Из Американски разкази
Различен. Това е най-точното определение за Стив Форест Джеб. Заради слабоволието и плахия вкус към живота, заради неуспехите у дома и в обществото, заради липсата на каквато и да е отговорност в отношението му с другите, близките го обявиха за аутсайдер. Майка му, която се кълнеше по три пъти на ден, че го обича, съпругата, която не спираше да повтаря, че разчита на него, децата, съседите – всички бяха единодушни: Стив е смотаняк. Отсъстваше мнението на Гордан Джеб – бащата, но той не подозираше за сина си.
Чудя се защо ей така, по презумпция, „режем” главата някому и го отсвирваме, без да му дадем шанс! Защо забравяме, че Господ ни е създал различни, за да красим земята със себе си! Тези хора, нарочени за смотаняци, аутсайдери или Бог знае какви, са като нас. Малки птички, мечтаещи за широки простори. Отхвърляйки тяхната различност, ние ги отхвърляме от живота...
Трудно се носи измислена карма. Дори да си Стив Форест Джеб, осветител в киното, роден в малко американско градче. Големият проблем на малките хора е смелостта. Сочени с пръст от съдбата (не рядко среден), едни стават страдалци, други се примиряват с реалността, трети се изгубват съвсем. Джеб негодуваше, съпротивляваше се, но съпротивата му, както и повечето неща, оставаха незабележими. За борбата със себе си и света знаеше единствено той.
Осветител в киното, Стив мечтаеше да стане известен. Не за пари, нито за слава. Пари си имаше, пък и славата, макар и не добра, искрено го обичаше. Искаше да отхвърли натрапената му „диагноза” и вдъхне увереност у децата си. Особено у Тим – по-големият син, който понасяше трудно неговите провали.
Сред малкото неща от своя характер, с които Джеб можеше да се похвали, беше удивителната му памет, граничеща със злопаметност. И понеже нямаше друго, заложи на нея. Като част от екипа на филма „Шегите на дявола”, знаеше наизуст текста на всеки герой, диалозите, ремарките на режисьора... Всяка сцена, осъществена на снимачната площадка, той я разиграваше първо в главата си. Влизаше в кожата на различните персонажи, ровеше се в съдбата им, преживяваше я като своя. Имаше чувство, че сам е писал сценария. И понеже късметът непрекъснато го прецакваше, в случая реши да бъде с него.
По време на снимките звездата, ангажирана за главната роля, падна от кон и чупи крак. Никой от артистичния състав не пожела да го замести. Ролята му бе скучна, недраматична, изпразнена от живот – роля на гей. Ето възможност за птичката Джеб. Инцидентът изнерви екипа. Продуцентът спря снимките за три дни. Осветителят Стив Форест Джеб стана припрян, нахъсан, въодушевен. В този момент му светна нещо чуто или прочетено някъде: „Когато следваш мечтата си упорито, няма как да не я стигнеш!” Защо това да не важи и за мен, мислеше?
Режисьорът с озъбено самочувствие и мания за непогрешимост, обичаше да философства и философствайки внушаваше на артистите: „На важните кръстовища в живота светофарите не работят. Всеки сам трябва да реши в коя посока да тръгне!” Сега беше моментът Джеб да се ориентира.
-Мастер – обърна се към режисьора в утринта на подновените снимки, – съчувствам ви за неочаквания проблем. Според мен човек е щастлив само когато живее за друг... Поверете ми ролята! Знам наизуст текста, диалозите, всяка ваша ремарка. Искам да вляза в кожата на този проклет гей...
-Стив, щом и ти смяташ, че имам проблем, значи наистина имам – усмихна се високомерно „дървеният философ”, в случая режисьор и след като помълча, продължи: – Утре ще пробваме, о кей?
-Благодаря, мастер. Нямате си представа какво направихте в момента за мен – изригна Джеб.
-Все ми е тая – отвърна неангажирано режисьорът.
-Току-що подписахте билета ми за небесната благодат.
-Престани, Джеб! Тук не е църква.
Появата на Стив Форест Джеб пред камера предизвика усмивка у част от екипа, която преминаваше от изумление в любопитство. „Нека пробва!” – клатеха глава актьорите, подготвяйки се за снимки.
-Господа „олимпийци”, не храня особени надежди за себе си, нито ви пробутвам „талант” за модел, но съм готов да дам всичко, за да успея. Подкрепете ме! – умоляваше ги Стив.
-Джеб, започваме. Камера!... Смелите успяват сами, всеотдайните – в екип, самонадеяните – никога – обобщи режисьорът, вдъхвайки му малка доза адреналин за по-леко начало.
Шестдесет и три дена по пeтнайсет часа в денонощието, Стив се превъплъщаваше в ролята. Правеше дубли на всяка сцена, насищаше с драматизъм характера на героя, дописваше автора, ходеше на гей-сбирки, съветваше се със сутеньори, копираше дрехите им, прическите, начина им на изразяване…
Постепенно, без особена трудност, от хетеросексуален мъж, женен, с две деца, Стив Джеб се превърна в хомо – истински педераст. Походката, облеклото, маниерите на ръцете му, говорът – всичко бе отработено и отиграно. Стана най-убедителният анално-садистичен тип, който не скриваше своята ориентация, с повод и без повод, разказваше с див ентусиазъм как ерогенната му зона е отишла от входа на храносмилателния канал при изхода… Заради начина по който задоволяваше измислените си нужди, се промени и поведението му. Често провокираше смесени чувства. Веднъж като маниак към реда и чистотата, втори път като закъснял хипар, трети – като злопаметен, упорит, лепкав педал...
По време на снимките Джеб свали девет кила от телесното си тегло. Светнеше ли сигналната лампа на камерата, започваше да играе и така до откат. Цял ден. Когато снимаха колегите, заставаше зад режисьора и крадеше от тяхното можене. Апетитът вървеше с яденето. Искаше днес да е по-убедителен от вчера, утре – по-добър от днес. Не рядко работният му ден приключваше със сълзи в гримьорната и все по-често с аплодисменти на самия терен.
Първи го „разконспирира” мъжката част от екипа, впоследствие и жените започнаха да шушукат: „Това не може да се изиграе. Това трябва да е в теб. Стив е бил гей по рождение, но умело се е прикривал”.
Режисьорът, за когото нямаше тайни, непрекъснато го нахъсваше, „инжектираше” му двойна доза „морфин” и го оставяше да импровизира. В процеса на работа, съвсем му се довери. Без колебание прие хрумката му да признае, че е болен от СПИН. Дори обсъдиха кога е най-подходящо да умре във филма, за да разчувства зрителя.
На коктейлите, които отделяха различните етапи от снимачната дейност, продуцентът се хвалеше, че проектът върви леко, защото в екипа му има поне един луд. Всички знаеха, че визира Стив Форест Джеб и вдигаха наздравица в негова чест.
Нещата се променяха невидимо, както лятото например преминава в есен. Освен изненадата си от играта на Стив, авторите вярваха, че тя ще впечатли и публиката, и филмовата академия. Въпреки усърдието на екранният гей да постигне невъзможното и да предизвика полагащите му се мигове слава, близките не забелязваха нищо. Нито подема, обгърнал животът му, нито различното поведение, нито стопените килограми, нищо. Те знаеха – Джеб е аутсайдер и толкоз.
Дженифър – любящата го съпруга не очакваше много от неговото IQ. Майка му, колкото повече остаряваше, толкова по-ревностно се отдаваше на църквата. Със синовете му нещата бяха различни. Особено с Тим. Момчето преживяваше някакъв тежък проблем, а нямаше смелост да го сподели с баща си. Джеферсън, малкият, заспиваше рано и Стив го виждаше рядко. Всеки път, когато влизаше в спалнята, за да им каже „лека нощ”, намираше буден само големият.
-Татко, отдавна викам след теб, но ти не ме чуваш. Имам проблеми с момчетата от класа – оплака се една вечер Тим, който след два месеца ставаше на петнайсет.
-Сине, животът е хаос. Всеки от нас идва на този свят с надеждата да го подреди. Бъди над нещата. Най-важното, което може да ти даде Америка, е свободата – измъкна се Стив по американски. Открил, че няма с кого да сподели радостта от своя успех, махваше с ръка и отминаваше неуспеха на другите.
След три месеца филмът пое към киносалоните. Във въздуха затрепят „клюката” за някакъв педераст, направил изумителна роля. Когато премиерата тръгна из големите градове и салоните забучаха от любопитство, „Шегите на дявола” стигнаха и до градчето на Стив Форест Джеб, разположено недалече от Езерото на калинките в Тексас. Със самочувствие на звезда, той покани всички свои близки и познати на кино. Майка му, която се кълнеше по три пъти на ден, че го обича, стъпваше гордо върху земята, хванала го под мишница и не спираше да се хвали, че след много неудачи, синът й е ударил най-сетне първия си „успех” – от хетеро е преминал на хомо.
Ето и сакралният миг. Екранът светна, заприиждаха титрите като река, историята се завъртя. Публиката в началото млъкна, после изригваше на талази, жумеше, псуваше – въобще реагираше. На финала на прожекцията Джеб очакваше да забележат, че „геят” е в залата и някой да го покани на сцената, или най-малкото – близките да го поздравят за изумителната игра. Никой не го стори. За познатите той си оставаше неудачник, за непознатите – откровен педераст. И едните, и другите го отбягваха заради признанието му, че е болен от СПИН.
-Мамо, нищо ли няма да кажеш? – попита Джеб, обиден от повсеместното безразличие. Тя се престори, че не го чу, затова пък Дженифър не му остана длъжница.
-Такова усилие, Стив, за да покажеш, че си обратен! Аз не бих го направила.
-Джейн, това е роля. Превъплъщение! – отвърна й Стив. – Важното в случая е дали си повярвала на този човек. Всъщност, излишно е да споря с теб – замълча.
Дженифър имаше елементарни познания по изкуство. За нея киното беше terra incognita (непозната земя). От двата вида жени, едните – камъни, които те теглят към дъното, и другите, които ти дават криле, тя определено принадлежеше към първите.
Въпреки оглушителното безразличие, Джеб се покачи пред екрана, поклони се на публиката, но вместо овации и заслужена радост, получи гробно мълчание. Той седна на подиума и изгледа как съгражданите му напускат салона. Всичко е било напразно, помисли си той: усилието да победи себе си, желанието да покаже на другите, че не е по-различен от тях, да се докосне до славата – пълна безсмислица. Оставаше си все така сам, както е било винаги.
Децата му продължаваха да го отбягват, съседите не го забелязваха, майка му не спираше да лъже, че го обича повече от църквата, а творческият екип бе разформирован и разпределен в нови проекти. Единствено банковата му сметка, таблоидите и интернет мрежата подсказваха, че е свършил нещо добро.
В събота Стив покани синовете си на пикник. Те му отказаха от страх да не ги зарази. Тим обикаляше двора на къщата, затруднен как да признае.
-Как можахте да го помислите? – удивляваше им се Стив и в същото време бе радостен, че са повярвали.
След множество уговорки, момчетата все пак тръгнаха с баща си към парка. Той се намираше в източната част на града, където реката е най-пълноводна. Когато стигнаха пейката в почти семейната им алея, Стив предложи да седнат. Момчетата изчакаха той да се настани пръв и тогава седнаха на пейката срещу него.
-Не искаме до теб татко, нали си болен от СПИН… В нашето училище казват, че ще умреш… Но аз те обичам – призна Джеф, малкият – нищо, че не мога да те прегърна.
Стив изтръпна. Нещата бяха отишли твърде далече. Имаше нужда от спешна помощ, за да спаси връзката с децата си.
-Момчета, това не е вярно. Нито съм гей, нито съм болен от СПИН. Ако бях, нямаше да я има майка ви, вас, а аз щях да съм вече само един блед спомен... Това е кино! Роля. Молих се за нея на колене и когато я получих, дадох всичко от себе си, за да покажа, че не съм аутсайдер, че животът има нужда от мен.
-Доказа го, татко. Доказа на всички, че имаш големи мечти и ги постигаш – призна съчувствено Тим.
-Благодаря, Тим! Момчета, искам да вярвате, че хората са различни, както са различни дърветата в гората. Когато обаче искаме да измерим височината на някое, не е нужно да го отрежем. Защото така ще убием гората. Реших да направя нещо истинско, откачено. Въплътих се в кожата на един измислен гей и го направих истински. Хората ми повярваха. Ето и вие.
-Татко, героят ти може да е измислен, но аз, аз съм реален – прекъсна го Тим.
-Разбира се, моето момче. И ти, и аз, и Джефри, и мама – всички сме реални…
-Не ме разбра, татко. Аз съм гей. Истински. Затова имам проблем в училище. Ще имам и в живота.
-Тим! – прошепна учудено Джеб.
-Да, татко.
2010 г.
