1.

Трудно е да си представим развитието на българското кино, без яркия и незабравим образ на Стефан Данаилов. Изиграл повече от седемдесет роли в киното, трийсет в театъра и близо толкоз в телевизията, той е своеобразен рекордьор, един от любимците на публиката. На двадесет и седем години е най-популярния човек в България и петдесет години по-късно, популарността му продължава да расте и да се превръща във всенародна любов.

Не е изненада, че на сбогуването с големия артист на 2 декември 2019 г., колоните от граждани пред НТ „Иван Вазов”, не спират да се извървят през целия ден. Черният пряпорец спуснат върху колоните на театъра, разлюляван тъжно от вятъра, гали смълчаните лица на хората, сякаш вече с мъртвата ръка на Мастера. Заедно със своя талант, светла човешка природа и постоянство, той ни остави пример не само как да мечтаем, но и как да отстояваме своята правда, как да артикулираме публичния дебат на времето, как да постигаме най-светлите си мечти.

Първата ми среща с него бе от екрана, когато се завъртя телевизионната серия „На всеки километър”. Бяхме гледали и по-интересни филми за съпротивата, за войната, за бойците на тихия фронт, но все съветски, полски или немски, а този беше си наш, при това сериал с български артисти, които познавахме от телевизията и театралната сцена. Историята бе интригуваща, разказана от български сценаристи. Вероятно в това се крие разковничето на поразяващия интерес към лентата, без оглед на възраст, пол, занятие. В дните, когато излъчваха сериала, улиците на България опустяваха.

Майор Деянов (Бате Серго) ни покорява със своята автентичност. Той е друг тип положителен герой, различен от шаблонния – сериозен мъж с плътен глас, който повече плаши, отколкото да внушава респект, а на главата е с каскет. Стефан Данаилов покорява зрителя със своята младост, лъчезарие, фриволност, бих казал и с определена доза хулиганство... И е без каскет! Срещата ми на живо с него стана по-късно, когато младежко-хулиганския период в кариерата му преминаваше към романтичния реализъм. Във времето, когато снимките в киното и репетициите в театъра изпълваха до секунда часовете от неговото денонощие.

През 80-те години на миналия век, в Смолян дойде трупата на Народния театър за участие в Майските културни тържества. Артистичния състав бе настанен в почивната станция на Министерския съвет в Пампорово. На другия ден, преди спектакъла, бях изпратен да се срещна с директора на театъра Дико Фучеджиев и партийния секретар Стефан Данаилов, за да разбера, какви проблеми имат по настаняването. Данаилов поиска две неща: да осигуря едно шиле за купон на колегите му и да види сцената на Родопския драматичен театър.

Покани ме да слезем в Смолян с неговия „Фиат”. Приех със задоволство. Но когато препуснахме през серпантините към града с деветдесет километра в час, стиснал до изпотяване дръжката на вратата от дясно, вече съжалявах за лековерието си. Той шофираше бос, облечен в бял панталон и ленена риза, свиркаше си с уста и непрекъснато бъбреше. По едно време запя „Руфинка болна легнала”.

-Земляк, много са готини нашите родопски песни!

-Вярно е – отвърнах машинално, изтръпнал от страх на кой завой ще хвръкнем от пътя. Беше ясно, че Бате Серго си е същия бон виван, същия „разбойник”, заобиколен от хубави жени и напоителна слава.

Малко преди ресторант „Рибката”, в началото на града, полицай вдигна палка и настойчиво озъпти „дивия” кон.

-Земляк, какво иска тоя „бастун”? Познаваш ли го?

-Не, не го знам – отвърнах с облекчение.

Когато полицаят приближи, разпознах Васил Чакъров от Райково. Той козирува, представи се, както повелява устава, преди да надзърне през отворения прозорец. Щом видя кой стои зад волана на колата, усмихна се и заговори роднински:

-Чичо Стефане, ще се убиете. Карате опасно...

-Чий си ти, другарю милиционер? – попита го свойски Данаилов с характерната миловидна учуденост, прилагана всякога, когато трябва да притъпи нечия неотстъпчивост.

Васко Чакъров обясни кое-що. И не пропусна да каже, че Чакърови и Данаилови са роднина.

-Щом сме роднина, тогава защо ме спираш? – усмихна се Данаилов.

-Карате бързо, ще сторите беля! – смотолеви Васил.

-Каня те довечера на театър. Аз черпя! – страстта му утихна и ние влязахме в Смолян.

След огледа на зала № 1 на РДТ и срещата при секретаря по идеологията на ОК на БКП, взехме шилето, пиенето и след като плати целия масраф от джоба си, Бат Серго яхна „Фиат-а” и отпраши за Пампорово. Вечерта трупата имаше две представления и при двете, залата се пукаше по шевовете. След срещата в Смолян, аз го виждах все по-често – ту на сцената на Военния или Народния театър, ту като министър на културата, ту като народен представител, но с времето все по-различен – олегнал, натежал, важен...

2.

Стефан Данаилов е роден на 9 декември 1942 г. в София. Майка му Евдокия Шейтанова е от Ловеч, а баща му Ламби Данаилов от с. Райково, днес квартал на Смолян. Стефан (Стьопата) е натурален софиянец. Сестра му Росица Данаилова е по-голяма от него, любимото дете в семейството. На шест години бъдещата звезда на киното и театъра се разболява от нефрит, коварна болест на бъбреците. Още малко да го изпуснат. Расте много щур и много бъбрив, но заради болестта пакостите му се прощават, минават между капките.

Майка му е шумна жена, веселячка, красавица, пее стари градски песни и приказва, каквото й дойде. От нея той взима чара, гласа и артистичността. „Много обичаше да парадира, разказва синът, – Ако беше жива, щеше да върви по улиците на София и да разправя: „Аз съм майката на Стефан Данаилов!” Евдокия Данаилова умира на 52 години, когато синът й е войник в казармата.

Татко Ламби се запознава с Евдокия в гр. Угърчин, където учителствуват и двамата. Данаилов се изявява и като режисьор. В местното читалище поставя пиесата „Коварство и любов”, а двете главни роли на Милър и Луиза, изпълняват той и тя.

Родителите му са меломани. Евдокия, както споменах по-горе, пее стари шлагери, а Ламби – песни от Родопите. Обичат операта, киното, балета. От време на време водят и малкия Стефан в Народния театър, където освен драми, представят и опери. В паметта му остава операта „Княз Игор” от Бородин, защото извеждат на сцената жив кон. Мама Евдокия, като всяка амбициозна майка, го кара на уроци по музика. Започва с акордеон, но след петия урок, става ясно, че няма да излезе нищо от „акордеониста” и го завежда на уроци по тромпет. Същата безнадеждност и там. Малкият Стьопа предпочита улицата, махленските побоища, футбола. Заради интересното име на баща му, децата започват да го наричат Ламбо.

Любимото занимание на Ламбо е тайно да се мята на боклукджийската кола на Орлов мост и да се вози инкогнито до сметището на София, тогава в квартал „Гео Милев”. В началния курс е дебел и нисък. Но постепенно се източва. Става по-висок от съучениците си и те започват да му викат „Щъркела”. Има си гадже „Рибката”, момиче от своя клас. За да се справи с конкуренцията, изхвърля един съученик от прозореца на училището. Намаляват му поведението с три единици наведнъж. Татко му едва го спасява. От малък забелязва женската красота. „Женското тяло е хубаво нещо. Зависи на кого е и какво има вътре. Може да е изящно, финно, но празно. Тогава е по-добре да си гледаш някоя скулптура”.

В пети клас знае таблицата за умножение само до пет. Не му се учи. Признава, че е голям калпазанин. В гимназията сменя три училища докато завърши. На четиринайсет години се снима във филма „Следите остават” – дебютът му в киното. С хонорара от филма, родителите му купуват бунгало и го монтират в градината си в Драгалевци. По-късно Ламбо ще признае: „Винаги съм знаел, че съм артистична натура, но исках и да ме забележат”. Затова започва да ходи на театър, на премиерите на сестра си Росица, софийска актриса и на Иван Кондов, нейн съпруг. Семейството на сестра му живее в бащината му къща и благодарение на театралите, той се среща с именити личности на столичната бохема – Серафим Северняк, Иван Радоев, Апостол Карамитев... Покрай тях разбира, че най-хубавото на един мъж е, когато няма парфюм, да мирише на изискан сапун.

Майка му е интелигентна жена, но в приказките си е „джаста праста”. Баща й Димитър Шейтанов е учил във Виена и пръв слага кънки на краката си, за да превземе ледовете на р. Осъм. Като млад Ламби Данаилов е по-скоро анархист, впоследствие става бонсист. Във Втората световна война стига до Будапеща с ген. Владимир Стойчев, с когото са близки, а след това и до Виена. След 9 септември 1944 г. е комунист. Данаилов има чин полковник и е преподавател във Воеинната академия „Георги Стойков Раковски”, впоследствие назначен и за нейн заместник началник.

В десети клас Стефан Данаилов вече разбира от театър. Зет му Иван Кондов е сред любимите му артисти. Често говори с него за актьорското майсторство, за въздействието на сценичните изкуства, за киното. Започва да сваля мацките с цитати от роли и рецитирайки откъси от поеми. Излиза му име на страхотен сваляч. „Ако една жена има акъл, казва разбирачески Ламбо, може да те провокира всеки три минути. Всеки миг.” Когато е в казармата в Ботевград, майка му умира. Той тръгва пеш за София, въпреки че е зима и вилнее виелица. Тя не успява да види неговите успехи в живота, но баща му е щастлив, особено след ролята на майор Деянов в сериала „На всеки километър”. Свобода Бъчварова, един от сценаристите на филма, му казва с възхищение: „Ти, Стефчо си българският Робин Худ!”

Като войник е омагьосан от красотата на руската актриса Наталия Фатеева. Гледа на нея като на икона. Когато след години снима в Москва „Първият куриер”, моли да го запознаят с любимата му актриса. Тя била омъжена вече за един от съветските космонавти. Директорът на продукцията я е познавал и я поканил на снимачната площадка. Наталия дошла с ролки на главата и пеньар. „Оттогава знам, признава Стьопата, че е по-добре око да види и ръка да пипне. Лъскавата страна понякога е много измамна”. Така покрай своите слабости и лудории, Стефан Данаилов трупа опит.

След казармата е на кръстопът между историята и правото. Чуди се какво да предпочете. Тогава на помощ му се притичва Иван Кондов. Големият актьор го насочва към Театралното училище, по-късно ВИТИЗ, дори сам му избира материали за изпита, помага му в подготовката и успехът не закъснява. Много го харесва Боян Дановски, но още повече го харесва Стефан Сърчаджиев и го взима в своя клас. Междувременно Рангел Вълчанов го кани за снимки във своя филм „Инспекторът и нощта”. Играе заедно с Невена Коканова и Георги Калоянчев.

Като студент във ВИТИЗ работи надомно с колеги, прави пластмасови капачки и снима като модел. На снимка му плащат по четири лева и петдесет стотинки – добри пари. Те му позволяват да отиде в Париж, където освен да покаже себе си, успява да види и западния начин на живот. Но се чувства като Овчарчето Калитко, понеже не знае чужди езици. Той е във френската столица по време на Празника на момината сълза. Според поверието, разказано му от един българин у когото отсяда, на този ден всеки мъж трябва да купи цвете и да го подари на жена. На Шанз-Елизе среща момиче, което продава момини сълзи. Купува ги всичките, но на кого да ги подари и как да изкаже себе си, когато не знае бъкел на френски, затова ги подарява на продавачката. Впечатлена, девойката едва не припада от радост.

Два пъти го изключват от ВИТИЗ. Първият, заради участието му в пиесата „Хамлет” с Наум Шопов и режисьор Леон Даниел, и втория път – за снимките му във филма „Морето”, заедно със Северина Тенева, дъщеря на изкуствоведа Драган Тенев. Непоискали разрешение от ректора за отсъствие от учебни занимания и прф. Васил Колевски ги изключва. Отново влиятелният и обичан баща Ламби Данаилов завърта няколко телефона и спасява двамата луди и млади.

3.

Любовта на Живота му е Мария Цанкова (Мери), съпруга на режисьора Вили Цанков, приятел на Росица Данаилова и Иван Кондов. Мери има син Росен, а Стефан, дведесет и две годишен, едва уволнил се от казармата. Мери живее в района на „Руски паметник”, а Стефан – на „Сан Стефано”. Софиянци, които познават добре своя град, знаят че разстоянието между двата адреса е около пет километра в едната посока. Всяка вечер Стефан Данаилов я изпраща пеш до тях, а след това отново пеш се връща вкъщи. Жени се на 27 септември 1966 г. След излизане от Районния съвет, взема самолета за Варна, където се снима във филма „Морето”, а Мери остава у дома с детето си. Данаилови не я приемат за своя снаха и той до края на живота си не може да намери обяснение защо.

Съдбата е изключително благосклонна към Стефан Данаилов. Позволява му да прави онова, което умее най-добре – да играе. Да влиза от роля в роля. След като завършва семестриално ВИТИЗ, пред него има две предложения: да снима „На всеки километър” или – да отиде актьор в Пловдивския драматичен театър. В града под тепетата го кани режисьорът Христо Христов, когото Ламбо обича и който по-късно му предлага ролята на Рафе Клинче в постановката „Иконостасът” по романа на Димитър Талев. Като обичащ съпруг, отива при своята Мери и я пита, какво да прави? Тя: „Ламбе, реши сам, момчето ми, защото след време може да ми кажеш, че съм ти дала грешен съвет”.

Не се колебае дълго. Приема и двете. Но първо сериалът. Интересно му е, защото още никой не знае какво означава това, работата е екшън, тринайсет епизода, много артисти... Режисьори на лентата са Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев. Никой не подозира, каква роля предстои да изиграят „Километрите”. Критиците най-напред ги „оплюват”, а след това, когато виждат реакцията на българския народ, казват че са велики. Бате Серго е само на двадесет и седем години и изведнъж става най-известния човек в България.

„Мери беше умна и разбрана жена. Готова на всичко заради мен. Знаеше много от моите глупости. За други се досещаше, за трети й донасяха доброжелателите. С годините славата ми растеше, казва Бате Серго, а приятелите ми намаляваха. Особено след демократичните промени. Имаше периоди, в които си седяхме само двамката у дома, в хола, който преди беше пълен с хора. Годините бяха такива”.

Като младо семейство с Мери пътуват до Париж със собствената си „Жигула 1500”. Независимо къде и с кого е, Ламбо си остава еднакво луд, шантав, веселяк. „Какво като е Париж!” и ходи по цял ден бос по сабо. И по „Шанз-Елизе”. Навехва си глезен, подуват му се празците, но той, не та не, не хвърля сабото. И колата кара бос. Живее постоянно с мисълта и чувството, че Мери е негова жертва. Той е „пей сърце”, а тя вкъщи гледа дете и единственото й развлечение е да го посреща и изпраща. Иска да направи всичко, за да й се отблагодари.

За снимките в „Октопод”, понеже е малко известен в Италия, получава скромен хонорар. Но когато продуцентите видели играта му, мощния талант, който извира от всякъде около него и най-вече, когато разбрали кой е Стефан Данаилов в България, от неудобство му предложили да се разходи с жена си от Северна Италия до Сицилия на техни разноски. Това отпуска малко от малко сърцето му и вината пред любовта на живота му.

Спомням си, при едно негово посещение в Смолян като министър на културата в кабинета на Сергей Станишев, бяхме на вечеря в ресторант „Кипарис@” и когато поех плахо ръката на Мария Данаилова (Мери) да се запозная, вече минала 60-те, той ме навика: „По-сербез, не я гледай, че прилича на баба. Когато я взимах, тази жена беше най-красивата мацка на София! Гледай я хубаво!”

След това, по време на разговорката, той сподели, че Мери е изключително деликатна. Нито веднъж не е казала: „Аз съм жената на Стефан Данаилов!” Стефан отглежда синът им Росен като свой син. Води го всяко лято в Созопол на море и понеже е злоядо дете, ежедневно отсядат в един ресторант на брега на морето, първо му сипва малкто бира от своята и след това го кара да яде. Росен си изяжда всичко, а след обяд спи като къпан. Но никога не му казва „татко”, дори и преди смъртта. Тази болка е изписана върху лицето на Ламбо.

През 1999-а Росен се разболява от тежка болест. Женен е, но още няма деца. Пет месеца е на ръба между живота и смъртта. Ламбо е неотлъчно до него. Светлин Русев им урежда среща при Ванга, петричката пророчица. Когато отиват, тя ги нахокала, че не го кръстили: „Как бе, нали трябва Христос да го пази?” Преди Великден (2000) го кръщават, Стефан му става кръстник. Росен изкарва още няколко месеца в болницата, там отбелязва и 30-я си рожден ден. След време оздравява и му се раждат близнаци, момче и момиче – най-голямата радост на известния дядо.

4.

Киното си остава неговата стихия. Прави го популярен, преди още да е решил да става артист. То е най-хубавата страна от таланта и от живота му. Филмът, който го разтърсва още като дете е „Бащата на войника” с великия грузински актьор Серго Закариадзе. Гледат го с баща му и двамата реват като магарета. Тогава усеща магията на седмото изкуство и въздействието му върху зрителя.

Както вече стана дума, като дете играе в „Следите остават”, а като студент във ВИТИЗ, му дават роля в „Понеделник сутрин”, където си партнира с Руси Чанев, Кирил Господинов и Пламен Дончев. Режисьори на филма са Христо Писков и Ирина Акташева, много смела работа за онова време (средата на 60-те). Филмът е спрян и вижда бял свят след двайсет и повече години. Другият му ранен филм, „Инспекторът и нощта”, показва разпада на морала в социалистическото общество и партийните функционери в ЦК на БКП го спират.

Спрян е и „Прокурорът” по едноименната пиеса на Георги Джагаров с режисьор Любомир Шарланджиев. Стефан Данаилов признава: „В един ден гледах „Козия рог” и „Прокурорът”, вторият ме развълнува повече”. Преломен момент е участието му във филма „С дъх на бадеми” на Шарланджиев. В четвърти курс снима „Първият куриер” – филм, направил го популярен в Русия. Следващият е „На всеки километър”, донесъл му короната на всенароден любимец. Ламбо си спомня с преклонение за Григор Вачков (Митко Бомбата) и за Георги Черкелов (Велински), другите главни роли в серията. Те са му и най-скъпи приятели в живота.

През 1969 г., между двата сезона на „Километрите”, Въло Радев го кани да снима „Черните ангели”. Той е щастлив. Кариерата му върви стремглаво напред. Камерата го обича, публиката е луда по него... Заради приятната външност и интуицията му, той галопира от филм във филм. Но скоро разбира, че това не е всичко. Ролята изисква задълбочена работа, вътрешна концентрация, пълна отдаденост. „Черните ангели” е модерен продукт, търсен от европейския и руски пазар. Филмът се прожектира в най-изисканите киносалони по „Шанз-Елизе” в Париж. Яхнал гребена на собствената си популярност и разчитайки на успеха на „Ангелите” във Франция, Ламбо пише молба до Българската кинематография да бъде изпратен в каскадьорската школа в Париж, за да научи как работят кинаджиите на Запаз и след като се върне да е още по-полезен за родното кино. Шансът обаче не е с него. „От горе” нареждат: „Оставаш тука. Ти си ни нужен!...”

Започва снимки на „Князът”, работи с най-добрите ни режисьори: Въло Радев, Любомир Шарланджиев, Никола Корабов, Петър Василев... Вторият сезон на „Километрите” го свързва с големия актьор и изключителен човек Любомир Кабакчиев, който излъчва благородство, достолепие, доброта. Ролята на Костадин Джупунов във филма „Иван Кондарев” на Никола Корабов, е една от възловите роли в кариерата му. Писателят Емилиян Станев го хвали: „Стефчо, моят любим герой в романа е Джупунов, не Иван Кондарев”. Какъв по-голям комплимент от това!

Корабов му предлага главната роля във филма „Юлия Вревска”. На снимките в Санкт Петербург неговият герой трябва да пролее сълза от радост, че Русия тръгва да освобождава България, ала все нещо му отвлича вниманието и той не успява да се разплаче. След епизода Н. Корабов го дръпва встрани и му съобщава: „Ламбе, днес е починал баща ти. Не ти го казах по-рано, защото киното няма нищо общо с реалния живот.” Стефан Данаилов едва не припада, зарязва снимките и поема за София да се прости с баща си. На поклонението идва и легендарният генерал Владимир Стойчев. Козирува пред ковчега на своя стар приятел от Втората световна война и се оттегля, так-так-так, с маршова стъпка...

5.

За жените в киното и в живота, Ламбо говори с неподправено чувство на уважение и искрено преклонение. „Прекрасни момичета и велики актриси бяха всичките с които съм бил на екрана. Целувах ги с обич и с цялата си любов. С Невенчето (Невена Коканова) имах специални отношения. Освен хубава, кротка и пленяваща като жена, тя беше светла дълбока актриса. Когато ни отказаха главните роли в „Осъдени души” и двамата го приехме като мал шанс. Били сме популярни”. Ламбо си е партнирал с Йорданка Кузманова, Виолета Гиндева, Виолета Донева, Силвия Рангелова, Мария Статулова, Камелия Тодорова, Борянка Пунчева, Анета Сотирова, Катерина Евро, Елена Петрова...

С Аня Пенчева има изпепеляващ роман, който не остава незабелязан от Мери и колегите му в театъра. „Ани беше много специална. Моето мъжко момиче!” Аня е още по-откровена: „Първият конфликт беше със съпругата на едно мое първо гадже. В сблъсъка, тя се държа нагло. Не че аз съм била по-морална в случая, но бях малка и неопитна. Връзката с този мъж беше тайна само за нас двамата. Той бе на 40. Тогава ми изпя „Колко е страшно да бъдеш влюбен на 40 години” и „Моето мъжко момиче”. Аз пък му изпях „Не остарявай любов”.

На студентите си внушава, че в киното трябва да има любов – истинска, ръзтърсваща, изпепеляваща, за да бъде въвлечен зрителят в тази любов. Често им припомня упрека на Рангел Вълчанов към своя екип, преди щракне клапата на първия дубъл: „Музика, има. Камера, има. Артисти има. Любов – няма. Това е гаранция за пълен провал!” През 1970-а настъпва мрачен период за филмовата звезда. Режисьорите го забравят. Смятат го изхабен. Тогава на пътя му идва колегата Иван Андонов, за да го покани в „Дами канят”.

Ламбо или Мастер-ът, както го наричат студентите, е известен с „широките” си пръсти. Умира от удоволствие да черпи. Всички хора, седнали на неговата маса, са негови гости. Поради тази причина много от филмите си завършва на „червено”. Вместо с хонорар, вкъщи се брибира, с дългове, които трябва да връща. Толкова е разточителен, че признава: „Ако не беше Мери, щях да остана и без собствено жилище”. А кариерата продължава да движи напред. Въпреки временните колебания, моментните забави, тя продължава. Следват филмите „Хан Аспарух” на режисьора Людмил Стайков и „Борис I” на Борислав Шаралиев.

„Демократичният преход” в творческия живот на актьора Стефан Данаилов е белязан с роли на американски терористи, италиански мафиоти, закоравели престъпници, преди да стане „добър”. Дългогодишна творческа дружба го свързва с режисьора Луиджи Перели. Той го ангажира за редица свои проекти, сред които сериалът „Дело по съвест”, Октопод”, „Рекет”, „Чифликът на чучулигите”... Когато заеме поза на снимачната площадка, италианските му опоненти реагират недвусмислено: „Пак ли той, булгарото?” „Ами, какво да се прави, пак аз” – отвръща им Ламбо. След толкова роли и серии, улиците на Рим го разпознават, започват неистово да крещят и тичат след него. Той е в компанията на големия актьор Себестиано Сома и отново с много красиви жени.

Като министър на културата среща известния американски режисьор и сценарист Френсис Форд Копола, който му изразява своето възхищение: „Ти си може би единствения държавник, който продължава да упражнява актьорската си професия. Дори Арнолд Шварценегер, когато стана губернатор на Калифорнвия, прекрати работата си в киното”. „Стъклен дом” и „Фамилията” са последните му изяви в областта на киното.

6.

Един ден Апостол Карамитев, изхождайки от собствения си опит и своите разочарования, се обръща към Ламбо с думите: „Виж, моето момче, сега ти си много търсен артист, киното те иска. Но както те иска, така ще те изплюе в един момент. Това се случи с мен. Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като актьор, да създаваш своя публика. Киното ще използва твоята младост, външните ти дадености и после – айде, стиго толкоз! Да влиза следващият!”

Още през 1966-1967 г. играе в Пловдивския театър. През 1973-а започва в Театъра на армията. Запознава се от близо с Леон Даниел, Методи Андонов, Крикор Азарян... Те му внушават, че добрата роля е съвкупност от драматургия, режисура, сценография, музика, партньори. Ако в киното може да се спаси с чар, на сцената това е невъзможно. Учи се от Наум Шопов, Любомир Димитров, Кирил Янев, Емилия Радева, Васил Михайлов...

В Сливен играе в „Албена”, в Пазарджик – в „Мотопедът”, а във Военния театър започва с Венецианецът във „Време разделно”. Понеже познанството им с Леон Даниел е дълголетно, легендарният режисьор-постановчик го кани в пиесата „Напразни усилия на любовта”, след това играе с Васил Михайлов в „Сизве Банзи е мъртав”, а „делото Дантон” прави с Анджей Вайда... През шестте години в „Армията”, Ламбо играе и в „Коварство и любов”. На премиерата кани баща си да го гледа. След представлението овдовелият Ламби признава: „Знаеш ли, Стьопа, след толкова години отново видях в салона момичето, което играеше госпожа Милер в Угърчин. Странно нещо е съдбата!” И повече не влиза в театъра.

Докато е на щат в Военния театър, три пъти го канят в Народния. Накрая го призовават по партийна линия. Дико Фучеджиев е непреклонен, иска го в трупата не само като актьор, но и като партиен секретар. Стефан Данаилов отдава деветнайсет години на първата сцена в страната. Тук го режисират майстори от ранга на: проф. Филип Филипов, Енчо Халачев, Николай Люцканов... Спомня си с усмивка случая, когато го наругава Андрей Чапразов, чувайки го да свири из коридора на театъра: „А бе, келеш, на тебе не ти ли е известно, че в театъра не се пее и не се вика?!”

Вече е наясно, че киното е песен в сравнение с театъра. На снимачната площадка може да припаднеш, да си починеш и отново да продължиш, на сцената няма как да спреш, не можеш да се върнеш назад. Девет години, от 1971 до 1980-а, успоредно с киното и театъра, работи интензивно в телевизията. Толкова е ангажиран, че започва да се страхува да не умре на сцената като Иван Кондов.

След 1989 г., напуснал Народния театър „Иван Вазов” заради партийните си пристрастия, Ламбо търси изява в другите столични театри. На всякъде е добре дошъл. През тези години прави великолепни роли в Сатирата, в театър „София”, в театър „199”... Като министър на културата се качва отново на първата сцена, за да зарадва своята публика, „отглеждана” близо двайсет години. Тя идва в НТ „Иван Вазов” не защото е министър, а да го аплодира като своя обичан актьор.

7.

Властта е другото изкушение на знаменития ни земляк. През 70-те години няма собствено жилище и Въло Радев се ангажира да му помогне. Говори със секретарката на Тодор Живокв и урежда прием при Първия. На 2 януари  1971-а Ламбо влиза в кабинета на Живков. Толкова е притеснен, че вместо да каже: „Честита нова година, другарю Живков!”, издекламирва: „Честита нова година другарю Тодоре!” Генсекът го пита защо е дошъл. И след като чува причината, натиска някакво копче и в кабинета пристъпва Тинко Воденичаров.

-Гледай Тинко, майор Деянов е тука. Я да се намери едно жилище за него и семейството му!

След три дена Стефан Данаилов става съсед на Въло Радев, Доротея Тончева и Стефан Цанев. Той е партиен секретар на Народния театър до 10 ноември 1989 г. Ангажиментите му приключват след едно бурно събрание в първичната партийна организация, на което колегите му искат да го разкъсат. Всички го критикуват, обвиняват го в стоте смъртни гряха. Единствено младите застават зад него. Най-силно го разочароват близките приятели и хората, на които е помагал за какво ли не през годините. Разделят се като „червени” и „сини”.

Ламбо има решаваща роля за сваляне на червената звезда от Партийния дом в момента на голямото пребоядисване сред бившите комунисти. Чак се обърква, не знае кой кой е. Чувства се употребен и решава да се откаже от активна политическа дейност, но не и от Българската социалистическа партия. „Защото съм последователен и лоялен човек, не обичам лъжата”.

От 1999 г. е професор във ВИТИЗ. От първия му курс студенти са: Силвия Лулчева, Параскева Джукелова, Влади Въргала, Ангелина Славова, Ани Михайлова, Иван Бърнев, Башар Рахал... Той гледа на тях като на свои деца. През 2001 – 2005 г. е народен представител в 39-то Народно събрание, а от 2005 до 2009-а – министър на културата. След 2009 г. е непрекъснато народен представител, като само през 2011 е кандидат за вице президент на Република България.

Стефан Данаилов е народен артист, лауреат на Димитровска награда и на Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски”, носител е на „Златна роза” (няколко пъти), на орден „Стара планина”, на „Икар”, „Аскеер” и на всички възможни награди. Той казва: „Дори и да си най-големия артист, един ден си отиваш. Идват други и те забравят. Аз съм приятел за дълъг път. Преживял съм много неща. Искам хората да ме запомнят като Ламбо, български артист!”

Февруари 2020 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ДИМИТРОВ, Г., Ламбо – от партизанин до мафиот , в. Политика, 23.09.2011, С.

ЛИНЕЦКАЯ, М., МАКАРОВА, Э., Стефан Данаилов, Искусство, М. 1986.

НЕНЧЕВА, Р., Стефан Данаилов, Наука и изкуство, С. 1990.

ТОШЕВ, Г., Романът на моя живот. Стефан Данаилов, Книгомания, С. 2017