Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2019 16:34 - МЕЧТА
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 288 Коментари: 0 Гласове:
2



 МЕЧТА

 

Ще ви разкажа за себе си. Нали е модерно да се забавлявате с нередовните граждани на планетата. С откачалките. Не бих започнал своята изповед, без да спомена за Джордж - единственият ми приятел африканер. Той е голямото чудо в моя живот. Расист, мрази белите, въпреки че той самият е бял. Сближи ни болестта - моят аутизъм* и неговата афрения**. Аз трудно влизам в контакт заради говора, той е лишен от всякакви интелектуални способности. Черна дъска. Ню Йорк е виновен за всичко. Внушава ни, че приличаме на обикновените хора, кара ни да мечтаем, а след това ни оставя да страдаме…

Когато сме в парка, на брега на река Хъдзън, моят приятел-африканер ми подхвърля бейзболната топка и се усмихва. Първо, защото ме обича и второ - защото това е върхът на неговата интелигентност. Когато не схваща, че трябва да я поеме, извръща глава към небето и с кански усилия произнася на срички: „Ке-не-ди”. Беше подучен да повтаря името на президента, за да симпатизира на жадните за различност. Много е досаден. Освен идиот, той е и дебел. Когато яхне количката, тя изглежда наблъскана с кюмюр.

Моят приятел-африканер мята бейзболната си топка до втръсване, защото е форма на социализиране, а майка му - госпожа Рипли, е благодарна на Господ, че й оставил няколко слънчеви дни в годината, взимайки й всичко останало. Афренистът, който мрази белите, цъкли очи към небето и фъфли своето „Ке-не-ди”, което звучи по-скоро като „Кенди” - нещо съвсем друго.

Запецнах, простете. Щях да разказвам за себе си, а ви представих африканера. Той мрази белите, макар че е бял. Но да си дойда на думата, докато съм в контакт. По рождение съм аутист, което означава едно към едно идиот. Онзи, там на небето, който пише сценария на живота, не е предвидил никаква роля за мен.

Въпреки прокобата, мама и татко показваха, че съм желано дете. Поне през първите шест години. Полагаха грижи да раста като другите ангели под небостъргачите. Живеехме в „Голямата ябълка”, между 115-а улица и „Амстердам авеню”. Не ме смятаха за специален случай, знаеха, че отглеждат идиот. Мама беше най-всеотдайна. Четири години ме води в училище за аутисти, помагаше на учителите, даряваше ми цялата си любов, но резултатите бяха отчайващи. Не издържа милата и ни напусна - без увертюра, без сълзи, без сантиментални подробности. Събудих се в четвъртък и видях, че я няма до мен. Шокът бе потресаващ. После баща ми започна да пие. Един ден от яд, втори ден - от кеф, нямаше празно. Цял живот беше мечтал за син, а Господ му подари идиот. Гаден номер, нали! Независимо, че беше прецакан, живеехме заедно. Оказа се пич, не ме изостави. А можеше. Често изкачваме Бруклинския мост, трябваше само да пусне количката на трета скорост и аз щях да влетя през комина в Рая за идиоти. Освобождавахме се взаимно. Но не го стори. Господи, как можах да го помисля! Той ми купи куче водач и инвалидна количка с три скорости, с тромба на влакче и облегалка, подобна на дивана в кухнята.

Татко е мисионер. Разпространява добро. Най-рядката стока. Винаги, когато се връщаме по моста от Бруклин, където ходим на пица по италиански, а пред нас жумят небостъргачите, той казва: „Гледай, момчето ми, колко е хубав Манхатън! Представяш ли си неговите строители? Хора с невероятни сърца!...” Страхотен пич е моят баща. Татко за милиони. Когато спи, го обичам най-много, защото знам, че тогава той ме сънува. Ако можех да правя нещо смислено, да печеля пари, щях да му купя една риза № 50, за да приюти в нея голямото си сърце... Но аз съм негоден за нищо. Господ ме е белязал като стигма* на обществото. Затова имам надпис на прозореца в детската стая: „Сине, опознавай живота, колкото и невъзможно да е за теб! И... мечтай! Светът е стигнал дотук по пътя на сбъднатите мечти!”

Седем години денят ми започва с поглед навън към живота и с повтаряне на тази заръка. Не схващам какво иска да ме научи, имам само далечен проблясък… Гледам телевизия. В началото се уморявах, болеше ме глава, от носа ми течеше кръв, ала с времето свикнах. Гледам по цял ден. Така се социализирам. Понякога филмовите герои ме подтикват към определени идеи. Колко са важни - не знам. Не съм осъществил нито една. Всичко е безсъзнателно, необяснимо. Наоколо светът диша, движи се, а аз стоя, вързан за болестта, вегетирам без духовни стремежи, без признаци за оздравяване.

Това го научих от телевизията, не бих могъл да го измисля сам. Научих още колко малко трябва на едно дете, за да порасне пред вас. Въпросът е да откриете онова малко добро - по-голямо от небостъргачите на Манхатън. Когато съм в „обсег”, ми е все едно, но когато ме осени провидението, изпадам в шок. Душата ми се изпълва с черни мъгли, със страх от живота…

В песните е моето утешение. Те ме спасяват от голямата скука. Песните на Синатра. Научих ги от телевизията. Божественият Франк! Той ми запали клечка кибрит в мрака. Слушам ги в пълно съзнание. Изваждат ме от обсег и ми даряват живот. Назаем естествено, но красив. Напомнят ми, че съм участник в Сътворението, макар и от тъмната му страна… С времето закопнях да ги изпея, съвсем по идиотски, а може би и човешки. Да си щракам с пръсти, да трепти във въздуха „Ню Йорк, Ню Йорк”, вятърът да развява вратовръзката и буйния ми перчем, а от кръста надолу да танцувам суинг. Защо точно суинг? Току-що ми хрумна. Пък и танцът е наситен с луна… Когато ходя по улиците на Манхатън с моето куче водач, освен „Ню Йорк” тананикам си и друго парче. За някакъв пич от Харлем.

При нас, идиотите, няма разлика между реално и измислено. Заради болестта, но не носим груба душа. Напротив, непрекъснато страдаме от лицемерния свят на нормалните. Той ни напомня, че болката от живота е много по-силна от интереса към него. В това е нашата мъка, а може би и нашето спасение. Когато имам проблясък - мечтая. Научи ме Ню Йорк. Мечтая за хитовете на Франк Синатра, за момчето от Харлем, за Джордж - моя приятел-африканер, който спи с бейзболната топка в количката и сънува, че е щастлив.

Мечти, мечти, мечти!... Ще възкликнете „идиотски”, но аз няма да съм съгласен. Защото един ден, докато чаках с кучето пред светофара на 49-а улица в Среден Манхатън и слушах от портативния си дисплей вечно зелените песни на Бийтълс, до мен спря, познайте кой - самият Синатра. Божественият Франк! Беше с готиния телевизионен костюм, с вратовръзката на бели раета, с лачените чепици и изпепеляващия блясък в очите. Господ дойде от небето, смили се над мен, срещна ме с мечтата.

Франк ми помогна да мина по „зебрата”. На отсрещния тротоар клекна да ми се представи. Докато стояхме един срещу друг, аз стисках ръката му и полагах свръх сили, за да изсричам: „Харесвам те, Франк!” Това беше достатъчно да разбере, че е попаднал на идиот. Той успокои кучето, усетил, че сме едно цяло с него, и ме попита:

-Как си, приятелю? - вдигнах глава да го погледна и ослепях от блясъка на зъбите му. Над мен сякаш пламнаха светлините на Ню Йорк. Изперкал съвсем, аз се питах това сън ли е, или истина? Всичко беше едно към едно. Господ държеше ръката ми. Става дума за нашия, който също е идиот и ни погажда различни номера. Обичам го, защото понякога сбъдва мечти.

-Искам да изпея с теб „Ню Йорк, Ню Йорк”. Това е любимото ми парче - отвърнах нахакано и като че ли не така идиотски. Запях пръв. Пеенето ми се отдава за разлика от говора. Почна и той. Да, той - божественият Франк. Бяхме страхотен дует - един гений и един идиот. Пеехме, но не песента за Ню Йорк, а „Благодаря ти, Господи, че не ме изостави в тъмното”. Нали гениите не са нищо повече от пораснали идиоти! Пеехме, а хората около нас танцуваха. И билдингите на Манхатън танцуваха. Беше хубаво, Боже мой, беше прекрасно! Аз се разтапях на върха на идиотското щастие.

Когато изпяхме песента, съседните улици и площад „Тайм Скуеър” продължаваха да се люлеят под танца на щастливите хора - жизнерадостни полуидиоти. Те друсаха трътлестите си задници, въртяха се като пумпали, кикотеха се незнайно защо… Въпреки радостта, която Господ ми подари, дълбоко в мен пареше някаква болка. Тъгувах за приятеля африканер, за расиста, който е бял, а мрази белите. Отсъстваше от този божествен момент. Но нека да си призная, не знам, ако беше тук, щеше ли да почувства великата радост, заляла душата ми?

*аутизъм – тежко психическо заболяване у децата, което се характеризира с големи трудности при влизане в контакт и установяване на взаимоотношения.

**афрения – заболяване на психическа основа. Предизвиква недостатъчно развитие на интелектуалните способности у децата.

***стигма – белег, клеймо върху тялото на роб или престъпник.

 

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 152887
Постинги: 83
Коментари: 24
Гласове: 186
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031