той взима перото.

Векове захвърлени сред дивите усои –

в хралупи и пещери – живота ви суров

не раздвижи своите плесенясали усои

и кръвта не развълнува ничий зов!

С меч насилени от диви азиатски орди

в робския ярем сменихте разни господари;

та нима забравихте старинната си гордост

и стремежа свой за свобода? 

Тези стихове, пълни със съчувствие, съпричастност и разбиране на клетата съдба, но и с упрек за примирението им, са посветени на неговите братя българи мохамедани. Те са свидетелство за рано преодолян етнически инфантилизъм у автора, за осъзната истина, че двете верски групи са стволове от един и същи родословен корен. Стиховете му показват, че за разлика от днешните застарели апаратчици, новоизлюпени партийни плужеци и религиоизни властелини, певецът на Родопа е наясно със себе си и с „лечението” на тази кървяща рана, още от 30-те години на Двайсети век. Него го потиска огромният превес на неграмотността над тези свои братя и пълната липса на социална емоция у тях. Той копнее да слее съдбата им със съдбата на политически грамотните работници и интелигенти, защото смята, че този съюз е единствено възможният изход от тежкото положение, в което се намират българите мохамедани след войните – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Зад този стремеж с учудваща простота се възправя художествено изявената фигура на истината в поезията му.

Да!, ще кажете Вие, драги читателю, „това е толкоз просто и логично”, „естествено”, ще добавя аз! Защото става дума за Кирил Маджаров. Не е възможно този артист с европейска осанка и романтична душа да остане встрани от прогресивните идеи на своето време, да не бъде в крак със световната интелигенция, поела на поход за преобразяване на света. За връщане на човешкия образ на окървавения Двадесети век.

Целият му живот добива един-единствен смисъл: да отдаде всичко от себе си за бъдното народно щастие. Да дефинира послания, стигащи до всеки човек. Съзнателно или не, той се превръща в изразител на волята за живот и на безстрашието на разума. Подобна хармония между творчеството и живота, осъществена по великолепен начин у един човек, какъвто е Кирил Маджаров, трябва да бъде акламирана като нравствено чудо, като пример за нас, неговите следовници. Тази хармония струи не само от стиховете му, а и от фейлетоните, писмата, от поредицата обществени и литературни статии, печатани във вестниците: „Жупел”, „Красногор”, „Заря”, РЛФ” „Академик”, „Родопска мисъл”, „Час”, „Горчив смях”, „Хоровод”, „Арденска дума”... Първите си стихотворения Маджаров публикува през 1934 г. във в. „Родопска мисъл”, който списват заедно с Анастас Примовски и Николай Перич. И докато под тях стои истинското му име, сатиричните материали са подписвани с псевдонимите „Бодил” и „Осин”, а статиите – със Звезделин Николов.

Кирил Маджаров е цял в думите си, в строфите, в хапливия хумор, в песните и приказките на родопските сбирки в София. В поезията си е открит, точен, прям, както и във всичко, което говори. Пътят му към поетичната и революционната мечта е лишен от външен блясък, път като на всички интелигенти революционери, убедени във възможността на социалната справедливост в България. Това кара някои заблудени или подведени от демократичната мъгла родопчани да отричат поезията му, въпреки че не я познават. Просто така, по презумпция, защото авторът й е комунист. Все едно да мразим джаза, защото е музика на негрите...

Съвременниците му дълго помнят пиесата „Целувката на огледалото”, поставена от автора в устовското читалище, с цел чрез театралните форми да насити с озон атмосферата на малкия град, да продуха охтиката от дробовете му, да облагороди високомерието на офицерския хайф и да внуши на хората своето разбиране за живота. Убеден, че победата носи понякога същата морална опасност, както и поражението, Кирил Маджаров повтаря примера на онези духовни авторитети, които отхвърлят насилието върху духа.

През 1942 г. започва работа като военен чиновник в град Ксанти (Северна Гърция), но скоро е уволнен, заради връзки с местните комунисти. На една среща със свои съмишленици той споделя пред тях, че „всичко онова, което сме направили за себе си, умира заедно с нас. Това, което ще направим за другите, скъпи другари, ще остане завинаги!” По време на Втората световна война (март 1942) е мобилизиран в Крумовград и изпратен в Българския окупационния корпус в град Чачак, Югославия. Кирил Маджаров участва активно в дейността на Българската комунистическа партия (БКП). За да е полезен на делото, продължава да работи в печатницата, въпреки че е стажант-адвокат.

Поезията и борбата за национална свобода и социална справедливост при него са тъждество. Те го въвличат с еднаква сила в обществената вихрушка не само като сеизмограф, а и като съвест. Но му позволяват и да създаде поезия със силна кръв и неспокоен дух, станала част от спомена на Родопа и от бунта срещу захвърлената й гордост.

На 14 август 1944 г. с още неколцина другари прерязва телената ограда на военното поделение и минава в територията на югославските партизани, които се сражават с немско-фашистката армия. Преминава в един друг свят – свят зад браздата на политическото спокойствие и моралното безразличие. От полосата на живота в полосата на смъртта. Това е последното разгръщане и извисяване на Кирил Маджаров. За съжаление в първата партизанска нощ, при първата атака на град Куршумли, Кирил Маджаров настъпва вражеска мина и загива на място. Съвсем млад, неживял, ненаписал най-вълнуващите си стихове, едва 30-годишен ляга в куршумената земя на Куршумли.

Много е лесно, използвайки щампата, от дистанцията на времето, да ви представя неговата смърт като безпримерен героизъм, но няма да го направя. От подобна лъжа и словоблудство образът му не би станал нито по-чист, нито по-светъл. Каквото да кажем, както и да оценяваме неговото дело, то е и ще остане неделима част от борческата традиция у нас, наложена от поетите антифашисти.

Кирил Маджаров не се нуждае от героизиране. Той е дълбок и бистър кладенец, в чието отражение разпознаваме страници от националната ни история и черти от българския характер. Той преживя докрай страданието на своя народ. Затова животът му изобилства от мъдрост и от печал. Живот, макар и трийсетгодишен, но достатъчно силен, за да внедри името му в сърцето на времето. Томчето стихове, писмата до майка му и любимата, антрефилетата във вестниците са свидетелство за гражданска зрелост. Те са по-силни от ботушите, от картечниците, от смъртта.

Оказа се, че не е нужно да напишеш много книги, за да впечатлиш времето. Кирил Маджаров е живо потвърждение на това. Посмъртно са издадени сбирките му: „Избрани произведения” (1951 и 2000), „За живота. Писатели, загинали в борбата срещу фашизма” (1957), „Стихотворения” (2004) и „Кирил Маджаров, Тончо Стаевски, Христо Козлев, Стефан Йовчев: Стихотворения” (2010). Убеден съм, че колкото и да дебелее нашето мълчание за значението на делото, в което той изгоря, Родопа няма да го забрави. Тя ще го помни и ще бди над нас, за да не го забравяме и ние. Защото афоризмът е категоричен: забравите ли, ще ви забравят!

Вълнуващо бе включването на двамата внуци на поета Кирил и Стоян Терзийски в скромното тържество, посветено на 100-годишнината му. Те разказаха спомени за дядо си, чути от баба Катя и мама Стефанка. Искрено споделиха, че предпочитат да са имали жив дядо, вместо герой. Но животът е отредил друго.

Те, а и всички ние знаем, че Кирил Маджаров загина за една светла идея – всеобща справедливост и човешка доброта. Вероятно най-трудната за сбъдване. Той заложи живота си за нея. Каквото и да казваме днес, както и да го увъртаме, едно е ясно като бял ден – мъртвите герои са по-съвършени от живите им наследници. Кирил Маджаров е като младостта – недоразбран, недоизказан, но всеотдаен. На отечеството и на перото. Той притежава рядката дарба да състрадава. А знайно е, че сърце, което дава, никога не остарява. Това сърце още повтаря:

Гордей се, Родопа, и вдигай чела

над стръмни гранитни скали.

Закърмила в бури велики дела,

размахвай на воля широко крила,

достигай самите орли!

Февруари 2014-а – декември 2018 г.