Из „Най-съкровеното”

Какво би било детството ни без спомена за първите учители? Без онези красиви младежи, пребродили пътеките на Родопа, за да ни подарят частица от себе си. Койна, Виргиния, Таня, Деспина... Помня ги по имена, помня техния образ, гласа им, който стопляше не само въздуха в класната стая, но и душите ни. Те са незабравими. Но първата е само една. Нейното лице, усмивката, ласката на ръцете й са най-близо до майчините. Неи дължим първото вдъхновение от красотата, смелостта да облечем в думи чувствата на сърцето, първия порив на мисълта, мечтата... Наистина, колко бедни бихме били без образа й, закътан дълбоко в нас!

Коя бе моята първа учителка?

Койна – пристигнала от другия край на България. Малцина знаеха откъде. Дори името й остана загадка. Тя дойде като слънце и огря всички кътчета на душата ми. Усмихна се, протегна ръка и ме поведе към измамния бряг на живота. Днес, когато прелиствам буквара на спомените, в дланите ми тлее жерава. Защото тя не беше просто първата, тя беше вечната.

Тази красива жена, доведена от съдбата в моето село, беше най-обикновена девойка. Приличаше на нашенските моми, а бе неповторима. Като мадона – изографисана от ръката на прочут майстор, създадена да надживее автора. Раменете й носеха целия свят.

Помня, когато щеше да дойде у нас, какъв празник настана. Три дена прахме, чистихме, варосвахме. Къщата светна, все едно калайдисан сахан. Щом стъпи на прага, сякаш слънцето засия от тавана. Тя събу градските си обувки, влезе в гостната, погледна масата, където се гушеха домашните ми тетрадки, и седна на крайчеца на леглото.

Беше средата на август. По бреговете на Арда зрееха плодове и цветя. В гърненцето на перваза цъфтеше букет диви рози от Разбит камък, червена калина и бяла метличина. Вътре ухаеше на гора, на стипчив розов дъх и на онзи мил аромат, извиращ от бентовете на реката, който преминава в кръвта ни още през детството.

Докато поемахме глътка успокоение, къщата се напълни с жени. Превърнала добротата в съблазън, Койна ги привличаше като магнит. Всички се трупаха на вратата, искаха да я видят с очи, да сверят приказките, които слушаха от сутрин до вечер за нея, със самата нея. Когато любопитството стихна и гостенките се настаниха като квачки, направо на пода, тя заговори на мама и баба ми. Четири години бях учил в Медино, на петата трябваше да сменя училището и селото. Да се отлъча от родния дом, от братята и сестрите, от долината на Арда...

-След време децата ще бъдат признателни, че сте ги пуснали да се учат. Тям е съдено да разгадаят истината за планината и да я разкажат на другите – пееше Койна и караше неуките ми роднини да се гордеят с мен. – Когато са образовани, ще бъдат и по-добри хора – настъпваше мазолите на консерватизма, – ще си изградят ново, по-справедливо общество... Ако днеска ги спрем, ако сега им отнемем възможността, когато пораснат, ще винят нас – учителите. Нека техния грях бъде любовта към науката...

Така учеше всички. Беше омагьосала млади и стари. Все даваше и все имаше какво да даде. Душата й бе рудник, пълен със скъпоценности, от които черпехме с шепи. Жените хапеха цветните си забрадки, слушаха в захлас момичето, което предсказваше като пророчица, а баба ми плачеше. Страхуваше се, че ще напусне живота, без да ме види повече. И аз се страхувах. Ненавършил дванайсет, трябваше да взема съдбата в ръцете си...

Няма да забравя никога онзи септемврийски ден, когато Койна пристигна в село. Носеше куфар, сламена шапка и усмивка, покоряваща от пръв поглед. На Бански път спря да разгледа Медино. То й се откриваше като на длан. На юг от старата воденица Малка Арда се вливаше в Голяма. Картината беше замайваща. Тя остави куфара на земята, свали шапката и потъна в синевата на собствения си поглед. Вятърът галено я прегръщаше, разпиляваше модерната й рокля от басма, вдигаше плитката и я целуваше по загорялата шия.

-Господи, колко е хубаво! А аз толкова страдах – рече сякаш на себе си и вдигна малкото дървено куфарче.

Това беше моята първа учителка. Ние тичахме боси край нея, харесвахме я с гордост и не смеехме да проговорим. На другия ден седнахме на чиновете за нейния първи урок. От самото начало тя ни нарече свои и ни спечели завинаги. Заедно с ченгелчетата и луличките Койна ни показваше завоите и стръмнините по пътя, разкриваше тайните на човешката душа, учеше ни как да говорим правилно и как да живеем достойно... Всичко това днес ми изглежда сантиментално, неестествено. Толкова е прекрасно, като измислица.

Моята учителка беше прекалено красива, за да я приемат безгрижно мединци. Появяването й в село прогони съня на мнозина. Мъжете се надпреварваха да й предлагат квартира, да организират дуели, да съчиняват легенди. След дълга война тя протегна ръката си към един, който бе успял да разгадае тайните на нейното сърце. Жените я кълняха с ненавист, а Койна ги обичаше като посестрими и им внушаваше, че любовта не е грях, щом е пожелана от двама. За едни беше ангел, за други – сатана, за трети – несбъдната мъжка надежда.

Койна живееше благословено и страдаше благословено. С мечтите палеше собствената си клада, на която многократно изгаряше. Колкото й бе по-трудно, толкова по-силно залюбваше дивите мединци. Появила се веднъж в живота на селото, никой не смееше да й отнеме мястото. След дълги разговори и тайни попрелки, след потоци сълзи и вихри от радост, тя запали момите с буйния пламък на младостта. Подучи ги да хвърлят забрадките, да нагиздят телата си по градската мода, откри им как да се правят по-хубави, как да обичат по-истински... От примка за наивните им гальовници моята първа учителка стана кумир за жените. Затова когато вдигна своята сватба, цяло Медино се залюля на хорото. Вече никой не питаше и не искаше да знае, че Койна е друговерка.Тя бе покръстила всички във вярата на доброто и красотата. Беше станала символ на моето село. Част от биографията и от спомените му.

За мен тя си остана моята първа учителка. Най-хубавата жена, спряла на Бански път с малко куфарче в ръка и с голямо човешко сърце.