Обикновено четвъртъкът е дружелюбен към мен. Поведението му днес обаче показа, че това не е даденост. Приличаше досущ на безбройните Марко Тотеви дни. „Тотевщината” му започна от сутринта. Вместо нормален автобус по линията Смолян – София, превозвачът ни пробута „Хлебарка“ – микробус от онези, с които в Германия разкарват хляб по магазините. Тук не е Германия, и в хлебарките може и хора. Четири часа и половина бяхме като копърки в консервена кутия.

Хубаво че шофьорът бе арабия и в София, напук на всякакви правила, спря на червен светофар край Лъвов мост и аз изхвърчах като тапа от шампанско. В магазин „Била“, срещу петдесет стотинки, си заключих багажа в един бокс. Взех си само чадъра, защото бе осми юни, а през юни вали по няколко пъти на ден и препуснах по бул. „Мария Луиза“ към първия адрес на моите ангажименти – Съюза на българските писатели. Хората, които търсех отсъстваха. Дори скриха къде са, а аз им носех радостна вест. Заместващата секретарка на шефа – слабичка и висока жена, заредена с доста „черна“ енергия, ме прегърна за „Добре дошъл!“, а аз целунах хлътналите й бузи три пъти, лъжейки че ми е приятно. Далече по-приятно ми беше да търся „загадката”, която се криеше между дългите й крака, а тя впрочем никак не я криеше. За да не бие на очи моя „разврат“, от време на време я поглеждах как лакомо смуче цигарата и като жена „застанала на гюме”, оставях й се да ме пие като евтино питие.

Единственото, от което се възползвах в случая, бе тоалетната на Съюза. След 250 километра, пропътувани в консервена кутия, може да си представите в какво положение бях. Бързо изконсумирах „удоволствието” от неочакваната среща със секретарката и слязох в градината на ведомствения ресторант да изпия една бира. Под дърветата бе пусто, имаше трима клиенти на една маса, които сърбаха шкембе чорба и пиеха бира. Отдалечих се, понеже не ги познавах, а и нямаха вид, че са от нашата кръвна група. Още докато сядах на стола, сервитьорът – старо перикенде, се запъти към мен с черна кожена папка под мишница.

-Наливна бира, ако обичате – изрецитирах като тийнейджър на училищно тържество, спирайки го по средата на пътя. Той се намръщи, че няма да консумирам храна. Не че бях сит, просто не бях командирован и цепех стотинката на две. В такива случаи прескачам обяда или вечерята, отбивайки номер с една бира или шише минерална вода.

-Пепелник? – попита ме вежливо човекът, въпреки видът му на перикенде.

-Не! – отвърнах. – Не пуша.

Бирата беше „Каменица“, но ми я хвана за „Старопрамен“. На плота бяха монтирани две зарядни, ала за чешката бира зарядното не работи от миналата година.

Докато пиех „Каменица“-та, въобразявайки си, че е произведена в Прага, а не в Хасково с уранова вода, реших да звънна на един богат предприемач от моя край. Бях написал дебела книга, за която печатницата ми поиска още по-дебела сума пари и трябваше да се спасявам. Предприемачът не отговори. И този път щях да разчитам само на себе си. Щеше да е прецедент, ако съдбата се изтървеше и решеше друго.

Изпих бирата и се отправих към Националния дворец на културата (НДК) да се помотам из Панаира на книгата. Нали съм писател! За съжаление издателството, в което печатам своите работи, не участва в изложението. Липсва му мениджър. Старите креатури чакат друг да им свърши „черната“ работа. Но млъкни сърце!... Панаирът на книгата беше приключил и в момента течеше Седмица на детската книга и работата с деца. В дъжда и това бе вариант да се пошляя на сушина, но входовете на двореца бяха залостени от злата вещица-чиновничка. А часът беше едва 16.30.

Слязох в подлеза пред фонтана с големите топки. Красив е – мозайки, пияна вода, лъскави топки, отражения... Седнах на една пейка от никелирани тръби, облегнах се на колоната, извадих от чантичката си телефона и тефтера, за да напиша настоящите редове. Често притварях очи и мислех, защо съм такъв Марко Тотев? Защо съдбата е такава скръндза към мен? Защо едни имат толкова много, а други толкова малко?... Но да не смесвам философските с литературните въпроси. Трима десетгодишни скейбордисти ми надуваха главата със своите скокове върху цимента и ме принудиха да изляза на повърхността. Докато крачех към стъпалата, няколко момичета по шорти и тениски разучаваха нов танц под акомпанимента на касетофон. Приятна гледка...

Пред двореца беше различно. Слънцето напече, аз разтворих чадъра да изсъхне и се облегнах на топлата ламарина, боядисана в тъмно. Гледах хората, които щъкаха надолу-нагоре. Няма нищо по-интересно от движещия се хаос. Скрит зад слънчевите си очила, наблюдавах нахално, подробно, ала без никакви намерения. В подобни случаи, когато бях млад, все ми идваха наум някакви намерения. Докато скицирах живота, една сянка ме облада откъм гърба. Жена – непозната, нехубава, ненормална, с черна бенка на носа и дълги, редки „мустаци”. Едната й ръка беше извита в странна форма, по рождение, затова на нея бе нанизала кошница с череши и дамската си чанта, а в другата стискаше чадър с дръжка като бастун. Косата й беше пъстра с преобладаващо бели кичури, а очите – безцветни, като на призрак. Дъхът ми спря. Единственото хубаво нещо в картинката бе приличното облекло и мекия й и почти топъл глас.

-Господине, искам да се снимам с вас – помоли безцеремонно непознатата.

-Защо точно с мен? Нито съм фотогеничен, нито съм млад. – попитах я изненадан, да не кажа обиден.

-Защото ми изглеждате прост като мене. И приличате на моя. Не ми отказвайте, господине! Искам да го накарам да ме ревнува – едва не проплака жената.

-Щом приличам на него, хайде! – съгласих се.

-Благодаря. Убедена бях, че вие сте правилния човек.

-Кой ще снима?

-Аз, с телефона. Но бихте могли и вие, за да демонстрирам страст, задоволеност, влюбеност.

-Елате по-близо, но внимателно със страстта – поканих я и нагласих старомодния й смартфон „Самсунг“. Жената ме прегърна, доближи лице до моето, усмихна се, промуши дефектната си ръка, с кошницата и чантата зад гърба ми. Докато гласях кадъра, тя затрепера. Личеше й, че от месеци не е общувала с мъж. На години изглеждаше около петдесетте, а аз бях на колкото съм – шейсет и седем. Но хората не ми вярват. Вероятно в очите им изглеждам глупак. Случката в случая е поредното доказателство. – Готово! – реагирах с чувство, че съм извършил малко добро.

-Господине, мноого сте сериозен в кадъра. Той няма да ми повярва, че вие сте жребецът откраднал неговата кобилка. Би било по-добре да се усмихнете, но лекичко, за да личи, че сте мъж с авторитет, който владее положението. Хайде още един кадър – замоли ме непознатата.

-Щом е за каузата, нека – взех отново „Самсунг”-а и отдаден на женското обладание, против волята си се усмихнах като любовник-крадец. Вторият път жената ме прегърна още по-пламенно, направо залепи бузата си до моята, усмихна се като раздавач на щастие и насити с живот безцветните си очи.

-Благодаря ви. Сега вече сме истински любовчии. Вижте какво щастие грее около мен, каква усмивка и какви „сини“ очи, господине! Пък и вие, цъфтите, цъфтите, но с изражението си казвате: „Нека да не се хвалим, че може да ни е на уроки“.

-Права сте. За мен беше удоволствие – измънках. Това за удоволствието си бе чиста лъжа. Чак тогава вдигнах поглед нагоре и видях двете рекламни пана на стената на НДК: едното на „Щуреца” Кирил Маричков и „Фондацията“, които щяха да отбележат 75-годишнината на фронтмена през месец октомври и другото – на Марио Бионди – италианска звезда, наследник на Бари Уайт. И той идваше през октомври, направо от „Роял Албърт хол“ – Лондон. Този пич от Ботуша, с брада и очила, с черна шапка и пасторско сако – грозно красив, ми изглеждаше като Аполон в сравнение с мен и компанията, която анализираше селфито, облегната на рамото ми, приела ме за любовник. Аз съжалявах, но не че доставих мъничко радост на тази жена, а за съпругът й, който щеше да бъде прецакан така елементарно.

-Къде е мъжът Ви сега? Много го ревнувате... – попитах, колкото и да не ми влизаше в работа.

-На гърба ми, в раницата. Докато бях млада той беше луд. За моите чувства да не говоря. Умирах по него. Изтичах като струйка вода в пясъците на любовта. Ала неговите чувства бяха по-силни. Обичаше ме повече и биеше ме повече. Когато ме хващаше за косата, а това се случваше често, защото не съм лесна, той ме прегръщаше, извиняваше се и ме проклинаше, че до хубавато сърце имам още едно – отвратително. Така казваше, преди да му се отдам, а на другата вечер пак ме биеше. Станах на петдесет, сгащи ме женската болест и престанах да му бъда любовница. Тогава го удари на пиене. Спря да ме бие. И пари за кръчма спря да ми иска. Тръгна по курви. Разбрах го от най-малката ми сестра. Беше я омагьосал и трети месец й сваляше гащите. А аз бачках по цял ден. След това посегнал на дъщеря й, която е непълнолетна. Сестра ми не издържа и го обади в полицията. Забелезничиха го за педофилия.

-Значи е в ареста? За каква раница ми говорите? – съвсем се обърках.

-В дрънгулника някакъв рецедивист му хвърлил око и го „обезчестил“. За назидание, успокоиха ме от Полицейското. Сладострастникът му скъсал „сливата“, а нашият не издържал на срама и се обесил с колана си. Помолих гробарите да го кримират и сега си го нося в торбата. – Непознатата свали ученическата раница от гърба, извади от нея малка дървена кутия, върху която бяха изписани трите му имена и я постави върху горещата ламарина пред мен.

-Вие сте луда! – реагирах неделикатно.

-Влюбена, господине, не луда. Всяко вечер идва в съня ми, разговаряме по един час и когато стигнем до каране, той иска прошка и чаша вода. Срещите ни завършват винаги с целувка. От нея се събуждам ощастливена, напълвам едно шише с вода, слагам го до „саркофага” и спя непробудно до сутринта. Довечера ще му покажа снимката. Искам да знае, какво е загубил, пък и да помни, че не само той е вършеел моя харман. Ей така, от инат... Благодаря ви! Вие наистина приличате на него. Като ви гледам такъв самотен, любопитен, смотан с безсрамни очи, сигурна съм че прескачате чуждите плетове. Мъжете сте като китайските стоки – менте до менте. Но на вас съм признателна, защото ме допуснахте до себе си и ми доставихте удоволствие.

Непознатата, с нанизана кошница и дамската чанта на осакатената си ръка, с малката раница на гърба, с тъмносин жакет и светлосиня плисирана пола, обута в лачени обувки на токчета, с чадър в здравата си ръка, се отдалечи от мен, без дори да се обърне. Беше щастлива в своя инат и в своята необяснима любов. Аз останах облегнат на парапета пред Националния дворец на културата, вгледан в движещия се живот надолу-нагоре, насам и натам. И както скоро открих, бях останал и без телефон...

Ех, какъв 8 юни!