ПОЛКОВНИК В ПЕНСИЯ

Зима е. Върховете се гушат в преспи, дърветата под дебел сняг, пътищата –нашарени от коловози, а полето и градините потръпват от студ като малки деца, преди да яхнат пързалката. Въпреки бялата риза, дебела и пухеста, февруари трака със зъби, а вятарът вие като прогонено псе...

Командирован съм в София и ще нощувам в хотел „Славянска беседа”, разположен в идеалния център на столицата. Стая триста и петнайста е овехтяла, мирише на спарено, на тютюн и на какво ли не. Една такава тънка, деликатна, едва доловима миризма, но натрапчива. Китайският ресторант на втория етаж я овкусява и пържи по три пъти на ден. Въпреки мизерията, хотелът е предпочитан. На „пъпа” на града, комбиниран с евтин ресторант и театри наоколо, той е чудесно място за средноинтелигентния гост...

Мен обаче ресторантът не ме интересува. Два пъти съм „ял” косъм от главата на мастър шефката – невзрачна китайка, с мръсна бяла дреха и още по-мръсна бяла престилка. Тя излиза от време на време от кухнята да сервира на свои клиенти, демонстрирайки им „специално” внимание. Грозна с големи дръпнати очи, с месести бърни и увиснали бузи от тежестта си, прилича на булдог. Противността се обостря и от мръсното бяло на гърба й. Като я гледам как топи пръст в супата или в халбите бира, които разнася, ми се повдига. Мебелировката в заведението е вехта, покривките на масите са избелели и надупчени от цигари, от времето когато се пушеше, мокетът е мръсен, има мухи, въпреки студеното време, а хлебарките „дежурят” двайсет и четири часа в денонощието. Ужасно!...

Влизам в стаята, която наемам срещу фактура, после в банята и о, изненада – в тоалетната чиния пет-шест гадинки пият вода. Сякаш са мъртви, но не са. Клатят рогцата си, подсказват ми, че владеят положението. Облекчавам се, пускам казанчето и струята ги отнася в канализацията. Хващам се за душа. Една хлебарка изскача от сифона на ваната, последвана от две по-малки, такива едни твърди и безсмъртни. Къпя се в тяхно присъствие, въпреки противната им компания.

Вечерям на „Графа”, в ресторанта на журналистите. Яденето е студено, безвкусно и доста скъпо – на цената на половината командировка. Вътре гъмжи от хора със самочувствие. Въобразяват си, че са „велики”, не си говорят, скучно е. Плащам сметката и напускам.

Снегът хрупти под краката ми. Нощта е изстинала с три градуса и въздухът е като халва. Можеш да си отрежеш. Вървя през София, замервам със сняг лампите над главата ми., без да бързам за хотела. Минавам край Народния театър „Иван Вазов”, през площад „Батенберг”, продължавам до ъгъла пред Руската църква и там завивам надясно по „Раковска”. Встрани остава разсечената глава на Стефан Стамболов, а до мен – „Максим”, заведението, в което артистите поливат „Аскеер-а”.

В триста и петнайста стая на „Славянска беседа” е пусто. В тоалетната чиния заварвам отново няколко хлебарки на водопой. Изпразвам „бойлера” и им пожелавам „На добър път”. Събличам се, а опойващата миризма на спарено, ме тика неудържимо в леглото. Тъкмо „предавам” Богу дух, някой хлопва на портата.

-Кой е? – питам, сякаш съм у дома, забравил че това е хотел и то в центъра на София.

-Съквартирантът. Отваряй! – обажда се рязък мъжки глас, научен да командва. Отварям.

В стаята нахлува самия той, с устремна крачка, средно дебел, средно висок мъж с голо теме и зелени очи. И мустаците му зелени – от никотина. Балтонът му и той, а на краката – войнишки кубинки. Поглежда ме с лукава усмивка и протяга ръка:

-Лисичков, Иван Стефанов, ако държиш да знаеш цялото ми име.

-Ханджиев, – отвръщам му, нежелаейки да знам нито името му, нито каквото и да било. Спи ми се.

-След като сте Ханджиев, значи си имате хан, какво търсите в тоя въшкарник? – пита ме все така цъфнал с пъпешово лице и очи на пощенски раздавач.

-Командировка – казвам с половин уста.

-Значи работите? – учудва се „любеницата”.

-Какво друго да правя! Имам семейство.

-Аз съм пенсионер. Полковник от армията. „Стипендиант” на Националния осигурителен истнитут. Гледам си кефа. Седмично един път ходя в казармата да видя, какво съм постигнал. А то не е малко. Трейсет и пет години се събуждах с въпрос: „Какво трябва да свърша?” и заспивах с отговор, „Какво успях да направя!” Бях голямата работа. Началството ме харесваше. Имах авторитет. Здрав, красив, набит като шпеков салам. Униформата ми отиваше повече от цивилните дрехи. Така да се каже, бях бир парче женкар... А за тая работа, драги момко, се иска храброст и мъжество.

-Вярно е, но в един слънчев ден и храбростта, и мъжеството изтичат през десния крачол и ти ставаш негоден – включвам на неговата вълна.

-Така мислите, защото сте влюбен в жена си. Прескочете семейния плет поне един път, докато имате сили и ще се изумите от хубостите зад него.

Замълчах.

-Вдигате ли „самолета”? На вашите години, като ви гледам не сте повече от четиридесет и пет, аз го вдигах по три пъти на ден. Сутрин излиташе сам, на обед и вечер рулят беше в ръцете ми. Има някакъв пиниз в това, непознати приятелю, да развратничиш и така да укрепваш семейството си. В армията сме големите специалисти.

-Чувал съм, но го приемам повече като легенда – обръщам му гръб. Не ми се слуша. Такива като полковника приличат на раздрънкана воденица – трака, а не мели. – Лека нощ!

-Спи, младежо, но знай, че от сън спомени няма – отвръща леко засегнат женкарят, започнал да се събува. Гаси лампата и продължава да сваля дрехите от себе си на улично осветление. Моментално заспивам, въпреки че в носа ми нахлува остра миризма на войнишки крака, на мръсни партенки, на едновремешна вакса...

По някое време ме събужда пронизителен вик. Полковникът командва насън. Сутришен развод ли е, тактическо занятие ли е, марш на скок ли е, в просъницата няма как да отгатна. Но той командва не на шега.

-По-бързо в строя! Мърди такива! Ей, новобранец, мръдни си задника, докато не съм те пратил да поливаш „розите”. Равнис! Мирно! За среща от дясно, за почест! Другарю генерал, полкът е строен за вечерна проверка, личният състав е на лице. Командващ, полковник Лисичков. Слушам. Свободно! Полк, мирно! За величието и славата на нашето отечество, ура! – Заедно с войниците и той вика ура-а-а! Представете си как се спи при такава „тържественост”. Ставам, побутвам го, а полковникът е натегнат като пружина, все едно е на плаца, моля го да се обърне на другата страна.

-Извинявай, непознати приятелю, но на тази страна похърквам доста нахално. Ще ме извиниш.

-Ще ви... Хайде, обърнете се! – нервнича. Очите ми се затварят, а той се гевези като булка в първата си брачна нощ. Още не съм се завил с чаршафа и полковникът се прехвърля в гатер, включва банцига на трета и започна да „бичи” букови трупи.

Става ясно, че ме очаква паметна нощ. В множеството си командировки съм срещал всякакви екземпляри, но „бег вокал” като полковника – никога. Събудил се преди да заспя, сядам облегнат на възглавницата в мрака, гледам часовника на ръката си – минава полунощ и мисля как да изключа „шалтера” на вършачката до мен, подхванала наред да дроби и мели гората. Надявам се умората да надхитри кошмара и както си стоя вгледан в тъмното, да заспя. По някое време тя наистина побеждава.

Около пет, пет и половина, по първи петли, когато нощта е най-черна, а сънят най-дълбок, ме събужда отново гласът на полковника. Не командва, а стене:

-Синко, остави тая пуста Германия! Стига я превъзнася. Знаеш, че по клетва и дълг, аз съм длъжен да я ругая. Послушай ме, сърцето си да извадиш и на тепсия да й го поднесеш, германец няма да станеш. И Слава Богу! Затова бъди умен, продавай труда си на висока цена, вземай му парите, живей, но втора родина – забрави. Няма втора родина, няма втора майка!... – Гласът на полковника е притихнал, изпълнен с печал. – Не се обаждаш, а обещаваше да сме в контакт ежедневно! Ще ти напомня, че ако можеш да преживееш един ден без да попиташ как сме, какво правим, ще можеш да преживееш и останалите триста шейсет и пет дни от годината. След първия, след втория, след третия ден, чувствата ще залинеят. Ежедневието ще стопи любовта помежду ни, ще открадне най-хубавото и от еднокръвни роднини ще ни превърне в далечни познати. Утре, когато аз си отида, едва ли ще имаш сили да си простиш. А когато и майка ти се спомине – тогава „майката ще си трака”.

След пет часа сън, доволно наспал се, мозакът ми работи на пълни обороти. Вълнува ме този бащински плач. Стискам дъха си, за да не усети, че го подслушвам. Искам да чуя цялата повест. Тя като нищо може да е и моя. Дъщеря ми се готви да учи в чужбина, готова е на всичко, за да успее. Знам ли, утре или в други ден може и аз да сънувам детето си в някой забравен хотел и в съня си за него да плача...

-Ех, сине, сине!... Имам нужда да кажа някому всичко това. Ти си човекът. Знаеш, слабостта е изгонена от нашия дом, но днес аз й отворих вратата. Боли ме... Глупости! Аз и плач! Аз съм мъж, при това полковник!... Ех, момче мое, животът е сложна работа. Не може да си доволен от него, ако не си доволен от себе си. Затова ще ти напомня отново: девизът е само един: „Ако не можеш да летиш – тичай, ако не можеш да тичаш – ходи, ако не можеш да ходиш – пълзи, но трябва да стигнеш докрая”. Там, сред мечтите е и родината. Тя е като звездите, често не ги виждаме, но знаем, че са на небосклона. И отечеството е там, сине, и нашата голяма любов!

Сутринта, в седем, полковникът скочи от леглото, сякаш от батут, прозя се два пъти като лъва на „Метро Голдуин Маер” и нахълта в банята. Това бе чудесна възможност да отворя прозореца, за да влезе глътка свеж уличен въздух. Какъвто и да е, със сигурност е по-чист от стайния.

-Гледай тоя синковец, приватизирал хотела на дядо си, на самия пъп на София, а за четвърт век не е сменил дори тапетите. Ние за четиридесет и пет години изградихме две Българии, които те рушат, грабят, продават и три десетилетия не могат да унищожат. Демократи!... Шушуминги, „Мейдън Бългерия”, алчни за власт и пари – това са нашите демократи. Измамиха народа, вдигайки му два пръста с три букви и едно лъвче, и след това му смъкнаха гащите... Яжте, вашата верица, дано ви хване сюргюн! – гневи се полковникът – женкар, баща, патриот и какъв ли още незнам.

-Вживявате се, а няма никакъв смисъл. В тях е и ножът, и сиренето – посрещам го с мнението си, когато излиза зачервен и мокър като от мазни борби.

-Чакай! – погледна ме със святкащи зелени очи. – Винаги е имало и винаги ще има смисъл да казваме, какво мислим, млади господине! Не е нужно да говорим купешки слова за родината, за нашия дух, защото той иде от величието на българската душа. Но трябва да говорим! За доброто – без патос, за лошото – с болка, както го правеха нашите учители в училище. Трябва да говорим тънко, ясно и високо, за да разбират децата, какво искаме да им кажем!... Не ме гледай така, знам, че приличам на стар кон с обелени плещи от хомота на времето. Знам! Аз съм прототип на живота. Тридесет и пет години работих от сутрин до вечер, за да го променям, да го правя добър. Страхотна работа! Желая и ти да изпиташ това чувство. Да усетиш сладкия и горчив вкуса на живота...

Пенсионираният полковник нахлузи дрехите си като хомот, напръска се с „Тройний”, замина. А в триста и петнайста стая на хотел „Славянска беседа” остана само споменът за него – стипчив и парещ като руския одеколон.

20 март 2018 г.