Той не е родопчанин. Роден е в Бургас на 14 септември 1930 г. Защо пиша тогава за него? Защото обичам морето? Не, кой не обича морето. Пиша преди всичко, заради неговия талант като писател. Заради майсторството му да разказва. За това, че той превърна историята в магия... Пиша, защото за израстването му като „магьосник”, е виновна Родопа. Тя го приема през 1963-а като свой изповедник и в една лунна нощ, в един запустял параклис над село Момчиловци, му доверява най-съкровената си героическа песен. Вдига вълненика си, за да види синините от бича и кръвта от веригите, които още личат по снагата й. Говори му дълго и проницателно за своята борба, за битките, за земята, за рода, за вярата, за свободата си. Разказва му своя трагически епос, срещу само едно-едничко желание – да й повярва.

„Да, сестро!” – отвръща й никому неизвестният още писател, целува двете й ръце и след 46 дни, в курорта Пампорово, изпява своята лебедова песен „Време разделно”. Първата дума в романа записва на 15 юли, понеделник, а последната точка поставя на 25 октомври, петък, 1963 г., навършил току-що Христовата възраст. Няма разминаване във времето, 46 дни е търсил „нотите”, тананикал е мелодията, въздишал е и е бърсал сълзите си, докато накрая изпява с цяло гърло своята песен.

Антон Дончев сравнява писането с пеенето.„Време разделно” е една песен, казва той. Пишете, представяйки си, че сте певец, бард. Орфей също е певец, Омир е певец... Сядате, държите си арфата или китарата, гори огънят на вдъхновението, наоколо стоят хора, виждате в тъмното лицата им, светят очите им, зъбите, а вие – пеете. Изпявате им една песен, изпявате им една книга. Не се връщате. Няма как да кажете: Пардон, не можах да го изпея. Невъзможно е! Вичко зависи от бързината, с която можете да записвате. Това ме изнервя, защото мисълта ми тече по-бързо от ръката и се създава напрежение, което е ужасно. Затова мразя физическия процес писане и гледам тутакси да избягам... В случая, имах още един мотив да работя бързо върху родпския епос – видях живия образ на Елица в с. Момчиловци. Беше опияняващ, стрхувах се да не изчезне... Всички книги, които съм написал, са изпяти”.

Издателство „Български писател” я отпечатва в началото на 1964 година. Тогава аз бях шестокласник в селското училище, а баща ми – секач в Стара планина. За Нова година (1965), му подарили книгата „Време разделно” и той я донесе у дома. Извади я от раницата си, завита в измачкан и дебел найлон, завързана с бял плосък ластик. Погледна ме и рече:

-Това е за теб. Ти си по четенето – в даруването му имаше освен бащинска гордост и нотка от онази притаена щастливост, която издава нежността на външно грубата селска душа. – Като си дойда другия път, ще ми разкажеш за какво се разправя.

Още с излизането на книгата, започват нашите български крамоли. Завистта се надвесва над славата и я поучава с груб, назидетелен тон. „Това е конюнктурна, поръчкова работа! Липсва й историчност. Разказът е не за средата на XVII, а за края на XIX век. Романът обслужва така наречения възродителния процес в Родопите...” И, естествено, авторът започва да се съмнява, да обяснява, да трупа разочарования и „Маркототеви” месеци и години.

-На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга. След като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха, помислих си, ето ти шанс. Тогава бях още неизвестен автор. Взех само 75 лева командировъчни и с тия пари обиколих Родопите за петнадесет дни. Никога преди не бях ходил там – признава Дончев.

След като обхожда терена, върху който смята да разположи съдбата на своите герои, Антон Дончев се затваря в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и чете по десет часа на ден. Събира знания по история и география, по литература и социология, нужни за делото, което му предстои. Често се изумява, колко истини за нас, българите, стоят заключени в книгите и никой нито знае, нито си дава зор да ги прочете. Открива томчета, които не са отваряни, откакто са написани. На 14 юли идва в Пампорово, отсяда в една таванска стая на партийната хижа и започва да пише.

Най-четената историческа книга, е издавана над двадесет пъти в България, преведена е на 30 езика, включително на китайски и хинди. Тиражът на българския бестселър е надминал отдавна 2,5 милиона екземпляра, факт, изумяващ четящите европейци, заради голямата литература на малкия балкански народ. Романът „Време разделно” е толкова популярен във Франция, че има и джобно издание за хората, които се респектират от дебелите книги.

През 1972 г. американската фондация „Джейн и Ървинг Стоун” номинира „Време разделно” за най-добър историчски роман в САЩ и го отличава с голямата си награда (по изключение, защото според статута на фондацията, тя се присъжда само на американски творци). Политбюро на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) отказва да пусне писателя в чужбина и наградата остава неполучена. „Когато след време успях да посетя САЩ, издателят ми отказа да седне до мен. Беше възмутен, че не съм уважил неговата награда. Каза, че тя щяла да вдигне тиража многократно. И още, че съсипвам бизнеса му. А той издаваше по сто книги на месец”.

Заради впечатляващя му изказ, разтърсващите сюжети, драматичните образи и умопомрачителните пейзажи, критиците го сравняват с такива титани на словото като Джеймс Джойс, Иво Андрич, Никос Казандзакис... По мнение на наши и европейски специалисти, Антон Дончев би бил чудесен кавалер на Нобеловата награда за литература.

Въпреки „фанфарите”, които свирят в негова чест, той не смята „Време разделно” за най-доброто си постижение. Според него „Сказание за Аспарух...”, писано 23 години, „Калоян” – 40, „Трите живота на Кракра”, са по-дълбоки, по-многопластови, христоматийни, но времето само избира своите фаворити.

Киното е другата любов на Антон Дончев. По негов сценарй са филмите: „Време на насилие”, „Завръщане от Рим”, „Изгори, за да светиш”, „Глутницата”, „Калоян”... Когато го отстраняват като сценарист от екипа на лентата „Аспарух”, той е шокиран. От тоталния срив се отлепва ретината и на двете му очи. Винаги ме е учудвал големия диоптър на неговите очила, но никога не намерих кураж да попитам, само от писането ли е това?

Няколко години след публикуването на романа, към него проявяват интерес филмовите компании: „Колумбия пикчърс”, „Парамаунт” и „Мосфилм”, продуцентите Карло Понти (съпруг на София Лорен) и Дино Де Лаурентис, актьорите-режисьори Сергей Бондарчук и Мел Гибсън, френски и полски кинаджии...

Българският интелектуалец в изгнание Петър Увалиев, приятел на Чарли Чаплин, работил с Бърнард Шоу, Микеланджело Антониони, Дърк Богард, Марчело Мастрояни и други имена на световното кино, след като го прочел, му предлага да го екранизира. Дори му съдейства пред Понти и се завърта колелото на големия им проект. Антон Дончев работи върху сценария заедно с Енио де Кончини, автор на телевизионния сериал „Октопод”. В коопродукцията заявяват свое участие Лорънс Оливие като Караибрахим и Антъни Куин – като Манол. Двамата големи артисти от Холивуд подписват и договор. През 1968 година Дино Де Лаурентис идва в София. Преди това е писал писмо на Тодор Живков, от когото иска съгласие да реализира замислената мегапродукция. „Мосфилм” прави същите опити. Напразно, дори легендарното име на Сергей Бондарчук не може да му помогне.

При едно от многобройните си посещения в Смолян, в Алибеевия конак (кв. Райково), Антон Дончев сподели: „Жестока е кармата на българския творец. Той е принуден да изживее страдания, непосилни и немислими за чуждестранните артисти. Не толкова ръководството на държавата се съпротивляваше, колкото родните филмови дейци. Те забраниха „Време разделно” да се снима навън, за да съхранят имиджа на българското кино”. ЦК на БКП възлага реализацията на филма на Людмил Стайков, отново без участието на автора на романа.

Тук е момента да поясня, че не написването на книгата бе партийна повеля, а направата на филма „Време разделно”. Като председател на Окръжния съвет за култура в Смолян по онова време, трябваше да оказвам съдействие на екипа при осъществяването на културната проява, мобилизирала целия окръг. Логистиката се провеждаше под прякото ръководство на секретаря на ОК на БКП по идеологията – Никола Кучмов. Привлякохме и освободихме от работа стотици самодейци за масовите сцени на филма, а някой по-характерни образи като Никола Пашов, Любомир Гешев, Георги Куцев, намериха място в епизодите. Родопчани знаеха, че се прави филм за тяхното минало и оказваха пълно съдействие на режисьора Людмил Стайков. Самодейците тръпнеха от любопитство, плачеха и се смееха, преживяваха съдбата на своите предци, стояха по цял ден на слънцето или студа, за символични пари, които в случая нямаха никакво значение за тях. Важното беше България да види тяхната историческа драма, белязана с много кръв и много печал.

Всяка вечер се събирахме в кино „Дружба” в Смолян, за да видим и обсъдим заснетото през деня. Освен екипа, начело с Людмил Стайков и оператора Радослав Спасов, на прожекциите идваха партийни кадри, общественици, граждани. Всеки имаше право да коментира видяното.

Съгласно домакинския ангажимент, често бях на снимачната площадка. Доближих се до режисьора и главния оператор. Работата им беше много вълнуваща, довеждаше хората до ридание или възторг. Два епизода се врязаха в паметта ми: бягащите жители на Чепино край с. Триград и сватбата на Елица и Манол на Хайдушки поляни.

Преди всяка сцена Людмил Стайков „нахъсваше” артистите и масовката. Говореше им драматично, искрено, човешки. „Погледнете в камерата!”, покани ме той, облян в сълзи, когато снимаше отчаяния път на чепинци, бягащи от турския ятаган. Те бяха на 300-400 метра от камерата, но в близък план се виждаше как мъже, жени, деца, възрастни плачат над своята участ, понесли цялото отчаяние на света. Плачеха, защото режисьорът им бе казал да „влязат в роля”. Беше и страшно, и тъжно, и истинско.

Другият епизод бе сватбата на Елица и Манол. В тази сюреалистична картина, в която Караибрахим (Йосиф Сърчеджиев) тъпче сватбената трапеза и стъпва върху хляба, в която стреля в гайдата на Дафо Трендафилов, за да скъса езика на песента, всичко бе ужасяващо. Хората го гледаха изумени, ама наистина изумени, объркани. Чудеха се как да реагират. Дори природата не приемаше този кошмар и се мъчеше да го скрие в мъгла или засипе със сняг. През 16-те месеца, в които се снимаше филма, Родопа вложи цялата си душа. Затова, когато той се завъртя на екрана през 1988 г., успехът му бе триумфален.

Антон Дончев е изпитвал винаги страстна любов към планината. За нея казваше – нашия български край и с радост тръгваше за насам. По време на Националната писателска среща на тема „Родопите в българската литература”, проведена на 7, 8 и 9 май 2008 г. в Смолян, той произнесе най-вълнуващия доклад. В него между другото каза: „Разберете, ние с вас, които пишем, сме длъжни да пишем за Родопа по такъв начин, че да ни четат по целия свят. Трябва да се качваме не на Мусала, а на Луната и оттам да погледнем как свети Родопа върху кълбото на Земята. Няма човек, който да я обгърне с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Само тогава ще видиш, че Родопа свети като диамант върху корона. Какво правим всички ние та тази светлина да стигне до цялото човечество?

Казват, че 17-20% от кръвта на българите е тракийска. Ние сме наследници на Севт, на Терес, на одрисите, бесите, гетите... България не е на 1300 години. България е много, много по-стара. Ние носим паметта на всички тези народи. Нека помислим като творци, не носим ли някакво задължение в края на краищата, да извадим пред света паметта за тези народи?

Много отдавна не сме се срещали писатели, за да се видим като пишещи. Фактът, че това с е случва в Смолян, е поощрителен. Коя е голямата ми молба към вас? Да почувстваме величината, не казвам величието на делото, което ни предстои, а да осъзнаем, какъв труд ни чака. И както керваните си имат своя звезда пътеводна (керванджийка), която им помага да заобикалят блатата, да откриват брод през реките, така и нашата звезда трябва винаги да е на небето. Звездата след която да вървим. Иначе ще затънем в някое блато...”

Антон Дончев е неуморен общественик. От 2003 г. е академик към БАН, винаги желан събеседник за всяка уважаваща себе си медия, сценарист на няколко култови кинопродукции, повествовател, написал дузина романи за българското недавна... Той е почетен гражданин на Велико Търново, където работи като млад съдия, на Бургас, Сливен, Перник, Смолян и София. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий” – огърлие, както и на други отличия. Две обаче блестят като искри върху литературната му корна: наградата „Балканика” и държавния орден „Стара планина”. Признат е за класик на българската литература.

Академик Дончев никога не бяга от конфликтите с времето. Неговата гражданска и творческа позиция е ясна и дълбоко народностна. В словата си често цитира Атанас Далчев: „Най-голямата беда за нас, българите, е липсата на национален егоизъм.” И го допълва – още по-голяма беда е, да смяташ това нещо за добродетел. Има една народна мъдрост, която гласи: „Който спомене миналото, да ослепее с едното око, а който го забрави – да олепее и с двете!” Проблемът сега е, дали да направим огромна редица от живи мъртъвци – ослепни хора като самуиловите войници, и на всеки сто души да оставим по едноок (човек, готов да бръкне в миналото, когото ще ритнат отляво и отдясно, та дори и през граница), или да ослепеем с двете си очи и да жертваме истиата?

За нас родопчани е исторически гъдел, че предтечите ни са главни герои в епоса „Време разделно”. Таланливото перо на Антон Дончев показа по вълнуващ и оригинален начин драматичната съдба на планинските хора, съедини я със съдбата на Бългрия и със съдбата на всички хора по света. Не от куртоазия, от уважение към дарбата на големия майстор на словото, Смолян го обяви за почетен гржданин. Така приюти в биографията си още един от най-личните мъже на България. Летописецът, който разказа епосът на Родопа и превърна историята в магия.

Декември 2005 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БРАТОЕВА, Ингеборг. Българско игрално кино: от „Калин Орела“ до „Мисия Лондон“. София, Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2013.

ГРУЕВ, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2013.

ПРАВДОМИРОВА, Донка и др. Българската литературна критика за Антон Дончев. Карима М, 2005

ЯНАКИЕВ, Александър. Енциклопедия българско кино А-Я. Титра, 2000.

БАЛЕВА, Мариела. „Гавра с Антон Дончев и „Време разделно”, вестник Преса , 10 февруари 2014

ДОНЧЕВ, Антон. Научих истината за Елица, Стандарт, 9 август 2013, С.

ДОБРЕВ, Чавдар. Време разделно – българската голгота, социалната мрежа