И малките деца са способни на големи добрини, стига някой да им покаже. Затова Ася и Михаил Белоризови живееха така, че трите им деца, син и две дъщери, да виждат всеки ден в делата им потвърждение на тази максима. Освен трудолюбиви, те ги насърчваха да растат и като добри граждани.

-Можеш ли вече да я кажеш сама? – попита Ася по-малката си дъщеря Паша, след като няколко пъти повтаряха рецептата за картофи на фурна. Семейство Белоризови не бяха богати, имаха три декара ливади и ниви в Медино, но не бяха и бедни, защото работеха, а на всеотдайните и Господ помага. Най-често украсяваха софрата с плодовете на своя труд – картофи, фасул, грах, зеле и няколко пъти в годината с месо – на големите празници. Понеже имаха крава, млякото бе в изобилие. Особено докато растяха децата. Преди да излезе на къра, Ася искаше да чуе от дъщеря си дума по дума рецептата за „надупените” картофи. – Днес ти си „майката” на дома. Кажи ми кое след кое следва!

-Измиваме картофите – започна уверено Паша, – почистваме раните, разрязваме ги на две, нареждаме ги в намазнена тава с олио, но с „дупето” нагоре, поръсваме ги със сол, черен и червен пипер, сипваме кафена чашка вода, пускаме бучка масло, колкото среден картоф, похлупваме тавата и я пъхаме във фурната за половин час. Това е – издекламира деветгодишната Паша, пламнала от вълнение.

-Така. За по-сладокусните добавяме копър, мащерка или босилек – допълни Ася, целуна малката умница, отвори вратата с яката си ръка и излезе на двора.

-Довиждане, мамо! – изчурулика Паша, горяща от щастие. Прав е онзи, който бе казал, че малките радости засищат сърцето, както сладкият хляб засища стомаха. Но щастието на „майката” на дома скоро помръкна. Нарани го плачът на Сабри, най-малкото от петте момчета в семейство Фарук, бежанци от Сирия, което живееше от две години в съседната къща. Паша се натъжи, защото това беше плачът на глада.

Цялото село знаеше, че майката още се учи да ходи, след зловещата бомбардировка в Дамаск, ранила я в гърба, докато криела децата под себе си. Най-голямото момче беше на четиринайсет и работеше с баща си при арендаторите на бившия кооператив, останалите бяха раждани през две години. Сабри бе на четири. Нидал Фарук им беше и майка, и баща, и доктор, и учител – всичко. Но нищо не му тежеше така, както безразличието на местните. Мединци нехаеха. В началото, когато ги доведоха в селото, всички се извървяха да им кажат „Добре дошли!” и с това приключи тяхното гостоприемство. Вълнуваха се повече от помощите, които получаваха, от дрехите, които им даваха, от арабите, които идваха от време навреме при тях...

Паша познаваше две от момчетата, неини съученици, но те бяха толкова страхливи и затворени в себе си, че не общуваха с никого. Често се връщаха от училище заедно, но по целия път мълчаха. Плачът на глада подтикна Паша да изпече първата тава с картофи за децата на бежанците. Мисълта, че ще го стори, я изпълваше с радост.

-Мама все казва да сме добри с хората – мислеше на глас детето, докато миеше светложълтите картофи като малки озрели ябълки. – Ще им ги занеса по обяд, защото те си нямат картофи, а ние имаме цяла градина.

След тридесет и пет минути печивото беше готово. В алуминиевата тава, загоряла леко от страни, картофите червенееха като гъби, по „дупетата” им блестяха кристалчета сол, а по дъното на съда се стичаха ивици препържено масло, оцветени от червения пипер. Всичко изглеждаше много вкусно. На Паша и през ум не й минаваше да седне и да яде от „чуждото”. И все пак трябваше да хапне едно картофче, за да провери дали е изпечено. Тя го набучи с вилица, но понеже бе залепено за дъното на тавата, то се разпадна на две. Паша го гребна с лъжица, духна няколко пъти и започна да дъвчи сладко, сладко. Изненада се, колко е вкусен. Точно като на мама. Тези обаче бяха пресни и много по-хубави от старите зимни картофи.

Паша пренареди картофчетата в тавата, за да не личи че са начевани, покри я с кухненско фолио, след това я сложи в месал, завърза го на ключ като бохча и се запъти към къщата на бежанците. Изправи се пред вратата, зад която се чуваха различни гласове, помълча, преди да почука.

-Кой? – попита женски глас отвътре.

-Аз съм детето на съседите.

Вратата се отвори и от процепа се показа бялото лице на Хабибе, майката на момчетата, забулено в хиджаб.

-Паша! – възкликна жената, усмихвайки се и й отвори вратата. – Хайя, (ела) Паша! – Хабибе, се отмести, помагайки си с две патерици, за да влезе момичето.

Паша пристъпи в изоставената къща, превърната в уютен дом от тези клетници на съдбата. Във всекидневната бяха синовете с баща си, който четеше някаква книга на арабски. Нидал Фарук се усмихна, остави книгата на леглото и стана да посрещне дъщерята на съседите.

-Добре дошла! Какво носиш? – попита Нидал, втренчил поглед в бохчата на Паша. През това време Хабибе се добра до другото легло, подпря патериците на таблото му и седна, издавайки пронизителен звук, вероятно от болката, която съпътстваше нейните движения.

-Нося тава „надупени” картофи за обяд – отвърна момичето и подаде бохчата на вечноусмихващия се баща на семейството.

-О, много специално, Паша! Благодаря! – отвърна Нидал, взе бохчата, поклони се пред детето в знак на признателност, развърза я, махна фолиото и казвайки нещо хубаво на арабски, я остави на масата пред децата. А те – мръснички, сополиви, рошави, но добре облечени, слушаха батко си, който им обясняваше нещо важно за телефона, което те още не знаеха или не владееха като него. Когато видяха картофите момчетата се нахвърлиха с ръце и за миг опразниха тавата. Тогава Нидал Фарук извади от книжен плик две филии хляб и попи мазнината. – Това е най-вкусно, Паша! – и даде едната филия на жена си, а другата изяде сам. – Поздрави майка си, много сладки картофи е сготвила!

-Аз ги сготвих – усмихна се Паша, добила самочувствие и от това малко възгордяла се.

-Ти!? Браво на теб! Ти си прекрасна готвачка. Майстор! – възкликна Нидал на неошлайфания си български език.

-Мама ми каза рецептата. И понеже днес е неделя, не съм на училище, реших да ги сготвя. Те пък станаха хубави и затова ги донесох на вас. – обясни „майката” на дома.

-Много добре си се справила. Това казва и леля Хабибе, моята съпруга. Браво, Паша!

-Хубаво е, че ви харесаха! – промълви Паша. Исках да направя малко добро, защото така ни учат мама и татко.

-Чудесно! Ти нахрани пет гърла, какво по-добро от това и по-важно, ти ни донесе надежда – каза Нидал Фарук и се поклони отново пред детето на съседите.

-Мога ли да си взема тавата?

-Още малко. Нека да я измия.

Нидал отиде на чешмата в кухнята. През това време момчетата, две от които бяха съученици на Паша, извадиха електронните си играчки и започнаха да се хвалят: „Аз имам айфон. Аз имам таблет. Аз имам нинджаго! Аз имам кендама....” Все неща, които Паша нямаше. Семейство Белоризови не можеше да си позволи да купи подобни играчки на своите деца. Това малко я натъжи.

-Не слушай момчетата, Паша. Те имат играчки, но нямат душа. Лоши хора убиха душата ни, там, край бреговете на река Ефрат – успокои я Нидал Фарук. В очите му се прокрадна тъга.

-Аз нямам, защото и другите нямат. В селото всички сме бедни. Баща ми е в чужбина, а мама получава малко пари като шивачка, които стигат само за къщата и храната – каза убедително Паша.

-Не е вярно, детето ми. Нито ти, нито хората от Медино сте бедни. Всички сте по-богати от нас... Първо, защото ти имаш щедро сърце и най-важното Паша, защото имаш родина. Това означава, че имаш целия свят! – прошепна разстроен, но въпреки това усмихнат Нидал Фарук. Той й подаде тавата, завита в месаля и преди да отвори вратата, пъхна в ръката й златна паричка. – Поздрави майка си и баща си, а Господ да дари вашия дом със здраве и късмет!