На гарата валеше дъжд. Тя стискаше ръцете ми, целуваше ме и плачеше. Аз я гледах в очите. Исках да я запомня – тъжна, дъждовна, хубава. Влакът на раздялата изстена и я грабна от прегръдката ми. Метна я върху гривата си и препусна като див кон през степта на железопътните спомени. Не успял да й кажа най-важното, както се случва винаги с любимите хора, хукнах след влака, надвиквайки вятъра. Махах, зовях името й, бях готов да пукна от яд, че воплите ми не стигат до нея. Дълго тичах край линията и колко ли още щях да препускам, ако не беше камъкът, спънал краката ми и залепил ме върху ръждясалата трева. Докато преодолявах болката и се опитвах да стана, черната точка на надеждата потъна зад хоризонта. Пред погледа ми затрептя дъждовното й лице и отпечатъкът на ръцете й, галили преди миг моите.

Полуизправен, ограбен и сам до стенещите траверси, биех юмруци в пръстта, виках: „Вангелия, Вангелия, Вангелия-я!...” Напъвах се, поемах дъх, но въздухът не ми стигаше. Исках да чуе, че я обичам, че не трябва да напуска сърцето ми, че любовта... Всичко пропадна. Ударът скъса гласните струни на чувствата, с тях и лентата на романтичния сън. Болката беше непоносима, изненадата – поразяваща. Бях в спалнята с жена си. Нямаше никаква гара, никакъв влак, никакво дъждовно лице.

Благоверната стоеше изправена в постелята, стискаше раменете ми, готова да ме разкъса. „Край!” – изстенах в просъница. И влакът, и спомените, и чувствата потънаха в нощта.

-Ти какво, на сън вече ги гониш? Безсрамник, закрещял посред нощ след някаква курва! И то в семейното ложе!

Струйки пот се сливаха по гърба и челото ми. Бях капнал от препускането след влака, изкрейзил от лудата си любов, смутен от неочакваната развръзка… Тръпката, пламенните целувки, очите, прелели от дъжд – всичко се вплиташе в едно.

-Коя е тази Вангелия? – съскаше ранена жена ми.

Ревността я опустошаваше. Адреналинът люлееше кръвното й налягане. В целувката ми – искрена и невинна, тя бе усетила Юда. Искаше отговор. Държеше да разплете „чорапа”, преди да съм овладял положението.

Аз мълчах, тръпен, объркан, преживявах раздялата. Никога до този момент не бях вкусвал по-пламенна, по-гибелна наслада от тази. А тя, милата, вреше в казана на собствения си бяс. Единственото, което й оставаше, освен моя неубедителен отговор, бе да дочака утрото и да ме изрита от къщи. Нищо нямаше да я спре. Пък и колко е зестрата на един мъж – яке, няколко ризи, два панталона, чифт дънки… Нищожен проблем да бъдат натъпкани в един куфар и пратени по дяволите, заедно с техния собственик.

-Попитах те, коя е тази Вангелия?... Писна ми! Двайсет години съм резервно колело на семейната бричка. Двайсет години ме лъжеш. Непрекъснато. Дори и насън!… Не остана звезда в небето, а аз глупачката вярвах, хранех надежди. Чаках да поумнееш. Уви. Даже, когато съм лежала на операционната маса в болницата, за да ти родя двете синчета-разбойници, ти си замръквал при зеленооката шефрантия от пощата. Смайвал си я с тъпите си идеи за бизнес, с романтични плажове и морета, които нито тя, нито аз, нито децата видяхме. За да ми затвориш устата, измисли, че малкият не бил заченат от теб. А ти е одрал кожата. Кажи ми колко пъти си се прибирал заедно с утрото и вместо заплата, в джобовете ми носиш любовни писма, адреси на проститутки, кутии с натрошени цигари, презервативи?... Сега цвилиш след някаква кучка, профукала парите за закуската на децата ми. Викаш насън, а два месеца не си ме докосвал. Еманципира ме, за да понасям по-леко недоимъка и самотата…

Аз криех лицето си в шепи, преглъщах шумно струите въздух, които нахлуваха в устата ми, полагах усилия да прескоча скандала, повтарян до втръсване. Гледах умореното й лице, измамените очи, повяхналото й тяло и с изненада се убеждавах, че тя е жената, която обичам и която не бих заменил с друга.

След обвиненията в изневяра, идваше ред на упреците от битов характер: болестите на тъщата, разширените вени на тъста, трудните ни деца, липсата на автоматична пералня, разваления телевизор, скъсаните ботуши, овехтелите дрехи, съседските погледи... Боже мой, зная ги наизуст. Петнайсет години ги слушам.

А в паметта ми е цветното изображение отпреди миг – един прекрасен свят, сътворен от непорочието на младостта. Той ме караше да мълча, да се вслушвам в благородния стон на сърцето. Да свивам ръце в молитва пред Онзи, който единствен можеше да прости. Съзнавах вината за обещаното, но несбъднато щастие, за надеждите, отпътували с бързите влакове, за годините, пропилени край моята „реализация”, за похитената хубост и за единствената ни добродетел – бедността… Нищо не можех да променя. Картите бяха раздадени, покерът изигран, ние – губещи. Често се питам защо? Нали този живот, с характерното си двуличие, научи ръката, с която се кръстим, да проси, очите, с които милваме хората – да стрелят в същите хора, сърцето, което обича – да лъже? Научи ни колективно да страдаме, колективно да се страхуваме и колективно да се предаваме. За всичко и от всички. Дори от сънищата, които не можем да досънуваме…

-Престани да мълчиш! Коя е тази Вангелия? – настояваше обезумяла жена ми.

-Това беше влакът.

-Какъв влак? Сомнамбул! Много добре чух да викаш: „Вангелия!” Мухльо. Поне веднъж бъди пич, кажи истината! Омръзна ми да съм играчка в мръсните ти ръце.

Зарида и ме разчувства.

-Това беше влакът, който гонех в младостта. В него пътуваше едно дъждовно момиче с атлазено облаче на главата, с пъстри и топли очи, с душа – изпълнена с радост и лице – червено и румено като на Богородица… Настигнах я третия или четвъртия път.

-Защо не остана тогава при нея, а съсипваш живота ми?

-Защото тя е най-хубавото нещо за мен. Предпочитам да е далече, за да има за какво да мечтая… Това бе Вангелия. Моята голяма, моята единствена любов.

-Безсрамник! Имаш нахалство да ми я представяш по име...

-Ех, Ванеса, Ванеса! Как ли не се гаври животът с нас... Извинявай! От ревност си забравила своето име. Не помниш ли, че го сменихме преди сватбата? Вангелия било старомодно, празно откъм емоция, не звучало добре... Колко жалко! А аз още тичам след влака и гоня онова дъждовно момиче, останало зад прозореца на вагона, без да смее да се обърне назад. Тичам, макар да съм убеден, че никога няма да го настигна.

Жена ми дръпна „внезапната спирачка” и разтвори ръце, за да се срещнем. Аз се отстраних леко, уплашен от скоростта на влака и го пропуснах да мине край мен.

1991 г.