ДИМИТЪР ПЕТКОВ
Изключително даровитият и трудолюбив наш земляк и един от водещите български композитори Димитър Петков, е роден на 4 май 1919 г. в село Райково, днес квартал на гр. Смолян. Специалистите са единодушни: той е сред най-крупните представители на съвременната музикална култура. Теоретик, познавач на фолклора, композитор, педагог, песенник. Димитър Петков остави дълбока следа в духовния живот на България. Освен ярък талант, той е и всеотдаен общественик. Израстването му е олицетворение на „американската мечта” в музиката. Тръгнал от най-ниските слоеве на обществото, Петков стига върховете на националната ни култура. Като председател на Съюза на българските композитори (СБК), директор на Софийската опера и преподавател в Българската държавна консерватория (БДК) „Панчо Владигеров”, работи упорито и всеотдайно за утвърждаване на родната композиторска школа, на реалистичното и демократично изкуство. Той е един от основателите на Международния конкурс за млади оперни певци, а като председател на СБК в течение на осем години, има неоценим принос за разрастване на програмата „Нова българска музика”.
Подобно на всички големи творци и при него дарбата идва през родовата му кръв. Димитър Петков е внук на уста Харит Кисьов (дядо по майчина линия), съградил църквата „Света Неделя” и Пангаловата къща в Райково – бисери на архитектурата. Пръв майстор сред майсторите-дюлгери е и Петко Христов (дядото от бащина страна). Работливите му ръце и богата фантазия раждат училището в Горно Райково, днес читалище „Балкански просветител”. Майка му Руса Попдимитрова е народна певица. Трайната си любов към музиката, синът й наследява от нея и чичо Никола – певец в църковния хор и актьор в самодейния театър.
Благодарение на майка си, Димитър Петков обиква народното творчество. Научава стотици родопски песни, пее вкъщи, на нивата, по сборове и седенки. Изявите му започват още в детската градина, а ваклия глас, който се лее плавно и чисто, засенчва неговите по-малки сестри – Мария и Станка. Баща му Христо Петков, основател и служещ в кооперация „Български джебел” (внушителната сграда в Средно Райково), няма музикални заложби, но талантът на брат му Никола стига за двамата.
Всичко в живота на бъдещия химик, музикант, композитор, започва от чуйното (прочуто) село Райково. Детството му пребъдва сред красотата на песните, сред „музиката” на боровата гора и изшилените чукари наоколо. Още като ученик в трето отделение (1928), майка му го записва на курс по солфеж и едва 9-годишен знае да чете и пише „по ноти”. Музикалният педагог Борис Тричков, въвел „стълбицата” за нотно пеене, му открива тайните на солфежирането и записването на мелодични видения и гласове с ноти. Научава се да свири на окарина, пиколо и китара, а по-късно на флигорна и флейта. Чак когато е на шестнайсет години вижда пиано.
В прогимназията участва като певец в училищния хор, като свирач в духовия оркестър и като артист в детската оперета. Учителката Мария Дохчева, завършила Музикална академия, му помага да научи откъс от операта „Орфей и Евридика” на Кристоф Глук и малкият певец го изпява на годишния училищен концерт. През 1934 г., когато е в девети клас на Райковската реална гимназия „Васил Левски”, Педагогическият съвет му възлага да дирижира духовия оркестър. Най-дълго остава певец в хора на читалище „Орфееви гори”, ръководен от Димитър Гаруфалов, автор на първия химн на планината „Гордей се, Родопа” по стихове на Кирил Маджаров.
На петнайсет години, след приключване на учението си в Райковската гимназия, започва работа като тромпетист и флейтист в оркестъра на прочутия през онова време кларнетист-самоук Васил Попов – Попето и обикаля градовете и селата в Южна България. Свири по сватби и кръщенета, по официални празници и селски сборове, трупа опит и средства, за да продължи да се учи. През 1935 г. записва Пловдивската мъжка гимназия „Александър I” и там завършва средно образование. С гимназиалния хор Димитър Петков осъществява първата си хорова композиция „Бекиро любе” – обработка на китка родопски песни за соло тенор и мъжки хор. Така започват първите му музикални композиции. Годината е 1936-а. Бивайки отличник по успех и бедняк по социален статус, директорът на гимназията му отпуска стипендия и безплатен обяд в трапезарията.
През 1938 г. завършва с отличие „Александър I” и кандидатства в Държавната музикална академия – София. Приемат го от раз, но той започва да се съмнява в устойчивостта на своята дарба, да се пита, заслужава ли тя целия му живот. От друга страна близките му натяквали: „Митко, музикант къща не храни. Избери си друга професия. Свиренето няма да ти го вземат!” Димитър Петков се отказва от академията и записва химия в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Четири години учи любимата си наука и заедно с това се отдава на музиката. Ръководи хоровете на Менза академия, на родопското и македонското землячество при Съюза на тракийските дружества в България, пее в хор „Родна песен” и е негов помощник диригент.
През 1942-а, когато светът се тресе от канонадата на най-кръвопролитната война, той получава диплом като химик и уверено влиза в живота. Веднага го вземат в казармата. Като младши лейтенант в Първа гвардейска дивизия основава офицерски хор, който в началото пее за победите на Третия райх, а в края – за Червената армия.
През януари 1946 г. се връща в родното Райково като учител по химия в гимназията. Сега вече няма никакво колебание, обича професията си, но повече от всичко обича музиката. Както през ученическите години, със същия ентусиазъм, се впуска и сега в училищната самодейност. Съставя малък оркестър и в сътрудничество с читалищния смесен хор, за няколко месеца подготвя оперетата „Уляна” от украинския композитор, хоров диригент и педагог Кирил Григориевич Стеценко. Премиерата й се превръща в събитие за райковската общественост. Женската партия в оперетата се изпълнява от Елена Ламбрева, учителка по немски език в гимназията. Неините музикални наклонности, кадифения й сопран, красивата фигура, миловидното й лице и неподправена артистичност, завъртат главата на младия постановчик.
В началото на октомври 1946 г., един месец след като се е оженва за своята колежка Елена Ламбрева, Димитър Петков тръгва за София по дирите на най-голямата си любов – музиката. Вече нищо не е в състояние да го разколебае. В дългите нощи на размишления е осъзнал, че тя е неговото призвание. Кандидатства отново в Българската държавна консерватория (БДК) и се записва в теоретичния й отдел. Освен Теория на музиката, той учи композиция при проф. Веселин Стоянов и дирижиране при проф. Асен Димитров, успоредно с това усъвършенства флейтата и усвоява цигулката.
Работи неуморно, по дванайсет часа на ден, въпреки че близките му напомнят, колкото и да е трудолюбив, колкото и силна да е страстта му към съзиданието, невъзможно е да запълни огромната бедност в живота, още по-малко да натрупа богатство. Но той продължава напред, слуша само сърцето си. Става любимец на своите професори Парашкев Хаджиев, Асен Карастоянов, Марин Големинов и се учи от тях. Но животът не чака, той е река, тече неумолимо и безвъзвратно. Навършил двадесет и седем години, семеен с две деца и десетина авторски композиции, Петков бърза да изяви своя глас на музикалното поприще. Заедно със следването си в консерваторията, шест години ръководи ансамбъла на МВР и пише за него хорови песни.
В началния етап от своето творчество той продължава народностните традиции и утвърждава националното звучение в българската музика, чието начало иде от времето на Йоан Кукузел. Като творец с тънък художествен усет и широк мироглед, Димитър Петков се опира на своите предшественици и в същото време има собствен път на развитие. Творбите му звучат цветно, вдъхновяващо, искрено, обладани са от особена красота, която извира от люлката на Орфей и в същото време са съчетани с прийомите и техниката на композиторите от ХХ век. Така е, защото умело използва народно-песенните мотиви, без да ги пренася механично върху нотния лист, а ги вплита по неповторим начин в канавата им.
Той ненавижда рутината в занаята, „авторитетите” в музиката, които никнат като гъби върху почвата на тоталитаризма, подкрепяни често от силните на деня. За тях казваше със съжаление: „Кощунство е да се представяш за по-голям от песните на своя народ. Пред тях може само да коленичиш, да благодариш на Бога, че ти е дал разум и сърце, за да ги почувстваш. И ако си истински музикант да се учиш от тях.”
Димитър Петков се отдава във всичко на дръзката си фантазия, винаги се стреми към новото. Затова е толкова разнообразен, остроумен, находчив в жанра. Той е особено смел и продуктивен, когато работи върху лирични теми, които му се удават с лекота. Колегите му единодушно го разпознават като част от музикалните дейци от средата на ХХ век. Естетическите възгледи на Димитър Петков са непосредствено свързани с разцвета на националното самосъзнание на българите от 50, 60 и 70-те години на миналия век, с мечтите на българските революционни демократи, с народа, въодушевен от единната национална идея.
1949 година се оказва преломна в творческото израстване на композитора. Тогава написва четири брилянтни родопски песни, петнайсет хорови и две оркестрови пиеси за Ансамбъла на Министерството на вътрешните работи. Радостен е и му спори в живота. Целите към които е устремен, падат една подир друга пред него. Започва да бере плодовете на непрекъснатия си труд. През 1952-а завършва БДК с две специалности: „композиция” и „дирижиране”. Веднага след това е изпратен на двегодишна специализация в Московската държавна консерватория (1953-1954). Там усъвършенства своите знания по „композиция” при Арам Хачатурян и „полифония” при проф. Сергей Скребков. След завръщането си от Москва става директор на Софийската опера и четири мандата, от 1954 до 1963-а и от 1975 до 1978 г. направлява нейното развитие.
Паралелно с музиката Димитър Петков развива активна обществена, културана и педагогическа дейност. През 1963 г. е изпратен за първи секретар в посолството ни в Прага и заема този пост до 1968-а. Като член на Съюза на българските композитори, на конгреса му през 1972 г. е избран за председател и осем години обладава върха на творческата организация. След изтичане на втория му мандат през 1980-а, е издигнат за зам.-председател на Комитета за изкуство и култура, а от 1983 до 1988 г. е зам.-председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба и съветник е в Столичния общински съвет.
Усвоил до съвършенство пентатониката на родопската песен, обработил близо сто от най-ярките й образци, той влиза със завидно самочувствие в дебрите на масовата песен. Докато във фолклора изявява лиричната страна на своя талант, то в масово-песенната практика се обръща към бойката изразност и патетиката на марша, към по-друга настройка на чувствата и мелодичното мислене. По най-груби пресмятания неговите песни са изпълнявани от над 150 хиляди българи, организирани в различни хорове, бригади и военизирани формирования. Въпреки широката им масовост, те не могат да съперничат на родопските хорови песни като „Месечинко льо, грейливка”, „Гизди са кичи, Тодоро”, „Росице, руса девойко”...
С много любов композиторът пише музика за деца. Над 300 песни и няколко песнопойки е посветил на младите българи. Сред тях са песните от нашето детство: „Дай ми слънце в утринта”, „Децата на Ястребино”, „Нашата мила, родна страна”... Но дори и тогава, когато творческата му същност е ангажирана с подрастващите, той е под влияние на родопската песен. В подобни мигове на творческа отдаденост се раждат „Родопска сюита”, „Ръченица”, „Кукерско хоро”, „Добруджанка”, „Мамините песни”...
Неговите песни се пеят от професионални и самодейни състави, от най-добрите български вокални изпълнители и инструменталисти. Те озвучават по онова време празници и фестивали, програмите на радиото и телевизията. И това е така, не защото Димитър Петков заема някакви постове, а заради тяхната самобитност и мелодичност, заради добротата и оптимизма им, заради авторовото съпричастие към вълненията на нашето време.
Плод на неговия мощен талант са най-крупните му музикални творби: комедията „Неспокойни сърца”, играна над 100 пъти в Държавния музикален театър „Стефан Македонски”, десетките кантати, сюити, балади и оратории, в които са възпяти борците за свобода и независимост на България: „Кантата за Паисий”, „Балада за Ботев”, „Кантата за Антонивановци”, „Кантата „Свобода”, „Кантата за дружбата”, ораторията „Рожен слиза от Родопа”. Особено силен и въздействащ е цикалът от песни по стихове на Никола Вапцаров – „В бурята ще бъдем пак с теб, народе мой”, както и хоровите произведения по авторски текст: „Яна”, „Снощи мамо, сън съм сънила” и др.
Димитър Петков създаде богато по обем и художествена стойност творчество в различни жанрови форми, но най-силните му изяви са в песента. В резултат на обработката на родопски народни мотиви, той създава над 1000 хорови и солови песни. Като бисери греят върху музикалната огърлица „Месечинко льо, грейливка”, „Делю хайдутин”, „Глава ли те боли, сине мой”, „Яна”, „Халище”...
Когато музикалните специалисти анализират творчеството му, най-напред тръгват от неговия стил, характерен с пределната простота на музикалния изказ, със заразяващата му мисъл и чувство. Заради нагласата му като мелодик, в репертоара на българските хорове стоят на най-видно място неговите произведения, изградени по мотиви на родопски народни песни. Той обогати интонационно и тематично традициите положени от Добри Христов и композиторите с принос в хоровия жанр. Музиката му е наситена с много патриотични и епични образи. Лиризмът като най-въздействащата й черта, е ту сдържано затаен, ту емоционално приповдигнат, но всякога искрен.
Нямам обяснение защо, но днес все по-малко се пуска по радиото и телевизията, почти не звучи в репертоара на водещите ни хорове „Нашата мила, родна страна”. Може би защото българинът трябва да има друг „цивилизационен” избор и не иде „тази страна” да се възпява като наша, още по-малко пък като мила, по-добре е Националната телевизия да показва с какъв патос и с какъв успех талантливите български дечица пеят американските хитове, казва с огорчение Мария Петкова, родственица на големия композитор.
В края на живота си, проф. Димитър Петков изповяда: „Не се отказвам от идеите си, нито от творчеството си!” И едва ли е необходимо, защото тогава би зейнала огромна празнота в съвременната ни музикална култура. Неговите песни, кантати и оратории са високо хуманни и градивни, възпяващи мира, свободата, любовта към родината. Бих казал, Дай Боже! на всеки малък народ, такъв голям композитор, такъв колос в музиката, тогава съм сигурен, че усмивките ни ще станат по-широки, а очите по-светли и „сухи”.
Заради големия талант и безценния му принос към родопския песенен фолклор, Димитър Петков е обявен за почетен гражданин на Смолян. Той е пръв гражданин още на Русе, Бургас, Ловеч, София, Кърджали, Дупница, Мадан и Поморие. През 1974 г. е удостоен със званието „народен артист”. Носител е на ордените „Кирил и Методий” I степен и Червено знаме на труда. С Указ № 687 на ДС на НРБ, от 8 май 1979 г., е удостоен със званието Герой на социалистическия труд. Професор.
Димитър Петков умира на 20 декември 1997 г. в София.
