Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.07.2022 21:29 - СТРАХ
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 139 Коментари: 0 Гласове:
4



 СТРАХ

 

-Душата ми плаче за милост, ала никой не я чува. Питам теб, защо трябва да мисля всеки ден как ще умра в събота или в неделя? Защо животът се отвращава от мен, а смъртта иска да ме прегърне? Кажи, нали си ми близка, защо мълчиш?… Искам да ми помогнеш да се измъкна от този лабиринт, за да бъда до теб, а ти защитаваш Нектанеб*. Казваш, няма такъв. Не се заблуждавай, има! Ето соколът, пак прекроява горния край на небето. Бързо прибирай кокошките!...

Слушам този измислен монолог всеки Божи ден. Някога и по два пъти. Той говори с „точното време”**. Въобразява си, че гласът, който брои секундите, минутите, часовете, е гласа на неговата жена. Жалва се, търси утешение, иска съвети, пари... Пълна нелепост. Всмукала се е толкова дълбоко в мен, чувам я даже насън. Затова смятам, че не само родителите, ние не може да избираме и колегите си, с които работим. Ще ме попитате защо ви занимавам тогава с Малчо Скилидов? За назидание – отговарям. Защото е рядка птица, но не носи късмет.

Ако можех да управлявам избора, никога нямаше да приема да деля офис с него. Началството обаче ми го натресе и аз клекнах. Тази странна птица, този телефонен досадник, грешка на съвкуплението между дъщерята на мединския свещеник и никому непознат търговец на вълна, пет години по-стар от баща й, е пример как надеждата може да се роди без криле.

Самоотглеждан около баба си, майка му го износила тайно и в страх, след раждането окачва въжето на шията си. Малчо растял в същия страх и ненавиждал живота, който отказвал да го приеме. Ужасявал се преди да заспи, защото на сутринта е трябвало да се събуди.

Бил слабо, болнаво дете. След всяко премеждие идвало ново. Страхът как ще се провали, а не надеждата, че ще успее, формирал неговия характер. Толкова бил плах, че сърцето му вместо да бие, пърхало.

След прогимназията, Скилидов напуска селото и постъпва в търговския техникум в града. Новият свят бил враждебен, егоистичен, суров. Самотата го пресовала по двадесет и четири часа в денонощието, отнемала му контактите с хората, чувствата към бита и предметите, насищала ежедневието му с печал...

Открих, че е шапка на втория ден от идването му в офиса. Вдигаше слушалката на телефона и разговаряше с „точното време” – двадесет минути по часовник. Монотонно, безсмислено, досадно – всеки ден, без да му пука за мнението на другия, т.с на мен. Въобразяваше си, че отсреща има жена и потъваше във виртуалната реалност. Назоваваше я по име, веднъж Милена, втори път Райна, трети – Елеонора...

-Не ме мисли. Гледай да не забравиш ютията включена в контакта, че ще изгорим като мишки. През прозореца виждам един сокол да лети в небето. Прибирай кокошките!...

Някой беше го посъветвал да си маже косата със зехтин. Решеше я калипсо. Пътят по средата й приличаше на червей и разполовяваше тимбата му на две. Заедно с перчема, залепен върху лоба му, Скилидов „овкусяваше” веждите и мустаците си. От олиото, яката на костюма му бе станала „кожена”. А миризмата, да ми простят гнусливите, беше като от кварталната бакалия.

Въпреки своите странности, Малчо беше чисто и просто загадка. Отличен експерт-финансист, той рецитираше наизуст сметките на фирмата, помнеше номерата на парите в банката, знаеше общата стойност на дебита, размера на събраните кредити... Него питаха кои търговци надписват борчовете на общината, кои началници разпускат с мръсни пари, кои съпруги изневеряват на мъжете си... Нищо не бе в състояние да го обърка. Водеше непрекъсната битка с компютрите. Правеше изумителни жертви за колежките от отдела, но нямаше смелост да забие поглед в нито една. Кипеше от работа, живееше на педал. Телефонните „разговори” не потискаха, а активираха неговия страх – от всички и за всичко. Стряскаше се от въздишките на вятъра вън, гледаше на околните с подозрителност на сърна, изпитваше ужас от асансьора, а забележките на главния мениджър го изваждаха от равновесие за часове...

-Това е предвидено, знам. Карма – жалваше се на „точното време”, – днес пак ме джелатиха, вчера също, утре – отново ще издевателстват над мен. Докога? Докато напусна този концлагер, наречен живот – отговаряше си сам. – Заради отрицателните флуиди, спрях да сънувам. Искам да говоря с майка си, да напсувам баща си, да ги попитам защо ме ограбиха? А когато Бог се смили и ми отпусне няколко минути сънен разкош, пред мен се изправя отново вагабонтинът Нектанеб. Мисли, че съм египетският народ и започва да ме насилва. Безсрамникът не се посвенил, измамил Олимпия насред Македония, поругал Филиповата чест и му оставил за син тоя разбойник Александър, та на мене ли ще прости? Една вечер, току-що си бях събул гащите, когато той отвори вратата, подаде кривата си глава през пролуката и се изплези: “Гъди, гъди...” А ти му прощаваш, защо? От малък го знам. За първи път дойде в живота ми, когато спях при добитъка. „Малчо, търся те от няколко века. Преди да ме намразиш, момче, искам да знаеш, че твоята съдба е в ръцете ми. Всичко, което ти предстои, е свързано със смъртта”.

В такъв душевен разврат, Малчо бе проживял петдесет и няколко години. Единственото, което правеше тъй всеотдайно, както да счетоводства, беше ходенето на погребения. Търсеше болни, умиращи хора, купуваше им кутийка локум, кило захар, пакет бисквити и влизаше в дома им, сядаше до тях на смъртния одър и взел ръцете им в своите, дебнеше кога ще излезе душата от тялото. Подмазваше се на близките на обречените, на лекарите, събираше къс по къс историята на болестта, прехапала нишката на живота... За него болката беше свещена. Имаше физически образ.

Да пропусне погребение, това бе все едно да пропусне разговор с „точното време”. За тъжните случаи имаше специално поведение – плачеше с еднакво усърдие на рамо или в шепи, прегръщаше страдащите, ронеше благи и утешителни думи… Поемаше с радост чашите с жито, хлебчетата, бонбоните, вафлите – всичко, което даваха на гробищата за „Бог да прости”. Малчо знаеше наизуст погребалния ритуал и негодуваше, когато попът или имамът предъвкваше текста. Вечер репетираше траурните пения, а от време на време и „Реквием”-а на Верди, защото в града живееха няколко семейства католици, които един ден щяха да го потърсят като „клиенти”. Скилидов беше изписал в измачкано и омазнено тефтерче телефонните номера на всички погребалните агенции от района и първата му работа, когато пристигаше сутрин в офиса, бе да научи къде има жертва.

За двучасовите отсъствия от работа, главният счетоводител му създаваше непрекъснати ядове, макар че той си ги отработваше до секунда. След всеки скандал, набираше „точното време” и изпускаше напрежението. Повтаряше историята за Нектанеб, за сокола, който не знам защо летеше винаги в горния край на небето, за кокошките, за ютията и за какво ли още не. Затова казвам, че ако зависеше от мен, за нищо на света не бих делил офис с такъв.

От известно време обаче „бизнесът” му западна. Хората не умираха. „Боже мой! – шепнеше ужасен Малчо. – Животът е спрял! Никой не мре. Как така? Къде се запиля, Господи? – виеше като струна на развален инструмент. – Събуди се, Татко, хората чакат!...”

Потънал в мирова скръб заради живота на живите, той не разбра кога свърши неговия и застана пред гишето на Преизподнята. Много не се изненада. Приел смъртта за спасение, Скилидов я чакаше. Без излишна емоция, той се прибра в „гълъбарника” – бекярски таван на една кооперация в центъра на града, легна на дървения креват, изпрати няколко есемеса на познати от гробищата, спусна пердето на прозореца и зачака. Спокоен, че не дължи нищо на никого, той си повтаряше: „Отвъдното е прекрасно”.

-Ето ме Господи. Аз, нещастникът безсилен да се справя с живота, птичката, неспособна да прелети над страданието, съм пред Теб с раница на гърба. Баща ми, когото не познавам, е умрял на 60. Аз съм на 59, какво ми остава? Струва ли си да живея, когато смъртта е спасение? Нямам имущество, нито роднини, за да пиша завещание. Нямам любими филми, книги, музика, хора, места, които да помня или за които да съжалявам. Нищо нямам. Оказва се, че въобще не съм живял. Затова без никакъв сантимент напускам живота. Вече казах „сбогом” на всички, които познавам и тръгнах към Теб. Ето личната ми карта, спестовната книжка, квитанциите за платен ергенски данък в размер на четиринайсет хиляди триста седемдесет и два лева и осем стотинки, снимка за некролог, ето тялото и душата ми – всичко по опис. Ако е прието да се отправят молитви в този велик час, имам една – остави ме да видя сокола, който лети в горния край на небето... Жалко, че Си без счетоводство, за да покажа колко предано съм Ти служил.

Преди да се отпусне и заспи, Малчо видя как слиза по стъпалата към изхода. Зад входната вратата на сивата кооперация бе Тя – Смъртта. И понеже никога не беше Я виждал, той посегна да отвори, но бързо отскочи и се прекръсти. Прекръсти се, както си лежеше в постелята, пое дълбоко дъх и попита отново Господа: „Татко, знам, че хората вършили добрини, умират щастливи. Аз, дребният счетоводител, който вместо да живее, страдаше до сетния си дъх, без никакъв принос, мога ли да умра като тревичка, като някакво цвете? Или и смъртта ще бъде страдание?”

-Отвори вратата и ще видиш – отвърна му глас от коридора. Скилидов стана, натисна бравата и отвори. Обгърна го хлад и заслепяваща светлина. Той се разтвори в нея и се предаде. Вместо да заспи вечен и благословен сън, полицаите го проснаха върху земята и го забелезничиха.

Прожекторите угаснаха и униформените го поведоха към изхода на старата кооперация. В двора срещна жена със червени от плач очи и дете, увиснало на ръката й. Вероятно онази от „точното време”. Прелъстена и изоставена.

Мечтата на Малчо да умре като цвете, увяхна преди да е разцъфтяла.

 

*Нектанеб, Антични романи, НК, С., 1975 г. Псевдо-Калистен

**точно време – телефонен номер от близкото минало, който казваше точното време

 

1987 г.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 152893
Постинги: 83
Коментари: 24
Гласове: 186
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031