Пенчо Чернаев
Срещал съм името на Светозар Казанджиев под негови публикации (разкази, есета) в различни издания. От тях можех само да съдя, че е талантлив. Затова го следях и му се радвах. Отдалече.
Първата ми истинска среща с белетриста (задочна) бе преди десетина години, когато се запознах с неголямата му (като обем) книга „Последната изповед на Апостола”. Четох я с жажда и удоволствие. Така бе проникнал в душевната същност на героя, че имаше основание да говори с неговата уста.
Сега пред мен е обемистия му сборник „Милост” (290 страници, изд. „Български писател”). Не знам защо е сложил обяснение „Истории за разказване”, когато почти всички са завършени разкази. Вероятно има намерение да надстроява върху някои от тях, да ги превърне в новели, в повести.
Тия 43 „истории” за мен отново потвърждават дадения му от Бога талант.
Тематично те са съвременни, но градени въз основа на традицията. Героите му са обикновени люде – мъже, жени, деца, най-вече отритнати от живота, нерядко осакатени, смазани от него: просяци, нощни момичета, улични певци, роми, бивши шофьори, лекари, учители, аутсайдери вече от живота, хора, при които „драгото” не идва... Светозар Казанджиев е автор с остро гражданско и социално чувство. Той не се бои и от парливите теми на всекидневието, както и за войната в Косово или в Ирак, като се пита кому е била нужна тя. (За съжаление някои млади разказвачи съзнателно бягат от суровото лице на действителността, търсейки занимателното, въпреки че нашата литература в темелите си е социална и гражданска. А дарбата без характер и позиция остава ялова).
Книгата е в четири раздела, знаково озаглавени: „Спомени”, „Фантазиите на живота”, „Таборите се завръщат от небето”, „Странстващи сюжети”.
Ако забележителният побратим на Светозар, големият родопски и български писател Филип Марински в своите разкази изтъква като водеща черта желанието на героите си за „адамлък” (човещина), то Светозар Казанджиев извежда на преден план честта. „Само едното тегло да ни остане, честта си на две няма да сторим!” – категорично заявява Антим от „Парче ябълка”. На което и стъпало да са в битийната стълбица, неговите персонажи живеят честно и достойно.
Естествено не всички разкази са равни по майсторство и по художествено внушение. Сред тях има както мамещи възвишения, тъй и истински върхове – и като лични постижения, и като принос в литературата.
Ще се позова най-напред на разказа „Милост”, дал заглавие на книгата.
Четирима доспатчани, гнили и мръзнали дни и месеци наред в калните и влажни окопи на Първата световна война, закопнели за деца и домове, решават, въпреки законите, да поемат към родните села. Залавят ги и военно-полевия съд на бърза ръка ги осъжда на смърт като дезертьори. Но, за да покаже, че е „справедлив”, съдът им разрешава право на последно желание. Единият иска да прочете отново писмото, получено преди три дни от децата му, другият иска да изпуши един тютюн, третият – да се обърне с гръб към смъртта. А Михаил Киряков от Чепеларе поисква да изсвири с гайдата си „Мила ми е, мамо, драчка ми е Сивкоскана чоста гора”. Засвирва и запява. Утихват птички и листа, не шумят води и дървета... Душата надува гайдата му. Песента разтваря и закаменели сърца. И чудо! Съдът опрощава дезертьорите.
Изглежда невероятно като факт, но тъкмо по тоя начин писателят показва как изкуството побеждава смъртта.
От подобна висока класа са също творбите като „Белият лебед” (за неповторимия глухоням мим Петър Розин, който така отдадено пресъздава на сцената смъртта на белия лебед, че сърцето му се пръсва пред публиката); като „Рождество”, когато в коледната вечер семейството на д-р Иванов го чака с нетърпение пред сложената маса, а той в родилното отделение спасява майката-епилептичка и дава път на един нов живот, като „Ламбю и Ламбювица” с техните всекидневни цветисти кавги и изплаканото писмо на майката до сина...
Това са истории, в които малките, стъпканите несретници носят красота и светлина” – пише Здравка Евтимова в предговора. Не се туля зад нейното име, а само посочвам мнението й, като потвърждение за стойността на сътвореното от Светозар Казанджиев.
Казах, че темите на автора са разнообразни, (най-вече за унижените и оскърбените, за личната съдба и обстоятелствата, за хората и животните – просякът Варлаам разговаря с кученцето си като с приятел, Ламбю – с магарето си Презвитер, циганката Айше – с кучката си...). Казанджиев има око за контрастите в живота, но е желателно да не се спира на такива жестоки случки, като в „Злодей”, макар в действителността да ги има...
Една от темите не мога да отмина.
У нас е писано и се пише за „възродителния процес”, но някак все в наложилия се вече стереотип. Почти нито дума за бомбите, за атентатите, погубили много невинни човеци, при това съвсем непричастни към „процеса”. А какво да правят родопчаните с българско национално съзнание? Те къде да се дянат?
На този проблем Светозар Казанджиев ни предлага превъзходния си разказ „Да погребеш сърцето си”.
Знайно е, че смъртта никому не прощава, при нея ред няма. Починала е дощерката на Джамал и Джемиле Ингилизови от Медино – Босилена, студентка втори курс българска филология в Пловдив. Момичка за чудо и приказ – умна, кадърна, каматна. Босилена е кръстена така още при раждането си, друго име не е имала, но заради това, че е „кавурско”, имамът отказва да я опее и погребе в селското гробище. Джамал е треснат. Какво да прави? Завързва на гръб ковчега с „дженазето” (умрялото) и поема пет километра пеш през урви, баири, гори и долове към съседното село Вишново да търси два метра земя да зарови детето си. Но и от там отказ. Отново на път – сега към Върбина. Пак същото. Карат го да я прекръсти на Бахрие.
Приведен на две от тежестта на ковчега, опнал жили, въжетата се врязват в раменете му, дървото стърже гърба му, но той върви. Връща се обратно към Медино. Заравя чедото си, преди да падне мрак, в равнишката, гдето е покрита със сняг неговата тютюнева нива. „Засажда” дощерката си сред тютюните. Погребва не рожбата, а сърцето си.
С очи пълни със сълзи и обида изохква: „Нека хората и боговете се радват на нашата скръб!”
Само в далечината „вълк вие срещу небето и оплаква мъката на Джамал”.
Такъв разказ – и по тема, и по съдържание – няма в родната литература.
Близки до този пример за някогашната действителност в Родопите четем в удивителната книга на Владимир Арденски „Светлинки в мрака”. Там, в помохамеданчените някога български села, за учителите-просветители, дошли да се борят с мрака, невежеството и фанатизма, под давлението на имамите за тях няма храна, няма дърва за огрев, няма дори квартири. Нерядко са принудени да нощуват в съседни села и сутрин рано, пешком, да идват при учениците си. Мнозина оставят в Родопа и имената си, и костите си.
Като размисля за ориста на хората и на страната, Светозар Казанджиев стига до знаменателен, обобщаващ извод: „И България е просякиня като мен, седнала с паничка на пътя за Европа”.
Като автор писателят владее всички похвати на наратива – живописване, портретуване, диалог... и вещо ги използва. Освен че е умел разказвач, той е и проницателен психолог, видно в много от разказите му („Страх”, „Мечта”, „Смотаняк”... Някои от тях са като художествени изследвания).
Още нещо много важно.
За мен поставената датировка на разказите му не е просто хронологичен детайл. Взирайки се в нея – от 1978 до 2017 г., виждам, че това е един непрестанен, систематичен творчески труд, който оплодява дарбата му. А всяка дарба без труд остава разпиляна, безплодна.
Със сборника разкази „Милост” Светозар Казанджиев утвърждава таланта си и укрепва името си в редицата на най-добрите ни съвременни белетристи. Уверен съм, че той още много може да даде на родната литература.
Март 2021 г.
