есе

Тя е вселена от чувства, омайващи звуци, зашеметяващи ритми. Слънце разжарено от пламтящи изгреви и нестихващи залези. Море от фантазия и любов... Тя е чудо на чудесата. Най-хубавото в бисерницата на Родопа. Запалена от копнежите на Орфей, Тамирис, Евмолп, от безразсъдната смелост на Рез, Ахил и Спартак, родопската песен, носи в себе си времето, историята, героите. Чрез нея чуваме как пее и... как плаче самодържецът Бог.

Не само за родопчани, за повечето от нас, тя няма цена. Толкова е велика, достъпна, човешка, че има подслон във всяко сърце. Спомнете си, колко пъти сте стенали от възторг, когато ви е завихрела виелицата от гайди и тъпани, за да ви покори с любов. С каква прелест и светла печал е излитал от гърлото ви двуглас, за да озвучи безсмъртните: „Девойко мари хубава, сипи ми вино да пия”, „Вечеряй, Радо” или „Бела съм бела, юначе”...

Създадена да разказва живота, родопската песен приляга на всичко – на радост и мъка, на любов и надежда. Силата й опива като дяволско вино. Само тя и нищо останало не може да ни накара да удивляваме другите, удивлявайки себе си. Да пеем и пеейки да виждаме невидимото за очите, но чувано от сърцето.

Няма събор, вечеринка, концерт, среща след раздяла, няма поздрав, хвалебствие, заупокой където примадоната да не е тя. И не е важно колко талантлив е гласът, който я възнася в небето, нито силата на възпева, важна е искреността. Литнал с вятъра, този глас ни напомня, че всичко хубаво и нехубаво в живота, започва или свършва с песента. Всеки път, когато тя закръжи около мен, аз тръпна от гордост и се моля като езичник: “Всевластнице моя, не спирай! Развихряй света на чувствата и изпълвай с чувство целия свят!”

В нея е концентриран духът на Родопа. Тя е простор, небе, всемир! Освен боговете и хората, в многогласието й пеят буките, старите дъбове и елите, гърмят водопадите и сините вирове, отеква в катедралните зъбери, пеят я птиците... Тя прогласява всичко, което има душа или се предполага че има.

Препускайки през вековете, песента е растяла, ставала е по-мъдра, превръщала се е в гласов документ на епохата. Понякога тиха като кавал, друг път – крепка като хайдушко хоро, тя приижда към нас, възседнала гайдите, за да ни развълнува и прероди, без значение дали сме пияни или разплакани.

Не само неповторима, родопската песен е и непобедима. Силата й извира от дълбоките кладенци на народния гений. Приижда от реките и водопадите, бликнали сякаш от небесния лоб. Настроена по Божествената хармония, вдъхновена от сюжетите на вечността, тя се ражда с отворена душа, готова да се слее с душата на обичащия народ. Да се изтръгне от прегръдката на мита и да се превърне в реалност. Да сломи каменното сърце на злодея, да разкъса веригите на позора, да опази фантазията от фанатизма…

На Рожен, където душата сваля всички окови, а песента се съединява с живота, в прелюдието, преди да „заври” и „закипи”, над поляните настава тишина. Тогава, стъпил на прага на петолинието, аз чувам гласа на Лин, родния брат на Орфей, надпял Аполон в Пела и ехото на всемирното ридание след завистта пронизала пеещия херой. Чувам притаения дъх на Земята.

Днес родопската песен звучи като вчера и като утре. Слушам я и животът ми се разлиства, а в клоните му славеи се надпяват... И макар да знам чие е сърцето родило първия й тон, не си и помислям дори, че може да има край, някъде в безкрая. Как, когато шейсет хиляди години тя ще се носи в Космоса на крилете на „Вояджър” и ще разказва на всички светове и на всички времена за нашия дух, за стремежа ни към свободата и вечността!

Родопската песен е въздишката на синята планина, епосът на сто и десет поколения хора, Веда Словена-та на планинаря, сладката печал на времето... Чуем ли я веднъж тя остава завинаги в нас, за да ни въздига и опиянява. Да ни напомня, че целта на живота е не да живеем вечно, а да сътворим нещо велико. Като нея, като непреходния свят на хубостта и безсмъртието.

1 октомври 2017 г.