Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.09 21:14 - Не преставам да мисля за теб
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 803 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 НЕ ПРЕСТАВАМ ДА МИСЛЯА ЗА ТЕБ 

Из Американски разкази

Може да си в центъра на света и пак да си сам. Да плаче сърцето ти, да не вижда слънцето, къщите, хората, живота... За да прогоня това чувство, закотвен на тридесет и петия етаж на ъгъла на „Уест стрийт” и „Бетери плейс”, реших да се гмурна във вълните на Ню Йорк. С карта на Манхатън в джоба и с любопитство в очите, отивах всяка сутрин до определен небостъргач, кръстовище или площад, изучавах маршрута, запомнях същественото, ден подир ден разширявах границите на моето познанство с „Голямата ябълка”.

Първото, което ме грабна, беше ритъмът на мегаполиса измислил прословутата американската мечта. И грохотът. Няма нищо по-шумно от метростанция в Ню Йорк. Янките казват на Метрополитена „Сабуей”, но от това той е нито по-тих, нито по-чист от останалите подземни железници.

Между две спирки на „Лексингтън авеню” за Долен Манхатън и Куинс, в една преходна зала, където шумът не бе така хладнокръвен, свиреше бенд – семеен оркестър от Нови Орлеанс с баща негър и деца различни по цвят. Музикантите превръщаха грохота в песен, която стигаше до сърцето и оттам – до края на света. Надяваха се да трогнат Америка. Негърът – слаб и висок, с протеза на левия крак от коляното надолу, ветеран от „Пустинна буря”, свиреше на саксофон, двамата му синове – на тринайсет и петнайсет години, деляха хармоника и тромпет, сестра им – китара, а най-малката – седемгодишна русокоса красавица, стискаше палки за ксилофон. Пред тях зееше черен калъф, с червена подплата, в който минувачите пускаха петдоларови банкноти. На стената зад тях – постер на афроамериканка в полицейски костюм и надпис: „Бъди благословена, Мамо!”

Много песни излитаха от гърлата им, докосваха минувачите и продължаваха да кръжат в опушеното „небе” на подземния град. Една, „Не преставам да мисля за теб”, ме покоси. Страхотна балада! Часове чаках да я повторят. По един начин звучи при Уили Нелсън, по друг при Елвис, по трети при Майкъл Бубле. Този негър, с желязна протеза на левия крак и огромна мъка в очите, я изстрадваше. Докато той „плачеше”, децата прегръщаха инструментите и се поклащаха в ритъм на някакъв непознат за мен, може би туземски танц.

Всеки ден, когато се връщах от „работа”, оставах на спирката, за да ги слушам. Пусках пет долара в калъфа, облягах се на парапета и се отдавах на чувствата. Зашеметен от въздействието на думите, аз не преставах да питам що за чудо е любовта?... Трудно ми е да кажа кога негърът беше по-артистичен – когато свиреше на саксофона или когато танцуваше с него. И в двата случая влагаше себе си в песента. На третия или четвъртия концерт ме забеляза. Докато попиваше с кърпа лъщящото си лице, аз се приближих и му признах, че баладата ми харесва и, че искам да я запомня преди да напусна Ню Йорк.

-Гринго, понякога посвещението е по-интригуващо от песента. Това, например! Ние с децата възпяваме ангел, който ни караше да бъдем щастливи. Съдбата ни го отне, преди да се слеем в едно… „Катрина!” Тя казва всичко. На 29 август 2005-а ураганът връхлетя Сент Бернард и прегази целия град. Загиваха хора, падаха сгради, вятър, със скорост 250 км в час, отнасяше покривите на къщите. Хиляди бягаха към Джаксън и Хюстън, не всички успяха да се спасят. Осемдесет процента от Полумесецът на Мисисипи* потъна под седемметровите вълни. Нови Орлеанс се превърна в разбит кораб...

В деня на Второто пришествие, бях с децата в „Супердоум” – спортна зала в града, когато океанът притисна земята и залата се напълни с бедстващи. Вълните стигаха до втория етаж на къщите и отнасяха целия ни живот. Потъваше градът на Луис Армстронг, а Джена, – погледна към постера – не беше с нас. Лейтенант Медисън спасяваше хора… – Тук мъжът замълча, оправи тирантите на избелелите джинси, пое шумно въздух и продължи: – По някое време телефонът ми иззвъня:

-Ървинг! – едва я чувах, бурята заглушаваше всичко, – потъвам в океански вълни. Мъкна деца, възрастни, домашни любимци. От покривите крещят хора… Скъпи, това е краят. Любовта ми, колкото и силна да е, не може да спре океана. Аз съм на пътя за Ада. Обичам те, храбро момче, но много повече обичам моите ангели!... – След тези думи, Джена млъкна завинаги. Останаха снимките, споменът, мъката и нейният съвет: „Животът е кратък. Трябва да го живеем с най-хубавото в нас!”

Ангелите – посочи децата, – са част от лъчезарната й душа. Разноцветни! Това е същността на историята. Най-големият го откри в изпепелен дом, брат му – хвърлен в кофа за смет на пристанището, момичето под мъртви останки на автомобилна катастрофа, а най-малката – на къщния праг с писъмце в джоба… Различни по цвят, те са еднакво добри – като нея. Войната ме лиши от собствени, но Господ ми подари тях…

„Супердоум” стенеше. Стенех и аз. Не от страх, нито от болка – не, стенех, че нямам сили да помогна на другите, пък и децата не смеех да пусна. Стисках ги в прегръдка. Бях егоист. Джена щеше да постъпи по друг начин...

След „Катрина” остана само смърт. Трудно откривахме нашите домове. Какви домове, гринго! И те като хората бяха опустошени от природната бомба. Започваше най-трудното. Инвалид с четири невръстни деца, немил-недраг под звездите – как ти се струва? Такъв бе социалният статус на повечето от нас. Три стени и покрив над тях, беше голямата ни мечта. Чистехме, ремонтирахме, боядисвахме – възраждахме нашия дом. Лекувахме го от раните, но раните в нас – нямаше кой да превърже. Вечер сядах в двора на полувъзстановената къща и чаках Джена. Децата заспиваха на коленете ми.

Един ден, докато свирехме на пристанището, както е свирил и Сачмо, пристигна телевизионен екип.

-Здравейте! – поздравиха ни телевизионерите, насилвайки се да бъдат ведри на фона на тъжните песни. – Търсим двама жители на Безгрижния град** – Джена и Ървинг Медисън.

-Аз съм единият – отвърнах сърдит. Освен, че бяха неканени, нямах идея колко са деликатни. Можеха да изтърват нещо излишно за майката на децата ми и така да осквернят приказката за нея. – Джена я чакаме.

-Дойдохме да й благодарим за децата от 28 и 35 номер на улица „Линкълн”. Свалила ги от покрива на къщата, миг преди да я отнесе ураганът. В болница „Аснър” казала, че са нейни и се върнала за домашните им любимци. Тук картината свършва. Наш колега я снимал от балкона на хотел „Бенито Хуарес”. По средата на снимките, летящ покрив слага точка на разказа. В касетата е записано всичко! Лейтенант Медисън заслужава да бъде обичана...

Знаех, че е отнесена от вълните, но децата не вярваха. Всеки ден ходехме на брега, хвърляхме монети в океана, молехме го да се смили. Понякога чуваше нашия стон и изтласкваше върху пясъка наядени трупове. Хората ги заравяха в „Алеята на скръбта”. Мнозина погребваха снимките, останали им за спомен. Аз не посмях. Покрай децата, започнах да вярвам, че някой ден тя ще се върне.

На вечеря ангелите слагат чиния на масата за майка си, молят се и обещават да бъдат добри. В неделя ходим на църква, през останалите дни свирим на пристанището. Музиката люлее хоризонта върху вълните. Тогава съм сигурен, че Джена ни чува, както чува африканските песнопения на делфините, разплакани над гробищата в океана... Не преставам да мисля за нея. Гринго, тя беше най-хубавото, което имах, и най-скъпото, което загубих... От две години събираме пари за паметник. Освен спомените, искам да има нещо веществено за нея. „Катрина” ни отне всичко. С времето споменът избледнява, забравата пуска перде, аз не желая това да се случи с Джена. Във Вавилон видях мрамори, които напомнят за хора, живели хиляди години преди нас.

Щом камъкът получи душа, скулпторът го монтира пред къщата, между двете магнолии, до знамето на Съединените щати. Аз настилах чимовете трева около постамента, а ангелите сънуваха своя Спасител. Беше в нощта преди Деня на благодарността. Сутринта, Елизабет – най-малката от всички, хленчеше. Лъжата не я успокояваше вече. Седнах до нея, прегърнах я и й прошепнах:

-Лиз, имам нещо специално за теб! Деца, – обърнах се към останалите, – да излезем отвън.

-Мама! – възкликна сърдитката и ме обгърна с ръце.

-В полунощ, ангели мои, когато стават чудеса, Бог се разчувства и ни изпрати послание, написано от ръката на мама, прекопирал образа й върху гранита.

Отворих вратата. В алеята, върху белия камък, цъфтеше шоколадовото лице на Джена.

-Мамо! – извикаха децата в един глас и се спуснаха към паметника. – Колко си хубава, мамо!

-Ами посланието? – сепна ме Дейвид. Беше тринайсетгодишен, разбираше. Обърках се. Забелязал това, той се върна и стисна ръката ми. – Татко, ти си – не каза какъв съм, погледна ме, както гледат любящите синове и кимна: – Благодаря, татко!

-Синко, да се радваме на образа, посланието ще прочетем в друг ден. Може би по-светъл от днешния.

-Татко, защо не я внесем вътре – питаше Елизабет и се гушеше в камъка.

-Защото и хората от Сент Бернард искат да си спомнят за нея. Деца, това е копие на мама, ние чакаме истинската.

Гринго, разбра ли защо посвещението е по-важно от песента. Тази жена е Майка Америка. Тя живееше заради другите. Живееше заради тези прекрасни деца. Живееше заради мен... Но ако двамата с нея бяхме обвързани от закона, то връзката с тях произтичаше от сърцето й. От нейното сърце! Джена посвети себе си, за да ги спаси от смъртта, да пораснат, да ги обича. Тя знаеше, че да победи злото, не е нужна Трета световна война, а само добрите да се оттеглят. Знаеше, че ни обича и толкоз. Не искаше нищо в замяна. Дори и след гадния номер, който й погодих в онази далечна пустиня. Две години я уверявах, че ще се върна, две години тя обещаваше да ме посрещне върху килим от рози, само да свърши тази проклета война. Направи го. Пътеката пред дома беше постлана с цвят – бял, ален и розов, но аз се изпортих. Връщах се с един крак и на носилка.

Посрещане като погребение. И тя, и децата потънаха в скръб. Цял ден проклинаха „Бурята”, защото ги мамеше дори в радостта, че съм жив. „Ървинг, щом няма справедливост, кому беше нужна тази война?”, питаше Джена и ме оплакваше. Взе отпуск, за да е с мен, както беше с децата, когато трябваше да растат. Помагаше ми да забравя Ирак. Обърна Луизиана с хастара навън, за да открие протеза, но не каква да е, а от желязо, калено в огъня на найната любов. Подкупен от добротата й, Бог се смили и аз проходих. Увиснал на патериците, стигахме до пристанището. За да не мисля за болката, тя ми разказваше как е чакала на кея, как е викала през вълните, вярвайки, че един ден ще изплувам от водния мрак. Щом ангелите заспивали, без да видят делфин в униформа на рейнджър, тя ги прибирала.

В Библията е казано, че Господ обича всички свои деца, но любовта не струва и едно пени, ако живота ни не е посветен на нещо голямо. Аз не можех да го постигна, нямах никаква сила. Болката изгаряше всичко в мен. Нощем виех в банята, молех раните да се отворят, за да влезе смъртта през тях, а тя, проклетата, нямаше никакви планове за старото куче. Крепеше ме единствено любовта. Любов, която не се вижда, но се усеща. Като вятъра. За тази любов плаче сърцето ми!

Гринго, животът е само за живите. Страх ме е, че ангелите растат по-бързо от мъката и един ден ще напуснат сърцето ми. Тогава аз ще стоя сам в тишината, ще ги викам по име с надежда да чуя някакъв звук. Вместо това, секундите ще късат частици от мен и ще ги превръщат в минало...

Мъжът с желязна протеза на левия крак и с безкрайна мъка в очите захапа мундщука на саксофона, вдигна глава към небето, всъщност към опушения таван на метрото и изсвири интродукцията на песента. След това прозвуча разтърсващото: „Always On My Mind”. По бузата му се търкулна сълза. Дъщеря му акомпанираше на китара, а останалите, прегърнали инструментите, се поклащаха монотонно в онзи туземски танц. Гласът му се сливаше с гласа на Ню Йорк и разказваше на света притчата за една обикновена жена, опитала да укроти бурята с необикновената си любов. Аз слушах баладата и вече не питаха що е любов. Тя беше пред мен.

 

*Заради формата на Нови Орлеанс около река Мисисипи

**Заради безгрижния живот на жителите на Нови Орлеанс

 

2007 г.




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 96211
Постинги: 77
Коментари: 21
Гласове: 144
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930