Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 20:01 - БИСЕР КИРОВ
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 79 Коментари: 0 Гласове:
2



 БИСЕР КИРОВ

 

Бисер Киров е от фалангата на големите артисти на нашето време (втората половина на ХХ и началото на ХХI век). За да е там, той беше борец. Пред него не стоеше дилемата да се моли или да се бори. Бореше се цял живот и победи. Знаеше, че Господ помага на тези, които си помагат сами. Вървеше гордо по пътя на шоубизнеса и стигна твърде далече. Където малцина успяват. Имаше много повече идеи, отколкото пари. Това му помогна. Талантът и амбицията го направиха любимец не само на българската, но и на руската, немската, кубинската, американската публика.

Родопчани го обичахме искрено. И той ни обичаше. Още в началото на 70-те, си припявахме песните: „Сам, сам, пак съм сам, събота срещу неделя”, „Аз съм само един юноша бледен”, „Ти и аз”... Слушахме го по забави и събори, гледахме го по телевизията, купувахме неговите плочи и касети. Много скоро славата му покори планината. Стана известно, че баща му е от Чокманово. Тогава някой зевзек или завистник пусна клюката, че „старото” му име е Бекир Кадиров?! В стремежа си да го обиди, оскърбителят постигна точно обратното – родопчани го обикнаха два пъти по-силно.

Покрай работата ми имах делови контакти с Бисер, впоследствие и чисто човешки. Не смея да се нарека негов приятел, въпреки че той го казваше от сцената на своите концерти и в Смолян, и в София, когато бях в залата. Интервюирал съм го в Чокманово, по време на ремонта на бащината му къща. Така се случи, че трябваше аз да поднеса траурно слово на опелото в храм „Св. Висарион Смоленски” на 13 ноември 2016 г., когато пое към вечността. Бях от малцината, които знаехме, че след инцидент в Русия, се е кръстил в православната вяра с името Никола, на прадядо му. Бисер бе адвентист.

Знаех още, че пише спомени и неотдавна беше ми се похвалил, че е готов и може да реализираме мислената идея – да гостува в Клуба на дейците на културата – Смолян. Книгата се казва “Благодарствена песен” и видя „бял” свят през 2017 година, в негово отсъствие. Издаде я Фондация „Устойчиво развитие на България” с председател Станка Шопова и редакторът й Тодор Коруев. Слава Богу! Представихме я в присъствието на съпругата му Митка, на сина му Бисер и на внуците. Спомнихме си за него, за вечнотърсещия му дух. Чухме най-хубавите песни.

Бисер Киров бе недоволен от това, което си причняваме като народ. Казваше, че сме обладани от някаква лудост. „Наслушах се на измислици за времето в което живеем и което формираме по свой вкус, затова се стремя да оставя определени нишани на внуците ми, за да знаят, какво е било, а не, какво им разказват хора, обладани от житейски неистини”. В добрината си, Бисер щадеше лъжците, наричайки делата им неистини, вместо лъжи.

***

„Благодарствена песен” е вълнуващо четиво, сериозен проект за изявата на една ярка съдба, книга-документ за своето време. Бисер ни я поднася вдъхновено, искрено, честно. Разказана е така, сякаш е изпята от цяло сърце. В нея той ни нашепва: „Аз съм само един юноша бледен”, но и всичко останало, което ме прави човек като теб, като вас, като българския народ и добавя – с една-единствена разлика – да огласям мечтата ви.

За него музиката е богословие, което той приема, като даденост свише. „Ако съществува нещо, за което благодаря на Бога, то е, че ми отреди да пея. Защото певецът е мелодията и всичко останало, което го заобикаля. За мен музиката е мисия, средство за общуване с останалите хора, независимо от техните страни и езици на които говорят”.

Книгата е автобиографична, посветена на 75-годишнината от рождението му. Това е солиден том от 380 страници голям формат, върху които оживява възторжения свят на певеца с ангелски глас. Тя е богатство, защото разказва за богат живот, изпълнен с премеждия, случки, срещи, концерти. Разказът започва от детството, от тайнственото и трудно битие на семейството на никому неизвестния пастор от Адвентстката църква Христо Киров, притичва под бомбардировките на София, минава през евакуация в Своге, местене в Добрич, Силистра и Сливен, през незабравимите ваканции в Пловдив и първото посещение в селото на татко – Чокманово...

Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 г. в град София. Майка му е Венценоса и произхожда от големия пловдивски род Обрейкови, свързан с Априлското въстание, с арменска връзка и еврейска жилка, с много пари, оръжие, дарби, патриотизъм. Бащата Христо е от Кропчовските в Чокманово. Род на кехаи, овчари и дюлгери, на здрави, буйни мъже и красиви моми. Семейство Кирови са поклонници на Църквата на адвентистите от седмия ден в България. Двамата по-малки братя на Бисер са Апостол и Цвети.

Имаше толкова много чудеса в моето детство, най-голямото бе музиката. Тя звучеше навсякъде, спомня си моят земляк. Чувах я всеки ден, беше край мен, в мен. Звучеше от пиано или флейта, от китара или цигулка, от хармониум или мандолина. Музиката бе единственото нещо, което можеше да ме укроти и аз да бъда добър, какъвто ме искаха мама и тати, да ме накара да стигна небето. Пеехме в татковата църква. Там научих молитвата. Удивително е да видиш как се молят децата на съботяните – много деца – смирени, чисти, предани.

Адвентската църква е по-свободна, демократична, човешка. Това не пречи на атеистите и радикалите да изпращат свещенослужителите й в наказателни лагери. Освен хора, дирижиран от майка му, в скромния салон за събрания, има и хармониум, на който свири баща му. Вкъщи пеят отново. Таткото взема мандолината или сяда зад хармониума и им вдъхва чистата си и смирена душа. По онова време, в Силистра, Бисер получава първата си цигулка, завършила злополучно с удар в главата му, по-късно виола, която повече стои в кутията, колкото в неговите ръце и първата си китара, съпътствала целия му живот. Там са училището, приятелите, мечтите...

През десетгодишния престой на семейството в дунавския град, малкият палавник вдъхва не само житния безкрай на Добруджа, там прави първата си певческа изява заедно с мама. Кметът на града, у когото са на квартира, ги завежда лично в радио „Силистра”, за да изпеят акапелно (без съпровод) руската песен „От кольхозного, вольного края”. Венценоса е певица, изпълнява български и руски песни. Между любимите й са: „Сердце”, „Катюша”, „Кудеяр”...

На шест години Бисер Киров е прочел „Под игото”, но е толкова лошо дете, че майка му започва да се съмнява дали не са го сменили в родилния дом и са й дали друго. В Светото писание е казано: „Баща, който не обича сина си, не го наказва”. Изглежда аз бях най-обичания син от баща си, защото редовно обирах парсата (боя) и за тримата – Поли, Цвети и моя милост, разказва с усмивка възрастният вече артист.

Вълнуващи, изпълнени с белетристично майсторство са страниците в които авторът описва живота на семейството в Силистра, Добрич, Сливен и Пловдив. В провинцията той получава първите уроци по живот, там се формира неговия характер. Картините, в които е запечатано житието на мама Цеци и Дядко в Пловдив, са част от онзи велик конгломерат от националности и характери, разположен в мирния периметър на древния град.

***

През 1961 г. завършва 22 училище в София и есента заминава войник. Китарата става негов неотлъчен другар. Изпратен е в Симитли, а след това в Симеоновград, заедно със съученика си, известния по-късно естраден певец Георги Минчев. Често двамата свирят и пеят в дует. Дълбоко в душата на младия войн се пробужда някаква болка, заради непрекъснатото лашкане на баща му от град на град и неуважението на неговата църква, но когато узнава съдбата на ГеоргиМинчевия баща, съден от Народния съд, забравя за болката и устремява поглед напред. Заради лоша дисциплина в казармата, Бисер получава доста арести и самочувствие, че музиката е част от неговия свят, от силата, която може да го спаси от самотата и отчаянието.

След военната служба, двамата с Георги Минчев отиват в Созопол и едно лято разсвирват китарите пред момичетата на плажа. След време Георги Минчев ще изпее спомните за соления бриз на морето в песента „Когато рокендролът беше млад”. Есента на 1963-а Бисер Киров кандидатства във Висшия химико-технологичния институт (ВХТИ) в София и става студент в специалността „полупроводникови материали”. Като син на пастор не му разрешават да следва в ГДР (Германската демократична република) и това го подтиква към бягство на запад. Когато открива, че Титова Югославия получава по едно теле от България за всеки бежанец върнат обратно у нас, се разколебава. Обижда го сравнението.

През 1967 г. прекъсва следването и се отдава на свираческа дейност. Цяло лято пее и свири в Созопол. Разбрал за волните изпълнения на своя син, пастор Христо Киров му забранява да ползва фамилията. Бисер се представя с дядовата му от Чокманово – Кропчовски. За негов късмет, на брега на морето го чува Борис Карадимчев. Харесва го и му предлага да изпълни парчето „Робинзон Крузо” в рекламния филм, който подготвя за младия и още непопулярен курорт Слънчев бряг. Тази песен е първата, записана от него в радио „София”.

На 8 декември 1966 г. Бисер Кропчов (Киров) е в зала „България”, където празнуват студенти от ВУЗ-овете по изкуствата. Когато водещите на вечерта обявяват „Микрофонът е ваш”, той не се колебае, скача на сцената и изпява: „Blue suede shoes” и популярния блус „ I can stop loving You”. Три хиляди души го аплодират и искат още. В залата е саксофонистът на оркестър „Балкантон” Морис Аладжем. След няколко дни той звъни на бащата и го кани сина му на прослушване. Отваря се най-залостената врата пред певеца. Става солист на оркестър „Балкантон”, на мястото на Борис Годжунов.

Тогава Митка, неговата приятелка, за която мечтае да се ожени, го предупреждава: „Не искам да бъдеш този, за когото казват „онзи”, който пее еди къде си. Искам хората да казват: „Това е Бисер Киров!” Поставя му и още едно условие, да се върне в института и да завърши образованието си, ако иска да бъдат семейство, а той уважаван артист.

След няколко дни е първата му изява с оркестър „Балкантон” в зала „България”. Участва с една песен. От вълнение забравя къде е вратата на сцената и в стремежа да се измъкне по-бързо, се спъва и разкървява ръцете си. „Влязах на сцената, за да не изляза никога”, пише в „Благодарствена песен”. Година по-късно, след като е обиколил цяла България с оркестър „Балкантон”, идва първото му турне в чужбина – Белград. Там пее с Йорданка Христова, Маргарита Димитрова и великия Джордже Мариянович. Концертът е озаглавен „София поздравява Белград”. Новоизгряващата звезда е поразена от видяното изобилие в Югославия, от усмихнатите хора и талантливите музиканти.

Както вече стана дума, „шлюзът” е вдигнат и „корабът” на неговия талант поема по течението на живота. Петър Ступел му подарява първата песен, писана специално за него, „Мой хубав свят” и го насърчава да участва в „Златния Орфей”. В Слънчев бряг Бисер се среща Удо Юргенс, австрийски певец, пианист и шоумен, от когото „открадва” някои тънкости на занаята. Всички колебания са преодолени. Посоката е ясна, целите – също. Както се казва: „Апетитът идва с яденето”, Бисер Киров предлага първите си две авторски песни „Ти и аз” и „Бялото училище” по текст на Димитър Ценов. Следват песни от Морис Аладжем, Зорница Попова и Йордан Янков. Признанието не закъснява, печели първо място на Пролетния радио конкурс за българска естрадна песен (1971). Второто му пътуване в чужбина е до ГДР. Пее дует с Йорданка Христова на концерта „София поздравява Берлин”. С колегите си прекарва няколко щастливи дни на „Унтер ден Линден”. Берлин се превръща в негова съдба и съдба на децата му.

Името „Бисер” се завърта в музикалните среди, Не спират поканите за концерти в страната. Централният комитет на Комсомола го изпраща на прочутия фестивал в Сочи. Там печели втора награда и нови приятели – значими имена в популярната музика: Йосиф Кобзон, Александра Пахмутова, Николай Добронравов, Марк Бернес... В Москва се среща с първия космонавт Юрий Гагарин. След успеха му в Сочи, основателят и диригент на оркестър „Балкантон” Димитър Ганев го кани на фестивала „Варадеро” в Куба. Пътува отново с Йорданка Христова. След Берлин и Москва, Хавана се превръща в третата световна дестинация на музикалното му местожителство. Освен че става любимец на кубинската публика, Бисер се запознава с големите латиноамерикански изпълнители Дизи Гилеспи, Артуро Сандовал, Чучу Валдес, Пакито де Ривера, Тони Таньо... Пее в знаменития бар „Тропикана”.

По време на лятното си турне на Острова на свободата, младият и напорист певец се сприятелява с Тончо Русев, който свири на тромпет в „Балкантон”, с Недко Трошанов, Димитър Ганев, Николай Арабаджиев, Йордан Капитанов. От 1970 до 1973 г. следва отново във ВХТИ и така изпълнява обещанието си пред Митка, станала вече негова вярна спътница по трудния път към естрадните върхове.

На фестивала „Златния Орфей” през 1968-а изпълнява песента „Има ли приятелство” по текст на Дамян Дамянов и музика на Тончо Русев и печели наградата на Съюза на българските композитори. На Световния младежки фестивал в София, същата година пее „Гълъби от София”. Веднага след това отлита с Лили Иванова на фестивал в Барселона. Бисер печели специалната награда на фестивала. По време на едномесечното си пребиваване в столицата на Каталуния, успява да научи испански език. Пак по онова време, Димитър Вълчев пише една от емблематичните му песни „Събота срещу неделя”. Следват изяви в Париж и Хелзинки, едномесечно турне в СССР, концерти в България. Навсякъде пее с костюма на баща си, подарен му някога от негов църковен брат-американец.

Макар да е още твърде млад, Бисер Киров се нарежда по популярност до Емил Димитров, Лили Иванова, Йорданка Христова. Композиторът Александър Йосифов, директор на завода за грамофонни плочи „Балкантон”, го кани да запише краткосвиреща плоча с четири песни, сред които и авторските „Аз и ти” и „Бялото училище”. Това всъщност е най-големият подарък за набиращия бясна скорост артист и признаване на неговия талант. През 1975-а печели първа награда на „Златния Орфей” с песента „Закъсняла серенада”, по музика на Найден Андреев и текст на Недялко Йорданов, през 1978 – голямата награда с авторската си песен „Сонет”, по стихове на Димитър Методиев и през 1979 г. – отново голямата награда с песента „Вечерница” по текст на Орлин Орлинов и музика на Атанас Коцев.

„Защо беше толкова важно за мен да успея на „Златния Орфей”, признава певецът? От 1966 до средата на 80-те години на ХХ век, той беше най-авторитетният фестивал в Европа. „Орфеят” се утвърди като визитка на българската популярна музика и като витрина на България към широкия свят. Въпреки „желязната” завеса, у нас пяха световни звезди от ранга на: Джозефин Бейкър, Жилбер Беко, Адамо, Тони Кристи, Орнела Ванони, Ива Дзаники, Джани Моранди, Карел Гот, Ал Бано, Рикие Повери, Мънго Джери, Матия Базар, Хулио Иглесиас, Иръпшън, Алла Пугачова, Пако де Лусия, Бони Ем, Тото Котуньо, Бой Джордж, Ла Тоя Джаксън, Демис Русос, Филип Киркоров, Флиртейшънс и още много. „Златният Орфей” имаше над 300 милиона зрители в България, Европа и Съветския съюз. Затова всеки артист се стремеше към неговата сцена.

***

„Благодарствена песен” е артистична книга, която разкрива по оригинален начин как се ражда и как процъфтява един талант в българската нива на изкуството. Авторът й ни среща с цвета на родната, немската, руската и кубинската естрада, сприятелява ни с половината свят, с велики гласове, огласяли Европа, Азия, Америка. Когато я четем, ние ставаме друмници и конете ни препускат през цяла България, устремяват се към Москва и необятната руска шир, към Берлин и цяла Германия, където цъфтят различни песенни фестивали, към далечна Хавана, Африка, Северна Америка... Навсякъде срещаме неговата публика, която го приема като посланик на песента, на надеждата, любовта.

„Мамеше ме широкият свят, публиката на нови страни, увереността, че гласът ми е пропуск до всяка душа, споделя артистът. Почувствах „проповедническото” в моята професия. От дете познавам внушението на музиката и словото от авмона на татковата църква и сякаш сега изпълнявах съкровената му мечта да бъда като него. Не преувеличавам, бях на мястото си. Мислех си даже, че с песен може да се промени света. Но най-важна за мен бе свободата. Музиката ми я подари. Свободата е в основата на мисленето. И върховната наша мисия е да осъществим собствената си свобода. Песента е нейн синоним, а поривите на вдъхновението, са крилете на тази свобода”.

Признавам, това е вълнуваща книга. Чете се на един дъх. Тя описва не само забележителния път на певеца, но и пътя на българската естрада. Има страници, които изтръгват нашия стон, други, които ни взривяват от радост. Карат ни да се гордеем, че сме съвременници на Бисер, на неговия живот, изпълнен с поражения и победи, с мизерия и богатство и най-вече с музика, позната и обичана по целия свят. Като изискан и щедър талант, той знае своите сили и слабости. Изпитал жилото и меда на професията, Бисер Киров не се интересува от чуждото мнение. Съобразява се най-вече със своето. Самоуверен и егоцентричен, той е просто един почитател на себе си, влюбен в ангелския си глас. Нещо повече, сам описа живота си, не се довери на друг, подозирайки, че много фрази ще бъдат „изпети” фалшиво. Заради прекалената му педантичност, години наред медиите говореха за него с досадно благоговение. Четеш повестта на неговия живот, преживяваш, вълнуваш се и мислиш как понякога името може да означава всичко. Наистина, той беше „бисер” в огърлицата на българската популярна музика.

„Благодарствена песен” е документ за нашето време. „Изпята“ е честно, без заобикалки и хитрости. Тя е като снежнобяла риза, в която бие сърцето на един тореадор, превърнал коридата в смисъл на своя живот, а света в свое отечество. В нея Бисер Киров не е спестил нищо, както не е и преувеличил нищо, свързано с живота му на водещ артист. Напротив, във всяка дума, във всеки спомен, той е честен пред словото, пред истината, пред себе си. Това прави книгата скъпа, завладяваща, близка.

И ако храни неприязън към някои постъпки на Лили Иванова или към Петър Чернев, то той е изпълнен с любов и поклон към Паша Христова, Емил Димитров, Йорданка Христова, към Удо Юргенс, Карел Гот, Чеслав Ниемен, към Кобзон, Пахмотова, Добронравов, към Артуро Сандовал, Чучу Валдес, Тончо Русев, Панаьот Славчев, Морис Аладжем... „Всяко приятелство е нюанс, казва певецът, който прави живота ни по-пъстър и богат. На всеки от тях дължа някакво знание за сцената, за живота, за подхода към хората и институциите. Всяко начало, особено в изкуството, е „табула раза” – бяла дъска, на която записваш научени правила, подарени от препатили колеги... И днес съумявам да си създавам и приятели, и врагове, така съм всякога в кондиция, в битка за оцеляване”.

Когато вече е поел с бясна скорост по пътя на изпълнителската си кариера, Бисер решава да свие семейно гнездо. Мама Цеци обаче не харесва Митка, студентската му любов. Тя иска за своя син чужденка или най-малко дъщеря на професор. Тогава Бисер се сеща за древната мъдрост: „Човек стига дотам, докъдето стига собствената му смелост” и взима нещата в свои ръце. С Митка решават да вдигнат сватба без родители, само с най-близките си приятели и не в София, нито в Пазарджик, откъдето е булката, а в Копривщица. Правят го. Меденият им месец е в Северозападна България с турнето на оркестър „Балкантон” и неговите солисти. А след това в СССР на едномесечно концертно препускане.

Това са може би най-щастливите години в неговия живот. От брака с Митка им се раждат две деца – Венценоса и Бисер младши. Сякаш да го накарат да цени повече постигнатото, колеги и приятели не спират да го предават. Генко Генов, директор на „Златния Орфей” и самонатресъл се кум на сватбата му, от „благодарност” при едно планувано турне до Япония, сваля от списъка своя кумец Бисер и на негово място изпраща Борис Годжунов. Понеже афишите за турнето са отпечатани, налага се под снимката на Бисер да изписват името на Борис Годжунов. Подобна е ролята на Генко и при раздаването на голямата награда на „Орфея”. При пълно единодушие от страна на дванадесетчленното жури за песен на Бисер Киров, след намесата на Генко Генов „от името” на ЦК на БКП, наградата отива в ръцете на класирания на второ или трето място.

И съдбата не е сред най-благосклонните спрямо артиста. Ако му е дала едно, след време си взема две. След като веднъж е катастрофирал край с. Поповица, Асеновградско и е видял „малкия дявол”, на 12 януари 1981 г. катастрофира отново. На площада пред гара „София” и ул. „Христо Ботев”. Седем дена е в кома в „Пирогов”. Загубва далак, чупи седем ребра, получава инфаркт, запушва му се част от белия дроб. БТА излиза със „светкавица” – отиде си Бисер Киров, която след няколко часа се налага да опровергава. Кубинската национална телевизия излъчва филм-възпоменание за него. Два месеца е извън борда. Имал е още дни, както казват хората. Тогава порасналата му дъщеря Венценоса, го убеждава: „Татко, човек не може да има всичко и наведнъж!” След двайсетина години подобно произшествие му се случва в Русия. Ослепително светва „червената” лампа пред него. След толкова ужасни и красиви неща, които е имал и не се е уплашил, той продължава да мисли, че не е важно колко дълго, а как си живял.

Държавна сигурност е по петите му. За тази „грижа” към него научава последен, но не се изненадва. Той е син на пастор от нетрадиционна деноминация за българското общество. Свикнал с ударите „под кръста”, Бисер запазва обладание и продължава напред. Опора му е семейството, близките. Може би трябва да минат години, та човек да усети светлината на тези, които го озаряват. Защото това е озарение – Божия светлина, която му се предава, без да знае защо. Това е мястото на родителите. Те са най-големия подарък, който Бог може да ни даде, признава певецът. Това е неговият олтар и те са неговите светци. Всеки от тях е направил нещо, за да бъдем това, което сме. Да можем да се изявим. „Аз съм религиозен, след като вярвам в Бога. Но никога не съм смятал, че църквата на баща ми нащърбява с нещо моята религиозност. Там съм засукал първите постулати на вярата, там съм почувствал първите трепети по съвършенното.

„Сега, след като съм преминал по-голяма част от пътя си, мисля, че Библията в цялата си същност, е онзи принципен код, който остава на човечеството, за да може да оцелее и съществува. А ние всички живеем, за да изпълним това, което Бог ни е предназначил. За мен животът е път. Радостен съм, че в това вълшебно пътуване минах през всички гари. Една нова гара светна в далечината. Приближавам я. Това е гарата на православието. Реших да сляза сам, за да се слея с моите прадеди. И го направих – в Москва, където имам много приятели и ме обичат братски, където винаги има много, много любов. Нали Бог е любов!...”

***

През 1988 г. завършва музикална режисура в Руската академия за театрално изкуство. Връщайки се у нас, започва работа в Българската национална телевизия, прави режисьорски и продуцентски предавания. Негови са: „Петнадесет години група Сигнал” (1993), „Бисер Киров – шоу“ (1993, 1994), „Коледария“ (1995), „Родопска коледа“ (1996), концертите „Бисер Киров в НДК“ (1998) и „Юбилеен концерт 2002“, „Звезден Рожен“ (2000 и 2006), „Празници на руската песен”... По негова идея са създадени биографичните филми „Аз не съм никакъв Бисер – 30 години по-късно“ (2002) и „Рождество за всички“ (2004). В периода 1995-2002-а е продуцент, режисьор и водещ на детските предавания „Златното ключе” и „Чудната приказка” в Руската телевизия (РТР).

Има над 4500 концерта в Европа, Америка, Азия и Африка проведени чрез „Софияконцерт”, „Кюнстлерагентур”, „Госсконцерт”, „Прагаконцерт”, „Пагарт”, „Кубартиста”, „Джим Халси Ко”, „Макс Арт Интернешънъл”. Четири сезона е солист във „Фридрихщатпалас”– Берлин (1971, 1972, 1975 и 1977). В продължение на осемнадесет години е най-популярният чужд певец в ГДР.

Като композитор има над 300 свои песни на български, руски, немски, чешки, полски, испански и други езици. Те са писани по стихове на поетите: Димитър Методиев, Иван Николов, Матей Стоянов, Георги Константинов, Емил Симеонов, Васил Сотиров, Кръстю Станишев, Георги Джагаров, Любомир Левчев... Лауреат е от фестивалите в Сочи, Барселона, Лайпциг, Познан, Дрезден, Белград, Хавана, Канзас, Тампере, Москва, Ейре, Кан, Алмати... Носител е на три Златни Орфея“. Заслужил артист.

Бисер Киров има 15 винилови дългосвирещи плочи, издадени в България, Куба, ГДР, Полша и СССР, както и късосвирещи в Испания и САЩ, девет компактдиска с тираж над 7 милиона екземпляра. Записал е 700 песни на български, руски, испански, немски и английски композитори. Журира международните фестивали в Сочи (СССР), Варадеро (Куба), Ялта-Москва-Транзит (Русия), Златния шлагер и Славянский базар (Белорус), Бархатний сезон (Украйна), Гласовете на Азия (Казахстан)... От 1997 г. е в борда на съветниците на Халси Инститют (за музикален бизнес) в Оклахома (САЩ), а от ноември 2006 до юли 2010 г. е културен аташе в посолството на Република България в Москва. Той е заслужил артист на Руската федерация. Званието му е присъдено с Указ на президента на Русия Дмитрий Медведев през 2009 г. Бисер Киров говори руски, немски и английски език, ползва испански, полски, чешки и румънски.

***

При едно от последните си турнета в Куба, Бисер се среща и запознава с Григорио Фуентес – прототип на Сантяго от повестта на Хемингуей „Старецът и морето”, изигран великолепно в едноименния филм от холивудския „динозавър” Антъни Куин, с бащата на Че Гевара – Ернесто Гевара Линч, с художника Порто Кареро, с режисьора Маноло Рифа, с актрисата Ева Родригес...

Но при следващо турне, когато пътува за Германия заедно със сина си, научава по пътя за самоубийството на световноизвестния певец и бунтар Дийн Рид, негов приятел, чиято шапка носи като подарък. Това го съсипва. След този ден, той не свали черната шапка на Рид от главата си. Но „изненадите” предстояха. Хубаво е, че човек не знае, какво му готви съдбата. Скоро Венценоса, дъщеря му, майка на две деца, заболява от рак и умира. Тази загуба той не успя да преодолее.

Докосвайки със своите песни живота на милиони хора по света, Бисер Киров стана роднина на милиони. Като дете на Бога, изпратено между нас, той ни напътстваше към върховната мъдрост, но не със стихове от канона, нито със закодирани формули, а с жарки, сърдечни слова и мелодии, които продължават да галят или тревожат нашата съвест.

Защо биографията му носи заглавие „Благодарствена песен”! Отговорът е в книгата. В произхода и възпитанието на Бисер. Изповедта на адвентиста се изразява преди всичко чрез музиката и словото. Бивайки от най-ранна възраст не любопитен наблюдател, на действията на бащината му църква, а искрено вярващ човек, Бисер всякога е изпитвал респект и смиреност пред Бога. По няколко пъти на ден е благодарил със своите близки за даровете Му, изпълнили безкрайните делници – от храната до мечтите. Бисер Киров не преставаше да благодари на учителите си, на своите близки, на приятелите, на семейството, на България, дала му от всичко по много. Онзи, който е бил на неговите концерти, знае как е свещенодействал на сцената и как е изказвал своята искрена обич и преклонение към своята публика. Наистина, той имаше за какво да благодари.

Големият артист умря на 74 години, на 6 ноември 2016-а в Берлин от мозъчен инсулт, като преди това бе боледувал от рак. На 13 ноември Родопа се прости със своя певец, по-скоро, прие го завинаги в сърцето си, където са любимите й чеда. Той я обичаше искрено и я възпяваше с ангелския си глас. На свой концерт в голямата зала на РДТ „Николай Хайтов” Бисер се обърна към публиката с думите: „Приятели, всичко може да преживееш в този живот, стига да има за какво да живееш, кого да обичаш, за кого да се грижиш, на кого да вярваш”... Бисер Киров имаше всичко това. И живя. Но както става обикновено, в края нишката на живота се къса и смъртта побеждава. Той замина при своя Бог, който чакаше Своя юноша бледен. Чакаше Го, за да чуе онзи романтичен сонет в събота срещу неделя, когато изгрява вечерницата в небето и разпява звездите, разказвайки им за нас хората на земята, сътворени по Божий образ и подобие.

 

Март 2019 г.

 

 




Гласувай:
2
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 21054
Постинги: 26
Коментари: 11
Гласове: 43
Архив
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031