СЕЛСКА БОГОРОДИЦА
(Майка ми)
Тя отдавна лежи в черната земя на моето сърце. Боговете не дадоха да остареем заедно. Отиде си млада и хубава. Аз вече съм стар и от това някак виновен... Мечтаех все да е жива. Минаха десетилетия откакто я няма, а продължава да зрее в мен като непокръстена Богородица, каквито имаше във всяко родопско селце. Тези мадони на мъката и красотата не се уморяваха да раждат синове с надежда поне един от тях да стане „бог” и с мечтата – всички да си останат добри хора. Не се впечатлявайте, в Родопите винаги може да срещнете неочакваното.
Тогава, когато бях още дете, а мама все така млада и хубава, обстоятелствата бяха необичайни, безкомпромисни. Вековете на туткане и безвремие, отстъпили място на новите, а те сякаш току-що събудени, препускаха напред, без да се интересуват от подробностите. Интересуваше ги не пътят, а посоката му. Караха ни да се променяме в движение, да живеем екстремно, не както вчера, а като утре.
Беше вълнуващо. Ние простите гряхотки, незабелязвани от институциите, набутани в мрачното кюше на историята, се озовахме от един път в центъра на живота. Устойчиви като морската пяна, не потъвахме, а се носехме по вълните. Осъзнали, че сме съществителни в сложното изречение на епохата, бурмички и колелца от механизма, който тласка историята напред, имахме самочувствие на хора, стъпили здраво върху земята си.
Въпреки безценния шанс, не бяхме щастливи. Животът ни беше примамлив за гледане, не лек за живеене. Особено за по-възрастните. До вчера всичко бе ставало под свистенето на камшика или дрънченето на веригите, днес точно обратно – доброволно и с мисъл. Това правеше трудностите непреодолими. Оказа се, че свободата и робството са еднакво опасни за нашата неготовност. Докато свободата откриваше пред нас безбрежието на хоризонта и ни заставяше сами да избираме пътя, робството ни притискаше в скута си и казваше: „Вие няма да мислите, вие само ще изпълнявате!” Затова бяхме прехласнати, объркани, несигурни. Току-що пробудилите се капалушки изглеждаха най-зле. Промяната сновеше в душите им и прекрояваше общия ни живот.
На мястото на забрадката, вързана насила, трябваше да блесне атлазената коса на родопчанката, на феса или чалмата – гарвановият перчем на родопчанина. Европейският костюм идваше да измести традиционния родопски костюм, цървулите и галошите, отстъпваха на кондурите, токчетата и половинките от кожа и корк... Това беше отвън, голямата промяна работеше вътре в нас. Част от изявите й граничеха с безумство, но времето ги налагаше.
Мамо, толкова години след историческия разлом, признавам с ръка на сърцето си, че за нищо на света не бих заменил твоето фесче, окичено с пайети, синци и жълти алтъни, нито огърлицата ти от двадесет и четири каратово злато, по-скъпа от къщата в която живеехме, с тенекиения блясък на западната безвкусица. Онова „кривко фесче”, както се пее в песента, нямаше нищо общо с префърцунената капела, та макар и европейска, нито с перлите от пластмаса, лъскави и заблуждаващи погледа.
Ами миндилът, изтъкан от най-хубавото зелено, алено, жълто!... Дилетантите, колкото да повтаряха, че бил най-обикновена „престилка”, за мен ще остане завинаги произведение на изкуството. А тестемелът с кошак отстрани, който се спускаше като облаче от главата и те превръщаше във видение – хем нереално, хем истинско! Боже мой!... Мамо, ти си ми казавла, че тази божествена хубост, взета сякаш назаем от природата, има за цел да покаже на света, че родопчанката е чудо, родено от светлината.
„Не всичко старо е лошо”, казваше твоята майка, и беше права. Ти често й опонираше: „Всичкото злато да събереш на куп, няма да откупиш зрънцето „ново”, което променя живота ми!” Сигурно си имала основание. В „старото” злато блестеше нещо чуждо, привнесено, което трябваше да си отиде. Да отстъпи място на новото, започнало да преобразява дните ни, месеците, годините.
Чак сега разбирам защо ме съветваше, да не вървя след едрите чиляци на деня, а да следвам сърцето си. „То единствено ще бъде с теб и няма да те предаде никога. Вярвай на хората, но първо вярвай в себе си!” Повтаряше ми простите истини от живота, за да ги помня, когато съм вече възрастен. Не можех да не ти вярвам! Най-напред ти беше ми майка, щом си ожулвах коляното, болката отекваше в твоето сърце. Второ, ти бе способна да преодоляваш всякакви трудности и да живееше с най-доброто, дадено ти от Бога, родителите и времето. Трето, научи ме, че само буйният огън кове звънка стомана...
Показа ми как да бъда добър и защо добротата е символ за съвършенство. Внуши ми, че добрите хора са ангели на светлината, лошите – демони, подвластни на мрака. Убеждаваше ме, че има случаи, когато лъжата не е грях. Например, моето ученичество с тъжните съботи и недели. През уикенда затваряха пансиона, в който живеех и трябваше да се връщам в село. Така бяхме заедно с теб, с братята, със сестрите ми...
В понеделник, когато ме вдигаше по първи петли да се омия и приготвя за път (автобусът ми тръгваше в шест), сядахме на масата, аз да изпия чаша топло мляко, ти – притеснена, със „счупени” пръсти в шепите, да ме попиташ: „Имаш ли си пари, сине?” И двамата знаехме, че нямаш пари, те бяха у друг, ако въобще ги имаше, но не пропускаше да ме попиташ. Аз ти отвръщах: „Бъди спокойна, мамо, имам си!” Въпреки че нямах стотинка в джоба. Ти също го знаеше. Затова очите ти бяха безрадостни, а сърцето – посърнало. Овладяла изкуството да плачеш без сълзи и без глас, ти излизаше от всякакво положение...
Така си хортувахме преди да се разделим. Нека забравим сценката, събрала в себе си безбрежната майчина обич, да оставим настрани и парите, те никога не са били сред искрените приятели на семейството, нито определящи моя живот. В случая трябваше да запомня съвсем друго – че мама е винаги зад мен.
Тези морални уроци, взети от Читанката на живота, не рядко ме натъжаваха, друг път ми вдъхваха кураж, правеха ме богат... В минути на обезсърчение чувах гласът й: „Събери си акъла, момче, лесни пътища няма! Най-хубавото се постига най-трудно! Ако някой ти шепти друго, не му вярвай! Той е ленивец или негодник”.
Когато й се похвалих коя зодия съм (везни), започна да ме придумва: – Твоята везна трябва да мери точно. Двете блюда на кантара са две ръце на едно тяло и една душа, колкото дълго прегръщат теб, толкова трябва да прегръщат и другите.
Тя ме научи да различавам малкото от голямото, нищожното от великото. За да е сигурна, че съм наясно, често ме питаше: кое ми доставя повече радост – снегът, притиснал ни до огнището или минзухарът продупчил леда, за да ни поздарави с лилава усмивка? Когато се омотавах в кълчищата на собствената си неувереност, тя ме насочваше: „Запомни, великото е скрито в малкото, не в голямото!”
Трябваше да минат години да оценя стойността на десетте лева, навити на пуричка и скрити в чорапа й, за да ми ги даде тайно на военната клетва. „Отслабнал си, синко. Купи с тези пари нещо сладичко за подсилване“. На жестът й, по време на първата ми отпуска като войник – цял ден бе редила дъски върху ямата, в която баща ми огасил два тона кереч, забила бе кол, а на него фенер, да не би да падна в ямата. В тези малки жестове беше скрита голямата й любов. А не бях сам, след мен имаше още пет.
Маминият оптимизъм бе несломим. Вярваше, че революцията, колкото и да е брутална, не може да унищожи всичко. Родопчанката е непреклонна. Не свежда глава пред всеки. Победила собствената си слабост, тя е способна да изпълни живота със смисъл, насочвайки пътя му към безсмъртието или сама да го направи безсмъртен. Любовта, която извираше от сърцето й, поглъщаше тревогите на цялата планина. Неведнъж е утешавала детето в мен, запъхтяно от дългото тичане в съня, подлагаше ми ръка и ме приспиваше в пазва, ухаеща на живот. Този оптимизъм държеше имунната й система. Пазеше я от нелечимите болести на морала. И от мрачните катакомби на фанатизма. Негодуваше, когато по-младите булки и невръстни девойки кокетничаха с етикета на ислямския култ, без да си дават сметка, че е наложен със сила, а всяко насилие убива хубостта.
Веднъж ми разказа следния случай: Младеж другоселец, се влюбил в момиче от Медино. Опиянен от красотата й, загубил ума и дума. На една от срещите успял да я попита за името. Девойката мълчала, въпреки че го харесвала. Колкото повече мълчала, толкова повече лицето й се стъжнявало.
-Много си хубава! Кажи как се казваш, искам да те запомня – настоявал другоселецът.
-Отивам да ми сменят името. Как да ти кажа, когато не знам как ще се казвам. Ако си искрен, търси ме по бенката от лявата страна на устата, – отвърнала хубавицата и слязла в кметството, за да й сменят името за осми път, с него и душата й. За осми път след Освобождението ни от турското робство!...
Неочаквана и нелепа беше раздялата с мама. Денят, в който пое към небето, аз бях в командировка. В най-високото селище на Родопа. От там можеш да докоснеш звездите или да говориш „директно” с Бога, но не и с хората в ниското. Нямаше обхват на телефоните. Двадесет и осем позвънявания през деня бяха отправени към мен, двадесет и осем пъти тя бе споменавала моето име. Пристигнах, когато усмивката й беше угаснала. Сестрите й, боси с напукани пети и скръбни лица, седяха на пода и се прощаваха с мама. Стаята беше опразнена. Столовете, масата, шкафът, рамката, в която бе снимката й с татко, нашите снимки – всичко беше изнесено, за да не спира пътя на душата й. На леглото до печката лежеше тя, повалена от стихиите на живота. Лицето й, сочно и хубаво като праскова, сега ми приличаше на презрял пъпеш. Стоях надвесен над него, милвах го и прелиствах спомените. Те бяха като свитъците от Мъртво море, лежали хиляда години в хралупите на Комран, скрити и непрочетени от хората.
-Сине, майка ти беше швейцарски часовник. Жените си сверяваха времето с нея, – чух гласа на баща ми, идещ сякаш от другия свят, а той стоеше в рамката на вратата с избелял дочен костюм и ме гледаше колко непохватен съм в скръбта.
-Вижте, вижте! – възкликна най-голямата от сестрите, сочейки с пръст буболечката, бързаща върху чергите на пода. – Това е душата й, синко! Излезе да ни каже колко щастлива е майка ти, че вече си тук – обърна се леля към мен...
Бях ошашавен. Буболечката, появила се изненадващо, изненадващо и изчезна. Не мигнах до сутринта. Чак преди изгрева дрямката ме принуди да легна до жена ми, заспала в другата стая. Още незатворил очи, мъжки глас допълзя в ушите ми. Песен! В ранната самота, този покъртителен глас ме докосна като древен възпев. Той идваше от селската джамия с цел да оплаче смъртта и възслави живота на една бедна душа, блеснал като искра от свещения огън в небето на Медино. Смятах себе си вещ в изкуството, но песен като тази не бях чувал. Мелодична, опойващо нежна, на неразбираем за мене език, но хипнотизираща. Песен, каквато заслужаваше мама.
В този момент се утешавах с това, че човекът е създал изкуството. Редом до словото и изображението бе песента, в която звучеше музиката на Космоса, красотата на природата, мъдростта на вековете. Звучеше музика от вечността.
-Нима някой пее? Господи, как е възможно и по това време! – негодуваше в просъница жена ми. – Ама нямат ли срам?
-Пеят ангелите за мама – отвърнах й, – Възславят пътя на весталката на домашното огнище, протегнала ръце към светлината. Тя знае, че нейният Господ я чака. Застанал на прага на безбрежните си селения, спретнат като жених, Той я чака, тръпнещ като дете преди да Го помилва ръката, способна да въздаде мир и радост на тревожното Му сърце...
Иди мамо – повтарях, твоят Господ те чака!
