Има рани, които не се лекуват с нито една билка. Особено раните в детската душа, мислеше доктор Иванов в рождественския предиобед на път към дома. Угризението, че не е до елхата, когато малките отварят подаръците от Дядо Коледа, го разяждаше отвътре. Макар да бе позвънил на жена си за отсъствието, той се чувстваше наранен от самия себе си.

-Татко, твоят Дядо Коледа не дойде - посрещна го с укор шестгодишният му син, който още вярваше в приказки.

-Ще дойде, момчето ми. Той не забравя добрите деца. Пък и аз съм негов приятел. Как няма да дойде!..

-Тате-е, искам - протягаше ръце към него дъщеричката му, едва четиригодишна, изгаряща от желание да го прегърне.

Доктор Иванов взе децата на ръце, целуна жена си и всички влязоха във всекидневната на апартамента, осеяна с опаковъчна хартия, лъскави панделки, картонени кутии, електронни и механични играчки...

-На тях може да не дължиш нищо, но с мен не е така. Искам да знам кое беше онова „чудо“ по-силно от семейния празник? - притисна го в ъгъла жена му, разчорлена не само отвън. - Поне на Бъдни вечер можеше да предпочетеш своите деца пред болните. Звучи егоистично, но другояче няма как да ти го кажа. Искам да те заболи, ама много и в същото време да си останеш „светец”.

Галя Иванова скръсти изящните си ръце върху гърдите, замълча. Спряла до прозореца на стаята, увлечена от радостното препускане на децата между кутиите, които показваха по няколко пъти подаръците на баща си, тя чакаше обяснение.

Кръстю Иванов бе деликатен, откровено добър човек, надживял безпочвените съмнения и женската ревност. Той смяташе, че Рождество не е най-подходящият момент, когато трябва да лъже и лъжейки да оправдава неоправданото. Вместо това, извади от вътрешния джоб на сакото си любимия й парфюм, увит в синя хартия, завързан с жълта панделка, усмихна се и го постави в ръцете й.

-Останалото е работа, скъпа - извънредни дежурства, непланувани операции, спешни посещения на адреси... Това едва ли те удовлетворява, но наистина нямам желание да разказвам, каквото и да било. Смятам, че някой да лъже някого на връх Коледа, е светотатство.

(Познавам доктор Иванов от ученическите години. Завършихме заедно Райковската гимназия в Смолян. Добряк е, но е и малко чешит, в случая няма да каже нито една дума. Мълчанието ще го въвлече като нищо в незаслужен грях и още по-лошо - в скандал. За да го съхраня, пристъпвам благоприличието и от негово име ще ви разкажа какво му се случи на Рождество).

24 декември. Нямаше сняг. Градът бе скован от студ. А болницата, в която работи докторът, е в края на града, зад жилищните комплекси. Неотдавна продаде колата си, купена на старо, затова в края на работния ден, тръгна пеша. Искаше да подиша студен въздух, да се наслади на коледната украса, да потъне в празничната суетня, а след това да се вслуша в сърцето на града, притихнало в очакване на „Тиха нощ, свята нощ”. Не бързаше. Нямаше защо. Подаръците му бяха в чантата.

Сам и самотен в декемврийския мраз, Иванов бе оставил портичката към душата си отворена, за да влитат през нея коледните звънчета, които озвучаваха пътя му към центъра на града. Когато стигна празничното дърво на площада, окичено с цветни лампи и надуваеми играчки, а наоколо гъмжило от хора, почувства приток на вътрешен ентусиазъм и желание да изпие чаша греено вино. Още докато Бакхус му я наливаше, двама негови пациенти го поканиха на своята маса. Иванов прие без колебание, вдигна пластмасовата чаша за наздраве и жадно отпи от горещата червенина. След това се здрависа с мъжете и подкара неангажиращ или както се казва, празнословен мухабет.

Изпитали божествената му доброта, подпийналите мъже започнаха да го обливат с щедрост. Единият му предложи месо от прасето, което току-що заклал, другият - вино, докарано от богатите тракийски села...

-Дума да не става, - отказваше Иванов, - по Коледа домовете ни преливат като празнични чаши.

Тъкмо така си говореха, огрени от декемврийския залез, когато отсреща им изскочи мъж, тичащ като подплашен кон. Щом приближи, единият от пациентите го позна.

-Ангеле! - извика, - защо така като отвързан?

-На снахата й прилоша, както си седеше вкъщи, а е време да ражда. Тичам за доктор. Телефоните мълчат. Запразнили са...

-Ей ти доктор! Пие вино с нас. Специалист по вътрешни болести. Казвай, докато е трезвен - посочи му с пръст д-р Иванов, без да е искал съгласието му нито да изпитва някакво неудобство.

-Човекът си е изработил своето, нека пие - рече Ангел в движение и остави мъжете с чаши в ръце.

-Чакайте, чакайте! Кога трябва да ражда снаха ви? - попита Кръстю Иванов.

-Не съм питал, докторе, неудобно е. Но съм чувал да си говорят със сина ми, че за Нова година ще имаме още едно внуче. Снахата обаче не я бива - изшепна през рамо тревожният мъж и продължи да препуска по пътя.

-Водете ме - каза му Иванов, но той не го чу. Наложи се приятелят му да го спре с вик:

-Ачо, води доктора у дома! Не чу ли?

Ангел се върна, наведе глава, помоли за извинение.

-Снахата е зле, докторе, а имаме и две малки момчета.

-Къде е колата Ви? - попита Иванов.

-Нямам кола. Всъщност и никога не съм имал - отвърна Ангел, крачейки с шестдесет километра в час.

-А синът?

-Той е в Испания. Гурбетчия.

Двамата мъже вървяха петнайсет минути, докато стигнат къщата на болната в кв. Герзовица. На входната врата стопанинът помоли доктора да изчака минутка, докато съобщи на жените. Иванов остана за миг пред тежката дъбова врата, но достатъчен да види обстановката вътре. Стари детски обувки и ботуши, галоши за бос крак с отрязани пети, пръснати пред вратата, два чувала фураж в единия край на коридора, а в другия - стенна закачалка, отрупана с избелели работни дрехи. Отвътре се носеше миризма на зеле, запържено с червен пипер...

Докато разглеждаше вехтия интериор, една врата се отвори и оттам излезе Ангел, следван от две момчета: едното на пет, другото на три години и половина. Те посрещнаха непознатия чичо и по-голямото, без притеснение го попита:

-Ти ли си Дядо Коледа?

-Аз съм, а ти кой си? - усмихна се доктор Иванов и последва дядо им.

-Петър - отвърна детето.

-Бягайте бързо при баба си! - напъди ги старият. - Това е чичо доктор, никакъв Дядо Коледа не е той.

Бременната лежеше полуизправена в легло - персон и половина, а от другата страна на прозореца имаше двойно, вероятно за децата. В средата на стаята стърчеше висока чугунена печка със „сребърни” кюнци, чийто цвят се сливаше с цвета на стените, белосвани преди три-четири години. Между леглата, пред прозореца, стоеше масичка с бяло каренце отгоре и ваза с изкуствени цветя. В рамка, подпряна на вазата, беше фотографията на млад мъж - вероятно родителят на децата. Той се усмихваше и усмивката му внушаваше респект.

-Какви са оплакванията ви? - попита Иванов, усетил слабия й пулс, след като пое ръката й в своята.

-Епилепсия, докторе. Беше в ремисия. Признаците й се събудиха сутринта заедно с мен. Докато беше в застой, всички живеехме в страх и очакване кога ще ме връхлети отново - разказа му болната и клюмна върху възглавето, което я държеше полуизправена в леглото.

-Откога имате пристъпи?

-Имам ги по рождение - само това успя да му каже. Пристъпът я обхвана съвсем, изгуби съзнание, последваха разтърсващи мускулни контракции, изпускане... Факти, достатъчни за специалиста.

-Така беше и преди два часа - сподели Ангел и поиска съпругата му Недялка, влязла в стаята с децата, да потвърди пред Иванов очевидната истина.

-За първи път й прилоша, когато научихме, че наш Трифон е бил на гарата в Мадрид по време на терористичния акт. Много се уплашихме. А тя всеки момент трябва да ражда. Не знам как ще се справи - разстрои се свекървата и мина зад доктора, за да не я вижда как плаче.

-Епилепсия - каза тихичко Иванов. Досега е била потушена и снаха Ви е използвала спокойствие назаем. Стресът я активизирал. Трябва да постъпи в болница. Колегите ще подготвят раждането, ще й направят електроенцефалография и енцефалограма, за да установят формата на заболяването и начина за потушаване на пристъпите.

-Бабо, виж, Нинджаго. За мен! - Петър, по-голямото момче беше извадил играчката от торбата на доктора и й се радваше.

-Не е за теб, Петенце! Това е играчка за детето на доктора. Остави я на мястото й! - сопна се баба му.

-Чичото каза, че е Дядо Коледа. За мен е. Колко пъти ви исках Нинджаго - заинати се момчето. То прегърна кутията и излезе в коридора.

-Петре, чу ли, какво каза баба ти? Бъди послушно момче! - викна дядо му.

По-малкият - Стефан, също беше измъкнал от торбата на доктора лего - сглобяем хеликоптер и разглеждайки го, изтича в коридора при батко си.

-Бързо, дайте чуждите работи! - подгони ги бабата. Тя взе играчките от ръцете им и започна да ги увива обратно в скъсаната хартия.

Детският плач върна майка им в съзнание. Тя се надигна, извика ги по име и попита: „Защо плачат?” - жената беше отпаднала, с изкривено лице и суха уста, която трудно обслужваше думите.

-Ще позвъня за линейка. Кажете ми точния адрес - помоли докторът и извади телефона от вътрешния джоб на палтото си. „Улица „Чинара” № 12, под бензиностанцията на ОМВ-и” - издекламира Ангел Трифонов необходимата информация. Иванов я предаде на дежурния в Спешния център. - До десетина минути колата ще дойде. Преоблечете я - обърна се той към Недялка.

Мъжете излязоха в коридора. Ангел покани доктора във всекидневната, предложи му да седне на стол с битова седалка в тон с килима на пода и му върна торбата с коледните играчки. Всичко в стаята беше скромно и вехто. Но това нямаше никакво значение за него. Просто констатираше. Разплакани, синовете на гурбетчията стояха пред доктора с въпрос защо не им дава играчките, след като е признал, че е Дядо Коледа?

-За да не притесняваме мама. Сега ще ви ги дам. Аз не съм Дядо Коледа, а само негов приятел. Той ме помоли да донеса вашите изненади. Ето - докторът разви Нинджагото и го даде на Петър, а хеликоптера - на Стефан. Очите им грейнаха от щастие и изпълниха стаята със светлина.

-Чичо, след като си най-добрият приятел на Дядо Коледа, знаеше ли откога искам Нинджаго, но мама не ми купува. Всички деца от нашата група си имат Нинджаго, само аз нямам. Ама и хеликоптерът е хубав. Когато бях на четири годинки, татко ми донесе такова лего от Испания - общуваше малкият домакин с доктора, пристъпвайки ту на единия, ту на другия си крак.

-Докторе, не трябваше да правите това. Не е справедливо, армаганите на своите деца да дадете на чужди - рече Трифонов с горчива нотка в гласа.

-Свои или чужди, децата са си деца! Утре ще купя и на моите. Нека се радват... Опитвам се да бъда щедър, защото е по-лесно, а не сърдечен, което е много по-човешко... Нека забравим това.

Линейката изсвири на двора. Ангел влезе в стаята на снаха си и заедно с Недялка, я изведоха до външната врата, където чакаха двама мъже с носилка.

Доктор Иванов седна до болната в колата, а санитарят до шофьора в кабината. Синята лампа бродираше зимния мрак, продължавайки да променя плановете на доктора в движение. Вместо заедно със семейството си да чака Рождество, той летеше обратно към болницата, за да участва в раждането на третия син на Ралица Трифонова. В този момент, сякаш за собствено оправдание, той си спомни един стих, който беше прочел и обикнал още в студентството и сега държеше на стената в кабинета си: „Любов е да раздаваш душата си без жал и мигом да забравяш кому какво си дал”...

Линейката се качи на рампата пред входа на Спешния център, откъдето излязоха две медицински сестри. Когато видяха д-р Иванов да слиза от колата, въздъхнаха с облекчение:

-Доктор Хамо е в операция. Освен нас, в Центъра няма други. Казвайте какъв е случаят и какво да направим.

-Родилка с епилептичен припадък. Настанете я и контролирайте поведението й. Ще й назнача електроенцефалограма и радиотелеметрирано електроенцефалографско проследяване. Но това утре за д-р Славов. Ако има промяна, звънете ми в стационара. - Разпореди им любезно и пое през дългия коридор към втория етаж на болницата.

Той седна зад бюрото в кабинета по вътрешни болести, включи компютъра и погледна снимката на децата и съпругата си, която бе поставил на десктопа, за да му напомня всеки ден, че в живота има важни, по-важни и най-важни неща. Часовникът на стената показваше двадесет и три. И тъкмо реши да си тръгне, телефонът иззвъня. Викаха го в Родилното отделение. Епилептичката бе започнала раждане. За пореден път обстоятелствата пренасочиха намеренията му. Трябваше да акушира появата на „своя Исус”.

Пред вратата на Родилното Кръстю Иванов се сепна. „Раждане и епилептичен припадък - две в едно. Страхотна комбинация, няма що!” Той влезе, изми ръцете си и ги протегна да му надянат медицинските ръкавици.

-Доктор Иванов, родилката загуби съзнание и в момента е в гърч, ето появи се и пяна на устата й - информира го дежурната акушерка.

Иванов приближи пациентката и видя синкавото й лице, подплашено от лампите над операционната маса.

-Сега ще заспи, а когато се събуди ще помни само детето, което ще й дадем в ръцете. Започваме раждане. Цезарово сечение. Поставете подложка в устата й, вдишване амоняк, два милиграма и половина фолиева киселина и витамин К! Дишането е нормално, конвулсиите утихват, след минута-две съвсем ще се успокои. Наблизо да има фенобарбитал - нареждаше тихичко Иванов, преглеждайки данните в апаратурата.

В нула часа, на прага на новия ден, проплака новият живот. Екипът беше доволен, защото успя да запази живота и на майката, и на бебето. Сутринта, когато Ралица Трифонова се събуди, дежурната сестра донесе третия й син, който искаше да яде. Тогава Кръстю се приближи до нея и по докторски гальовно й каза:

-Радвайте се, майко. Снощи Вие родихте един малък Бог, помогнете му да порасне голям човек. Честита Коледа! - и се оттегли. Свали престилката си от раменете, окачи я на гърба на вратата на офиса и тръгна към дома.

Такава е истината, изпълнила Бъдни вечер от край до край, но понеже той няма да я разкаже нито на жена си, нито на децата си, а още по-малко на Вас, любезни читателю, реших да го направя аз. Така ще запазим тайнството и красотата на Рождество.

2016 г.