Из „Американски разкази”

Естествено, магнолиите са бели. В Тексас има цели гори. А в Пеаланд, сателитно градче на Хюстън, красят улиците и зелените площи. В случая обаче става дума за черна магнолия. Знам, не е за вярване, аз също не вярвах, но да чуем историята, тогава ще спорим.
Бях в хюстънска закусвалня, комбинирана със закрита детска площадка, когато се случи това. Чутото беше бестселър. Пиех кафе, а внукът ми играеше в детския кът. Кефех се, защото знаех, че няма да го блъсне кола, нито ще падне в отводнителния канал. Пък и всяка среща с непознати ми даваше възможност да откривам странния свят на Америка.
Вътре – фул, не толкова заради евтината храна, колкото заради удобствата за децата. Сред посетителите преобладаваха майки, тук-там татковци и някой заблуден дядо-чужденец като мен. Още с влизането, местните вадеха телефони, лаптопи и всякакви джаджи, които правеха работата им по-лека, а мозъците – по-мързеливи. Децата щурееха в залата зад стъклената преграда.
Пред касата на закусвалнята – дълга опашка от хора – американци – черни, бели, жълти, червени, дебели, слаби. В Хюстън преобладават бременните жени. Особено красиви са американските негри. И едните, и другите, и третите чакаха търпеливо, устремили поглед към сандвичите, изложени във витрината. Изборът беше богат, а водата, в бели пластмасови кутии с капак и сламка в средата, я предлагаха с лед и без пари. Вън градусите бяха 39 по Целзий, а месецът – средата на август. Поръчаха ми сандвич с пиле и десерт, увит в бяла хартия, накъдрена отстрани. Изслушах внимателно съветите на дъщеря ми, преди да остана насаме със „Слънцето на мама”, изгарящо от желание да разплаква по-малките слънца в детската игротека.
Зад стъклената завеса беше щастливата „лудница”, а в сепаретата пред нея майките дъвчеха сладкиши, телефонираха, ближеха сладолед... Та, ям си аз чикания сандвич, пия си голата вода и поглеждам от време на време ту към внука, който е във вихъра на играта, ту към десертчето – пакетиран бонбон, голям колкото грахово зърно.
Закръглена мексиканка – млада, не лоша като фасон, ме държеше под око, докато сновеше сред масите и събираше огризките на невъзпитаните клиенти. Предизвиках я заради хвърлената салфетка отмясто в кофата за боклук. Познала, че не съм местен, взе ме за латино тарикат. И тук, както у нас, има дебили, които цапат пейзажа. Но повечето от хората са местни, свестни и макар никому неизвестни, идват в закусвалнята да се натъпчат с любимите си чикани, бифани и поркани сандвичи, със сладолед и сладкиши, от чието разнообразие ти замръзва стомашният тракт. След ритуалното поглъщане на обяда, те си взимаха таблите, изсипваха остатъците в коша пред мен и заминаваха с автомобилите. Всички бяха обзаведени с по няколко телефона и не спираха да говорят. По-деловите измъкваха органайзери, невиждани приспособления, и превръщаха „яслата” в офис.
На масата зад мен седнаха двама негри на обяд. С идването им залата се изпълни със смях, стана шумно, забавно. Бяха обгащиризонени, което ще рече строители, но по дрехите им нямаше капка боя, още по-малко – вар. По-възрастният приличаше едновременно на Морган Фрийман и Еди Мърфи, но беше по-близо до Морган. В характера му имаше нещо от Джей Лено и още толкоз от Луи дьо Фюнес. Младият бе обикновено красив. Казах ви, в Тексас, пък и въобще в Америка, негрите са красиви. Симпатягата зад гърба ми блестеше толкова ярко, че колегата му мъждукаше. Сякаш идваше от обратната страна на Луната, без значение, че беше по-млад поне с десет години.
Изтичах до детската площадка да озаптя „Слънцето на мама”, чиято „любов” към по-малките препускаше без спирачки. Тогава видях дългите пръсти на ръцете и също тъй дълги нокти на пръстите у Еди-Моргановия хубавец. Вместо да яде с тях, за каквото бяха създадени, той стискаше телефон като птичка в едната и през цялото време ломотеше. По някое време неочаквано спря. Тъкмо отхапа от поркания си сандвич и телефонът му звънна отново. Вероятно беше жена му.
-Здрасти, ненагледна моя! Как си? О, не, не! Закопчей си ципа на дънките, миличка, изливат ти се месата! Знам, пиленце, лежиш си върху дивана и мислиш за мен. Ах слоницата ми, петдесетгодишна. Ха-ха-ха-хий! Навърши ли ги, мари жено? И ти одъртя. Все мислех, че Бог те е надарил с вечна младост и изтръпвах. Би било толкова скучно. Нали, гугутке мила? Ха-ха-ха-хий! – хихикаше симпатягата и се задавяше от собствения си смях, който изпълваше закусвалнята. – Пусто и самотно е, гълъбице. Сам съм. Кой да ме слуша? Никой, освен твоето мило ушенце, сладко и едро като италианска пица. Тъй де, знаеш, че хубостта ти е интернационална. Ха-ха-ха-хий! Гугутке, ям сандвич със свинско, майонеза, горчица, краставичка и пия студена вода. Ти нагъваш ли нещо?… На диета!? Охо-о, постиш значи?! Браво, миличка, оставила си центрофугата да отдъхне. Ха-ха-ха-хий!
Повдигнал козирката на шапката си назад, черният симпатяга освен добряк, изглеждаше малко и откачен. Такива са всички добряци. Говореше гръмко, закачаше се с жена си, дразнеше я, но от думите му извираше обич. Слушах го и се пуках от смях. Лицето му черно, черно, чак красиво, а зъбите – по-бели от сняг. Какъв сняг в Тексас, бе господа? Е по мексиканските планини има, но той си е мексикански...
-Хъни (скъпа), току-що ми донесоха сладолед. Ванилов и ужасно вкусен. Да хапна ли, миличка? Нали може? Днес ти почиваш. Ах, гълъбице моя! Ха-ха-ха-хий! Сладоледчето е страхотно!
-Къде си? – питаше го жена му. – За какъв сладолед ми говориш?
-Как, какъв?! – Истински! Във вафлена кофичка, която ще схрускам накрая като виагра за старци. Има малко ядки по него, резенчета ягода и винен ликьор. Шоколад въобще няма. Господи, ограбили са ме! – развика се. Сервитьорите тук са откровени разбойници. Аз съм поръчал карамелен, а те ми донесли ванилов. Ядките са бонус, понеже съм редовен клиент и участник в програмата „Мистериозен посетител”. Ха-ха-ха-хий! Отмъщават ми, гълъбче. Каква наглост от тяхна страна! Невръстни педали! А аз непрекъснато хваля кръчмето им, независимо че сервитьорките им са мързеливи, в тоалетната е пълно с кофички от вода, на масите няма салфетки, а касиерката редовно прецаква бременните жени, като им таксува сандвичите за двама…
Изглежда, последното, което разказа на своята гълъбица, дойде в повече на персонала. Престилковците зарязаха опашката от клиенти и заобиколиха масата, откъдето бликаха обвинения по техен адрес. Еди-Моргановият пич обаче не спираше. Шегуваше се и с шегата си смяташе да усмири настръхналия легион от готвачи, сервитьори, управител и касиерка.
-Има, разбира се. Около мен е пълно с афроамериканци и бременни жени.
-Ти не си ли негър? – сгълча го жена му.
-Щом смяташ така, значи със сигурност има един. Ха-ха-ха-хий… Хъни, става напечено. Ордите ме обсаждат. Те не разбират, че присъстващите са изключение. Нали ги хваля, за да бъдат любезни и добри като теб, а аз „Мистериозният посетител” – находчив и нагъл, да изкрънкам два обяда и една вечеря през идната седмицата.
-Сладоледът ти ще изтече, докато ръсиш бисери с голямата си уста – предупреждаваше го жена му. – Хората не знаят, че деветдесет и девет процента от тях са въздух под налягане – шега. Ще си изпатиш, миличък! И не за първи път.
Сигурен съм, че точно това каза жена му в момента.
-Не тъгувай за ванилата, пиленце, ако се стопи, ще е от жегата. По-добре да не ям този ужасно вкусен сладолед, щом денят е за пост и молитва. Ах, ти моя прецъфтяла магнолия! Умница. Най-умната, която познавам. Ха-ха-ха-хий! – Смееше се симпатичният ми съсед с такъв заразителен смях, че парализираше всички в салона. Майките се кискаха, а персоналът, смъртно обиден, го чакаше да спре, за да му поиска сметка за клеветите. Децата в салона отсреща се хапеха, блъскаха и щипеха, докато родителите им пиеха кафе или чатеха в мрежата.
-Хъни – продължаваше шоуто на черния симпатяга, който приличаше на Морган Фрийман, а беше хубав като Еди Мърфи, – срещу мен в детската „зоология” един тригодишен хлапак свали памперса на двегодишна принцеса. Пречкала се в краката му. Така не бива! Това си е чист произвол. Може да падне пердах. Ох, на мама, плейбоят! Ха-ха-ха-хий! Надува перки, готов е да посегне, но щом вижда, че е мадама, отстъпва.
Мила, – снижи глас, – около мен е напечено. Садист в бяла престилка се кани да ми отреже топките. Представяш ли си, освен да ти изразя съболезнование, друго не ми идва на ум. Мила моя, аз и без топки ще продължавам да те обичам. Ти си най-хубавото нещо в живота ми. Единствената черна магнолия на света! Садистът с острия нож е главният готвач на заведението. Изключително е нахъсан. Пиночет в престилка. Престана ли да говоря, ще ме кастрира. След това ще ги сготви и ще ги поднесе на някой педал като „специалитет на заведението”. Не спирай, миличка, моля те! Говори, така ще спасиш топките на своя любим.
Но има и по-тъжни неща. В момента момчетата от обекта стоят гладни на скелето, не смеят да влязат в съседната закусвалня. Там имат нетърпимост към цветнокожите, обслужващите са болни от дизентерия, в тоалетната ръмжи крокодил, а касиерката граби наред. Затова съм тук. Днес реален, утре – „Мистериозен посетител”. Скъпа, не ходи там! Не идвай и тук, защото, ако не друго, ще ти отрежат нещо, без да им мигне окото. Разбираш защо ти казвам това?
-Защо? – сигурен съм, пита жена му.
-Защото те обичам. Защото ти си най-странното хрумване на природата – черна магнолия, а аз – единственият твой обожател. Защото не искам да се изгубим сред милионите лица на Америка. Защото още ме грее молбата ти от сутринта: „Остави ме да вдъхвам по-дълго афтършейфа на твоето бръснене... Той е единствената ми връзка с теб”. Защото сутрин, когато часовникът се опитва да прекъсне времето и да ни раздели, ти ме прегръщаш с цялата си любов и не ме пускаш… Защото винаги ми внушаваш, че любовта не може да бъде излъгана. Няма да го направя никога. Ха-ха-ха-хий!
Гълъбице моя, знаеш, че обичам да говоря за себе си без недомлъвки, така се спасявам от недоразумения. Позволи ми да излея злобата от душата си, да се преродя и застанал на колене пред очите ти, да призная: Ти, това съм аз! Разбираш ли, скъпа? Копоите обсаждат масата, готови да ме транжират. Не стига, че ме тъпчат с генно-модифицираните си сандвичи, а ми разправят на всичко отгоре, че така защитават Америка. Дебили със закопчани ципове на устата, безчувствени същества, трудни за разпознаване – влечуги или орли. Здрави като мустанги, те никога няма да седнат в инвалидна количка. Но ти поне знаеш вкуса на летенето, а тяхна милост катерят деня пълзешком. Ха-ха-ха-хий!
Такава е истината. Не им обръщай внимание, миличка, или ако го правиш, прави го, за да им кажеш, че ги обичаш, както правиш всяка сутрин с мен. Не ги упреквай заради съдбата, че не е облякла гордата ти душа в здраво и хубаво тяло. Недей! Аз зная, че притежаваш голямо сърце и в него винаги има място за мен. Гордея се с теб, не с тези разгневени хиени, които ръмжат наоколо и чакат да прекратя разговора по телефона, за да пронижат сърцето ми... Любима, лицемерният свят е ужасен! Той не иска да разбере, че когато двама души се обичат, те са готови да стигнат до дълбините на Ада. Не знаят за мъката, за страданието, което ти изтърпя, не вярват, че любовта ме държи неотклонно до теб. Кара ме да бъда откровен, когато ме питаш кое в мен ти принадлежи безостатъчно – тялото или душата, аз винаги ти предлагам живота си. Твоят мой живот, изпълнен с обич…
И о, чудо! Разгневеният персонал се отдръпна и пое към работните си места, омилостивен, направо щастлив, а хранещите се станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Защо ли? Вероятно заради тирадата на черния хубавец по телефона. Само моя милост седеше на стола си непричом. Не знаех дума английски. А Еди-Моргановият симпатяга говореше на този език и сигурно беше разказал точно това, което аз предполагах.
Озадачен, по-скоро обиден, че съм тъй безучастен, той застана пред мен, усмихна се с белите си зъби и ме попита също толкова дружелюбно, колкото дружелюбно разговаряше с жена си:
-Драги, вие обичал ли сте някога?
Врътнах утвърдително глава, както го правят моите сънародници, но в Америка това въртене имало друг смисъл. Тогава той ме прегърна, изпълнен със съжаление, тупна ме по рамото и съчувствено, почти бащински каза:
-Човече, затова не вярвате, че има черни магнолии. Има, приятелю, има!

2004 г.