Бет Рамадан и трите й дъщери, облечени празнично, стояха във всекидневната на малката къща със стръмен покрив, построена в полята на Родбъро, село в графство Глостършър в Западна Англия, и чакаха. Бет на стол до прозореца, с прибрани ръце в скута и неяснота в очите, а децата - на дивана, едно до друго, в бели дантелени рокли и червени лачени обувки, с тасмички отпред и ламаринени закопчалки встрани. От време на време се почесваха по нослетата или стягаха панделките си от червена коприна на бели точки, украсили русите им плитки. Всички гледаха към широкия път, който се губеше в мъглата по посока на Лондон. Вътре бе тихо, толкова тихо, чуваше се чак пламъкът на свещта как гори восъка и изпълва стаята с Коледна топлота.

В далечината светнаха фарове. Колкото приближаваха, толкова по светли ставаха очите на Бет и на децата, чиито краченца стърчаха от дивана. Автомобилът отмина къщата и продължи да препуска по пътя към Страуд.

Момичетата се родиха едно след друго - три години поред и макар че сега бяха на четири, пет и шест, приличаха на близнаци. Руси като майка си, чернооки като баща си. Всеки ден влизаха в спалнята на родителите и гледаха снимката в жълта рамка на стената, където бе мама Бет, с разпилени коси, разкопчана риза и татко Раф с бакърени рамене и плочки на гърдите. Той я прегръщаше със сърп в ръка и каскет, килнат назад. Погледът и на двамата бе устремен. Зад тях трактор балировач вдигаше прах от ожънатите ниви, изпълнен с фини сламчици, искрящи на слънцето...

Възпитани във викторианска сдържаност, както беше възпитавана Бет десет години в пансиона в град Глостър, децата мълчаха, вглъбени в себе си. По пътя пламнаха нови светлини и отново очичките им светнаха, но и тези фарове отминаха, без да им пука за къщата между дърветата. Не бяха светлините на колата, която щеше да докара баща им.

Киф, Роуз и Шер са имената на момичетата. Облегнати на дивана, от време на време те вдишваха и издишваха дълбоко, за да напомнят на Бет, че са будни. Премигваха като ходещите кукли. Масата встрани бе отрупана с блюда, пълни със сладки, с пуешко месо, черен хляб и мандарини, апликирани с очи и уста, пет малки бутилки вода от извора в Стратфил и салфетки - розови за децата и червени за родителите.

-Мамо, кога ще пеем Коледни песни? - попита шестгодишната Киф, кръстена на бащата на Рафет - Акиф от далечна България, която всички мечтаеха да видят, но все нямаха достатъчно пари в брой и време без работа, за да го сторят.

-Не сега - отвърна Бет и продължи да гледа с празен поглед към пътя, който идваше от Лондон. Децата, и те като нея, преследваха с очи пясъчната змия, извила се грациозно в мрака.

-Кога ще ни разкажеш за „Тихата нощ”? - изшепна Роуз, кръстена на дядото на Раф - Рамадан, дал името си освен на нея и на цялата фамилия.

-Когато престанем да чакаме - отвърна Бет все така отнесено и продължи да следи автомобилите, които осветяваха пътя. Лекият пукот на горящата свещ й напомняше за шума на мишките, които хрупаха зърно в хамбара.

Бет не можеше, пък и не искаше да приеме отсъствието на Раф точно на Коледа. Защото знаеше, че в селска Англия хората се обичат просто и категорично. Преди четиринадесет дни той замина да погребе майка си в онова далечно българско село Върбина и все още го нямаше.

Раф не говореше за своите близки, въпреки че ги обичаше. На тридесет и две, той продължаваше да изпитва страх от баща си. Приучен на труд, българинът се прероди в Югозападна Англия. Тукашните ливади нямаха нищо общо с поляните край Върбина. Почвата, маслена и плодородна, го изпълваше с благоговение. Той ореше, сееше, жънеше и „печеше” плодовете й с религиозна преданост. Сезонната си работа бе разпределил като числата върху циферблата на часовника и нищо не бе в състояние да го изненада. Често, останал сам върху земята си, сваляше каскета от запотената си глава и възкликваше: „Господи, всичко това е мое!” И когато нахлулата радост в гърдите му се оттичаше, минаваше в ливадата и тропваше ръченица. Друг път надуваше гайдата и я оставяше да разказва приказки за синята планина и за нейните винени песни.

Един ден, преди още да се вземат с Бет, стояха на Шийп Стрийт (улица „Овча”) на Родбъро, именувана заради многобройните стада в миналото, той й призна:

-Бет, ти приличаш на майка ми. Родбъро на Върбина, а ливадите - на моите детски поляни... Искам да се ожениш за мен, да ми родиш три деца, да сеем земята заедно, да навъдим стадо овце, да имаме собствена къща и когато сърцето ми спре да работи, да ме заровиш в голямата нива, под кестена, в средата.

Бет се просълзи. Сляпо му вярваше и сляпо го ревнуваше. Баща й Армс Тейлър често й казваше: „Намеренията на един мъж се познават по потта под каскета му. На лъжеца е кисела, мирише. На добряка е сладка и бистра. Не те карам да ми вярваш, но е така!” Всеки път, когато Раф отиваше в Лондон да продава натурална храна и оставаше да преспи в един приют на улица „Кромуел” 126, Бет лягаше с неговия каскет. Прегръщаше го и се опияняваше от миризмата му. А лятос, когато той я молеше да полее с вода шоколадовочерните му рамене, потрепваше от страх да не намокри каскета му. Пазеше го като очите си.

Погълнати от работа, три години живееха под един покрив, без да са женени. Той не й предлагаше, тя не чувстваше необходимост да иска. Семействаха заедно, работеха заедно, спяха заедно, родиха им се две дъщери и чак тогава се сетиха за венчавка. Раф се гордееше с ревността на жена си. Чувстваше се важен, обичан, мъжкар...

-Бет, какво толкова! Слънцето и Луната също не са женени, но това не им пречи да греят над нас и денем, и нощем - оправдаваше се той, макар да знаеше, че така пренебрегва традициите и на викторианството, и на исляма.

-Моят свят е събран в теб Раф, но аз държа да те имам законно. Не искам да съм мигрант в сърцето ти - разнежваше се Бет, забравяйки за уроците от пансиона в Глостър.

На 23 април, когато е Денят на Сейнт Джордж, победена от щастието, тя хвана Раф под мишница, отвори широко вратите на католическия храм в Родбъро, изграден от меден варовик през ХVIII век с пари от вълната и го представи на пастора. След подписа в църковния дневник, двамата минаха през стъргалото “Проминейд”, пресичащо цялото село. На площада, в центъра, играха с гостите фокстрот и други танци от южния запад на Острова. Щастлив от щастието на Бет, Раф наду гайдата и дълго свири на множеството, а след това пя родопски песни на английски език. Когато селяните зачервиха бузи от виното, той покани своя танцов клуб да изтропа една ръченица в негова чест.

В Родбъро Рафет беше сто процента Раф. Селяните викторианци го уважаваха, защото беше различен със своите танци и своята гайда и удивително много приличащ на тях в любовта към земята. Наследил чрез Бет триста акра чернозем - плодороден и равен, той беше сред най-богатите хора в селото. Душата му се възнасяше като божествена, а сърцето му пееше... Българинът печелеше ежегодно конните състезания през март, а на селския панаир през октомври предлагаше най-едрите тикви и най-вкусната лютеница. Той научи децата в Родбъро да ядат лютеница, а възрастните да си облизват пръстите...

Но сега, в навечерието на Коледа, той стоеше на смъртния одър до майка си, умряла в най-неподходящото време. Стискаше края на родопското одеало, с което беше завита - в малката стая, на третия етаж на къщата му, във Върбина, милваше от време на време леденото й чело, покрито от бели, старателно вчесани коси. Държеше се мъжки, въпреки че не беше спал няколко нощи. Като истински син на своята майка, отвън бе свежар, отвътре - душата му стенеше. Освен това, имаше и някакъв опит. Погреба родителите на Бет, които живяха до осемдесет. Майка му си тръгна на седемдесет и осем.

Първата вечер, след като душата й се отдели от тялото, облекчена и смъртно щастлива, Хатидже притихна върху гърдта на земята. Стаята, в която прекарваше последната си нощ, беше изпразнена. Картините от стените бяха свалени, масата и столовете - изнесени, дори съдовете за вода и лекарства, бинтове, кърпи - изхвърлени. Да не препречват пътя на душата й към другия свят. Четирите сестри на Хатидже - Неврие, Арифе, Хайрие и Хамдие, дошли да се простят с покойната, седяха на пода в стаята, върху домашно тъканите черги, облегнати на стената, боси, с напукани черни пети. Съкрушени от болка, те не говореха и чрез мълчанието си изразяваха своето дълбоко страдание. Нещо дребно, съвсем незначително събуди жените и те ококориха очи. Върху чергите пропълзя бубулечка. Тя мина от единия край на стаята до другия и изчезна. Рафет също я проследи с поглед.

-Това е душата й, айол*. Душата на кака - прошепна тихо Неврие, най-малката сестра. - Да си върви в пътя. Излезе да ни се покаже...

Рафет беше изумен от случая. Той го държа буден до сутринта. Чак преди изгрев слънце отиде да дремне в съседната стая. Тъкмо затвори очи, мъжки глас запя в прослава на майка му. Пейвото идеше от площадката, скована между два клона на черешата в двора на селската джамия, която имамът използваше за минаре. Макар че бе музикант и танцьор, толкова красив глас Рафет не бе чувал. Песента - нежна, мелодична, неразбираема, беше прекрасна - точно каквато заслужаваше майка му.

Малко след това започна ритуалът по погребението. Първи дойдоха жените, които напалиха огън и се заеха да топлят вода. Вторите бяха ходжата и двама възрастни мъже, прясно обръснати, с такета на главите. Духовникът бе трийсетгодишен, кьосе, усмихнат и делови, вонящ на евтин одеколон. Той се ръкува с Акиф, със сестрите на Хатидже и им изрази съчувствие. Подаде ръка и на Рафет, обръщайки се директно:

-Вие ли сте най-главния тук?

-Баща ми е съпругът на мама. Той е най-главния. Но каквото трябва да се прави, аз ще помагам - отвърна Рафет и покани мъжете в гостната.

В средата на стаята стоеше Акиф - сух, слаб, видимо съхранен мъж, стигнал осемдесетте. Той държеше в ръцете си бяла бохча с монети от един лев, събрани за опяване, преди да ги раздаде на гробището. Двамата мъже седнаха един срещу друг и започнаха да си подават бохчата с монетите, да я превъртат в ръцете си, изричайки арабски слова. Тайнството продължи около час. През това време роднини изнесоха мъртвата в градината, където димеше казан с гореща вода, да я измият.

На закачалка върху стената, опакован в тензух, а отгоре с найлон, висеше традиционен женски костюм, предназначен за премяна. Моминският й костюм, който Хатидже беше обличала на няколко празника. Рафет го откачи, разопакова го и го просна върху леглото.

-Мама го е приготвила за обличане.

-Сакън, Рафет, дженазе** не се облича! Религията не позволява. В Корана е казано кое как да бъде - отсече ходжата.

-Но тя настояваше да я пременим - възрази синът.

-Нейната премяна я шият в момента отвън! Когато я умият, ще я погиздят в бял кефин - натърти ходжата, йордански възпитаник.

Разочарован, Рафет вдигна гиздилото, подържа го в ръце и го окачи обратно на стената.

-Сине, такива са нашите мюсюлмански адети - рече баща му, който присъстваше незабележимо в стаята.

-Не адети, Акиф! Такава е нашата вяра! Човек идва гол на този свят и гол си отива - отвърна единият от мъжете, превъртайки бохчата с пари.

-Този костюм беше важен за нея. Той е наследство от баба й и от майка й. Обличала го е няколко пъти, а е направен да живее двеста години - продължаваше да ръзсъждава гласно Рафет, но думите му потъваха в нищото. „Ще го взема за Бет. През октомври, на панаира в Родбъро, ще грабне погледа на островитяните. Тя ще е най-впечатляващата „родопчанка” от английски произход”, помисли си той.

-Готова е! - съобщи възрастна жена с тестемел на главата и запретнати ръкави до лактите на ръцете.

-Елате да я видите за последно - ходжата покани съпруга и сина на Хатидже. Мъжете влязоха зад паравана. Тя лежеше в дървен табут (ковчег) за общо ползване, завита в одеало, вързана с връв през краката, кръста и гърдите. Лицето й беше открито, прозрачно бяло и ледено. Акиф клекна до нея и се разчувства. Погали я с ръка. Рафет се сдържа. Той изчака баща си да се прости и когато излезе, коленичи пред майка си, целуна я по челото, прошепна:

-Сбогом, мамо.

-Сине, майка ти беше жена часовник, контролираше времето - каза гордо Акиф, за да оправдае слабостта си. - Прекрои ме в съвсем друг човек.

-Татко, моята Бет прилича на мама. Швейцарски часовник - скъп, точен, за лява ръка.

-Ще останеш ли още няколко дни, синко?

-Не татко. Чакат ме в Югозападна Англия. Достатъчно е, че погребваме мама. Не съм дошъл да заравям цялата планина...

Чак когато денят изкукурига край него, а децата му отдавна спяха върху дивана, „Ровър”-ът изпищя на завоя, препускал 160 км от Лондон до Родбъро. Рафет слезе от автомобила, прекоси ливадата, намокрена от мъгла, и припряно потропа на вратата. Пристигнал заедно с умората, той и сега не отключи, въпреки че ключът беше в джоба му, а изчака Бет или някое от децата да му отвори.

-Раф, пропуснахме Рождество! Какво стана с твоята България? - попита го Бет. - Защо не позвъни? Децата те чакаха през цялата нощ...

-Погребвах майка си, Бет... Не биваше да предизвиквам мрака - отвърна Раф, спокоен, че вече е удома.

-Извинявай, скъпи. Поднасям ти моето съчувствие - сепна се Бет и промени тона.

Един след друг, двамата влязоха във всекидневната. Децата им спяха върху дивана с обувките на краката и панделките на плитките.

-Пиленцата ми! - прошепна Рафет. Той клекна пред тях и започна да ги събува внимателно, за да не подплаши съня им.

-Мъчи ли се много? - шепнеше сконфузена Бет.

-Не. Ракът бе свършил главното. Имаше малки подробности, за които се погрижихме с татко. Помогнахме на здравата й душа да излезе по-лесно от болното тяло. Това беше всичко - отвърна Раф, изправен до дъщерите с обувчиците им в ръце.

-Дано твоят Бог се погрижи за нея.

-Надявам се... Нося ти нещо много специално и много скъпо за мен, Бет. Част от мама - усмихна се вродопчилият се син и извади костюма на майка си. Разопакова го, просна го върху спалнята и се отдръпна назад, сякаш го виждаше за първи път:

-Ето я моята България, Бет. Реших, че е най-добре ти да го облечеш. В Родопите имаме традиция, след смъртта на някого да обличаме с дрехите му близък човек. Тя позволява на мъртвия да продължи “да живее”. Днес е Коледа, Бет. Искам да го облечеш, когато се събудят децата.

-Раф, тя ще ме види от небето.

-Да, мила - прегърна я сдържано по викториански и пламенно - по родопски.

По обяд, когато децата се разтъжиха с баща си и всички поканени седнаха на трапезата, Бет излезе от спалнята, облечена в родопски костюм - грееща, цветна, усмихната...

-Аз съм Хатидже. Аз съм България. Аз съм твоята любов, Раф - най-щастливата англичанка! - възкликна Бет и се завъртя грациозно, за да покаже прелестите на далечната планина.

-През октомври, на панаира, ти ще си най-хубавата „родопчанка” в Югозападна Англия, Бет. Родбъро ще се гордее с теб, както Челтнам се хвали със своето стъргало, Бърфорд със своя пъб „Агнето”, Бродуей - с хотел „Лайгън Армс” от 1532 г...

-Разбира се, Раф! - радваше се Бет, огряна от щастие.

Заради Коледа, Родбъро изглеждаше чудно красиво. Споменаването на забележителностите в съседното графство събуди у роднините на Бет гордост по изчезналия живот на хората тук - дребни дворяни или едри земевладелци, но всички предани на земята, пребивавали в пашкула на четирите хиляди декара симетрично подредени градини. Дори малката църква в двора на Тейлърови, чиито камбани от време на време звъняха, сега пееха с медения си глас. В ливадите, омъглени в далечината, пасяха коне. Слънцето, разкопчало къдравата блуза на небето, се отразяваше в съдовете от сребро на масата, усмихваше се в пламъка на свещите и в очите на трите им дъщери.
* айол - обръщение към присъстващи
**дженазе - покойник

2016 г.