БАТАКЛИЙКАТА

В Родопите всеки камък има история. Без значение дали е на запад или на изток. Защо казвам това? През 80-те години на миналия век работех в Отечествения фронт. Една командировка ме отведе в Барутин, село с печална слава, заради своя злодей, потопил в кръв Батак. Кадрите в ОФ-то бяха на възраст – врели и кипели. Тамошният – бай Асен, като свършихме работа, предложи да се почерпим в кръчмата. Безсмислено бе да отказвам. Първият автобус, с който можех да напусна селото, беше на другия ден в 6.30 сутринта.

-Не се тревожи, свои сме, – шепнеше сладко бай Асен, гледайки ме такъв млад, зелен. – Ще спиш в новата къща на Батаклийката. Нали я знаеш? – уточни докато прекосявахме Барутин.

-Как да я знам, бай Асене, когато идвам за първи път тук! – отвърнах му извинително.

-Батаклийката, бе! Нали пишеш по вестниците, как да не я знаеш? – продължаваше да се диви ОФ-е председателят над моето неосведомение.

Беше есен. Планинското слънце захождаше, въпреки ранния час. Около къщите – нови, по на три и четири етажа, имаше „кушини” – пирамиди от царевични снопове, брезенти с нацепени ябълки, салкъми „обути” в найлонови чорапогащи, за да не ги кълват птиците и колове с необран още фасул на едри жълти и зелени капички. Тук там димяха казани компот, блестяха щайги със съхнеща гъба, миришеше на печени чушки...

Кръчмата бе в центъра на селото, в една сграда с кметството, магазина и пощата, срещу вековната върба, свидетелка на смутното време. Умно измислено, отиваш за едно, а свършваш две или три работи наведнъж. Вътре бе пълно с мъже – косачи, трупчии, дюлгери, работници от механичния цех, кантонери – все хора, приключили дневната работа. Пиеха мастика и гроздова ракия, гъмжейки на висок глас.

-Бай Асене, коя ще е тая Батаклийка, неизвестна само на мен? – попитах смутено, отпил първата глътка за негово здраве.

-Това е завързана работа. Донякъде оправдава лошото име на нашето село. Нали знаеш, „Господ забавя, но не забравя”, та и тук, по много странен начин Той наказва агата. Нека пийнем сега за твое здраве, пък сетне всичко ще ти разкажа.

Вдигнахме чашите със столчета и отпихме втората глътка.

-Когато ножът на агата се осъбил и отказал да реже повече баташки глави, той се метнал на коня, дал знак на дружината и отфучал. Зад него останала смърт – кървища, тела на умрели и полуживи хора, горящи къщи, луднал добитък, плачещи деца... Абе, не ти е майко работа! Друг нашенец, Хасан Дервиш – селският дриплю, следвал вълчата глутница с надежда нещичко да оставят и нему. Когато потеглил с коня си от Батак, видял на брега на реката, четири годишно момиченце с окървавено фустанче и изранени ръце, как милва закланите си родители. Жестока работа! Не е за разправяне, но нали искаш да знаеш... Навел се Дервишът и грабнал детето в скута си, ей така, както си е на коня. Бил на трийсет и шест, ала нямал деца.

Довел момичето в Барутин, представил го на жена си: „Това е моят късмет от „ямата”. Сърце не ми даде да посегна на никой, но не ми даде и да оставя това клето сираче да плаче над труповете на своите близки. Ще е наше, Фатме. Тъй се казвала жена му. Пък Аллах и Господ, ако сметнат, че съм сгрешил, нека ме съдят”. Детето свикнало бързо с новите си родители, те бедни, то – ничие, съединили се, заживели под един покрив. Турили му нашенско име Гюла (Роза), но всички му викали „Батаклийката”. Гюла било за пред властта.

От другата страна на пътя, т.с. улицата, ако един сокак може да се нарече улица, е бил конака на Ахмед ага Барутанлията. Той мразел Дервиша заради кавурката, която довел от Батак, но Хасан бил съпруг на сестра му и трябвало да го търпи. Всеки път, когато виждал синеоката „юда” с плитки като усойници на раменете, си спомнял за „ямата” – грабежите и палежите из българските села. Пробуждала се беската кръв в жилите му и започвал да скърца със зъби срещу сирачето на педя от неговата врата.

Гюла растяла под зоркия поглед на майка си и кроткия глас на баща си. Дервишите я обичали, обичала ги и тя. От градина на градина, от ливада на ливада, Батаклийката се преродила в „Дервишка”. Хората обаче не я искали тукашна. Харесвали си я по кръв, ябанджийка, каквато била и нито веднъж не й казали „Дервишка”. Минали години, тя станала голяма мома – родопчанка за чудо и приказ. На всичко отгоре пеела от сърце нашенските, доспатските песни... Помня я като старица – деветдесет и четири годишна, прегърбена, малко преди да умре. Баща ми, когато я срещнеше, все й се кланяше. Не можеше да я прехвали: „Слушаш я, джанъм как пее, какъв глас излиза от златната й уста и сърцето ти хвръква от пазвата!”

Един ден Дервишът я качил на бял кон, такъв имал тогава и я завел в Батак. Гюла пожелала това, но и той не бил безразличен, искал да й покаже къде е „изворът” на нейния живот. Обиколили два пъти селото, тя питала де кого срещнела, знаят ли нещо за майка й, за баща й. Никой не й казал нищо. Хасан Дервиш, вече белобрад, все така дрипав и прегърбен, стискал юлара в ръце и слушал как вие родовата й кръв, но дъщеря му не смеела да слезе от коня.

-Слез, пиленце, не се плаши. Това е твоята земя. Ей от тук, от този бряг те взех. Слези, повикай майка си, татка си, може да ти се отзоват.

-Не, татко. Никого няма да викам. Исках да чуя водата. Тя тече в моите сънища откакто се помня. Носи някакви гласове, може би на мама, на татко, но най-силно чувам собствения си плач. Видях, отнесла е всичко. Сега, когато я чух с ушите и видях с очите си, вече няма да ме плаши насън.

-Дунйя* е това, кузум, дунйя. Човек трябва да го носи в душата си – кандардисвал я Дервишът, но тя не пожелала да слезе от коня.

-Моят дунйя, татко е в Барутин. Да вървим! – рекла Батаклийката и навела глава да скрие сълзите си.

Върнали се в село посред нощ. Гюла се затворила в стаята си, а баща й влязал в подника, легнал в яслата на кончето, заридал. Старите са ми разказвали, че и конят заплакал над покрусения баща. Изливал едри сълзи, с каквито плачат конете, миел лицето му.

Батаклийката горяла от нетърпение да съмне. Когато утрото прокървило на изток, тя изрипнала на балкончето, пред конака на Ахмед ага и запяла: „Дуйни ми, дуйни, бял ветре”, „Китка ти вием, юначе”, „Ой чобан, чобан, карагьоз чобан”... Пяла и отпявала от едно гърло два гласа. А онзи, злодеят, пъшкал в постелята, разкапващ се от проказа. Синовете му го изоставили, дъщеря му се омъжила зад девет села в десето, за да не може да я намери, проклела го и го забравила. Батаклийката пеела всеки Божи ден, докато Барутанлията виел от болка и умирал в самота.

-Ин ша Аллах, моля те когато дойде Съдния ден, приеми моето покаяние! Ако заслужавам Твоята милост, Такбир**, скъсай гласа на тая неверница. Виж, аз бера душа, а тя пее ли пее...

Гюла залюбила тукашен мъж – Мустафа, най-хубавият юнак в селото. Осем деца му родила, всички са по света, само първото, на име Иван, останало в Барутин, за да я гледа на старини. Негова е Къщата за гости, в която ще спиш тази нощ. Мустафа е засущен*** през 1912-та от батачани, дошли да мъстят за погрома през 1876 година. Конница, въоръжена до зъби обградила селото. Станало страшно. Тогава Гюла (Роза) се изправила пред стотниците, свалила кърпата от главата си и извикала:

-Спрете! Стига кръв! Аз съм ваша, но съм и тяхна. Те ме отгледаха. Пощадете ги!

Така спасила жените и децата от ножа.

-Бай Асене, тези осем деца знаят ли приказката на своята майка? – попитах магьосника срещу мен, чиито ръце трепереха и не спираха да говорят.

-Че как! Няма барутинец, който да не знае тази история и да не я разказва. Как да ти река, това е нашето „капаро” пред живота.

-А Барутанлията? Какво станало с него? – продължавах да разгръщам спомените на моя ОФ-е приятел.

-Цялото село сватбувало. Женили се Гюла и Мустафа. Зурни, кларинети, тъпани, гайди издували небето над планината. По едно време, в най-хубавото, то се отворило и от там Господ Бог благословил младите. Било чудно и приказно! Когато се залюлели тежки хора на мегдана, Аллах протегнал десница, изправил Барутанлията на оглозганите му „подпираги”, за да види през замрежените прозорци на одаята, че освен сълзи, в очите на хората може да има и радост. След това го пуснал и той се разпаднал. Разправят, вечерта заваляло. Дъжд. И само едничка светкавица блеснала в мрака и само един-единствен гръм прошумял, за да порази конака на Ахмед ага. Понеже бил прокълнат и овехтял, тутакси се превърнал в пепел. Тъй свършило всичко.

Такава е моята планина, не спира да ме очудва. В нея всеки камък има история... Аз нощувах в новата къща на Батаклийката, но не спах. Премислях на дълго и нашироко историята и клетата българска орис.

*дунйя – от арабски, живот в сегашната му форма

**Такбир – от арабски, Великият Аллах

***засущен – убит

18.08.2018 г.