БЪЛГАРОЛЮБЕЦЪТ ОТ РОДОПИТЕ

 

15 септември е денят на неговото рождение. Денят в който отеква звънецът на националния дух и младите българи прекрачват прага на знанието. Денят в който влизаме в клас, за да изслушаме поредния Урок по родолюбие и усетим как тупка сърцето на България във всеки от нас. Рождеството е повод да се поклоним пред гигантския му талант, да повторим неговото име, да се възгордеем, че сме родени в благословената земя на Родопите. Не познавам друг съвременен писател, дал толкова много на литературата и на своя народ, вдъхнал надежда на толкова хора, както авторът на „Шумки от габър” и „Диви разкази”, на „Капитан Петко войвода” и „Родопските комити разказват”… Николай Хайтов дойде сякаш от провидението, за да свидетелствува за опитомяването ни като народ и възкръсването ни като идея.

Хайтов въведе Родопите в българската литература през парадния вход. Показа цялото им великолепие, развълнува с тях не само писмовницата, а и самия народ. Като ярко създание на своето време, неговите творби станаха най-голямото хранилище на националното родолюбие, храм на чуждата и личната болка, на всеобщата ни надежда и националния трепет. Няма друг разказвач, който така дълбоко и тъй искрено да е преживял житейските наслади заедно със своите герои. Николай Хайтов представи родопските люде в автентичната им премяна, със звучния език, с впечатляващата им образност, както го е правила Божията ръка в митологията, във фолклора, в историята.

Хайтов разтвори широко вратите и прозорците на нашата чувственост, за да я оплоди със своя талант. Да я покаже на България и света. Подобно на каменоделец, той дялаше скалата много години, цял живот, докато заблести естествената й хубост. За радост, той правеше това на фона на неповторимия планински пейзаж. „Шумките” и „Дивите разкази” откриха за всички нас нов свят – богат, очарователен, неповторим. Макар и локализиран в една област, като Родопите, с широтата и въздействието си той прекрачи родните граници и стигна до края на света.

„Ако ме попитат коя планина ми най-много харесва, за себе си аз ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота. Рила е планина за катерачи-завоеватели, Родопа – за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа – свят! Рила величествен остров, Родопа – велико море!

А какво да кажем за Пирин?... Пирин е само жена, Родопа – и майка, и жена!...”

Писателят нямаше нищо по-скъпо от родната планина. Всякога я идентифицираше с България, прекланяше се пред нея като пред олтар. На тази „майка и жена”, посвети своята дарба. Създаде творби, които съперничат на най-вълнуващите образци в националната и световната литература. Филмите „Козия рог” и „Капитан Петко войвода” обиколиха земята. Освен със силните си характери, героите му – българи от Родопа, пленяват зрителите и читателите със своята нравственост, карат ги да се възторгват пред изконните български ценности.

Николай Хайтов реализира напълно творческата си и гражданска мисия. Преди да си тръгне от нашия свят, той каза, че си отива с кеф. Беше признат за народен писател, получи световна известност, книгите му са отпечатани приживе в четири милиона и половина тираж, показа на младите хора как трябва да се защитават родолюбивите идеи и защо отечеството стои над всичко. Въпреки това, Хайтов страдаше – искрено, дълбоко, разтърсващо. Между различните болки една не му даваше мир – обезбългаряването на планината. Негодуваше, че историците не вникват в същността на нещата и не възпират „майкопродавците” тръгнали на кръстоносен поход срещу българите мохамедани, отлъчвайки ги от родната им земя-кърмилница.

Чуйте как само звучи едно от първите му есета „Мустафа-Гоговото”, превърнало се в лайтмотив на тази негова болка: „Унищожени били даже мъртвите свидетели на престъплението: съборили камбанариите, закопали камбаните, натрошили кръстовете. Някъде изместили и даже изгорили старите села, за да не наумяват нищо на новия Мустафа за Гого. След това отрязали езика на живото предание, за да не може никой да узнае как е станал Гого Мустафа.

Всичко било заличено и потурчено, само едно нищо и никакво име се изплъзнало – „Мустафа-Гоговото” – едно име в землището на село Давидково, Смолянско, в подножието на Енихан, за да свидетелствува единствено за извършеното над Гого престъпление…

Своите го дърпали насам, чуждите – нататък и в това люшкане нататък и насам минали не година, две, а векове, без да се усети той на твърдо място. Турците винаги са го презирали, защото са виждали зад Мустафа Гого и са го наричали „дьонме”, а своите са го подозирали, защото зад Гого е надничала сянката на Мустафа. И дълго е било все така. В песните – Гого, в клетвите – Мустафа, в езика – Гого, в молитвите – Мустафа, в потурите – Гого, в чалмата – Мустафа!...”

Това е злочестата съдба на родопчани, притискала с воденичен камък душата на твореца, карала го да пее и плаче с песните и жалбите на планината. Неприемливо е, когато в един глас днес повтаряме европейските ценности, когато родината се съвзема от смазващия махмурлук, наречен „демократичен преход”, когато българския народ преодолява поредния рубикон, да гледаме на Родопите с недоверие и несигурност, с чувство че днешните проблеми могат да бъдат решавани утре. Планината отдавна е разкъсала веригите на робството и е разбила средновековните зандани на подозрението, а родопчани не слугуват на никакви господари. И понеже те си го знаят, искат да го научи и целия свят.

Унизително е, че има все още хора, които черпят информация за родната планина от полицейските сводки и сметките на политическите бакали. Големият български писател, нашият именит земляк, не спираше да напомня, че е дошло време да загърбим политическия карез, партийния егоизъм, да се хванем за ръце и да извървим пътя към себе си, без да си причиняваме болка, защото тя изтощава и духа и тялото, спира мечтата, убива надеждата.

За Николай Хайтов е характерно забележителното съзвучие при въздействието на творчеството му и въздействието на неговата личност. В това сливане се усеща мощния пулс на човека с ясна позиция и твърда цел. Той пишеше за всички и мислеше за всичко. Внушаваше, че в мигове на изпитание, най-важното е да пазим единството на нацията, защото няма по-тъжна участ за един народ от разединението. Предупреждаваше, че гражданското нехайство може да отприщи такъв канибализъм, който е способен да срине мирозданието, в чието съграждане е душата ни. Тревожеше се, че подобна морална и духовна лудост би могла да прегази отново земята на Ботев и Левски, неговата и нашата родна земя.

Хайтов създаде брилянтна проза и публицистика. За нея каквито възторжени думи да кажем, ще бъдат на място. Неговият художествен разум се превърна в морална величина, в истинска мъдрост, а езиковото майсторство – в магия, способна да омагьоса хиляди и милиони. Затова родопчани го обичат и помнят. И ще го помнят. Смолян се закичи с неговото име, отделяйки го като един от почетните си граждани, като човек по който си сверяваме времето.

Николай Хайтов извая художествен, исторически и народностен паметник на Родопа. Показа ни неукротимия бунт на духа, заблудите разбити от вихрите на историята, разказа за нестихващата страст на родопчани към съвършенството и свободата. Всяка страница от неговите книги ни напомня за ролята на интелигенцията в обществото, за ангажираността й в изкуството. Заставя ни да казваме истината не само на нашите приятели, но и на нашите врагове. Предупреждава ни, че ако лъжата някога все пак победи, за това ще бъдем отговорни ние – гражданите, творците, политиците.

 

15 септември 2011 г.

 

Той е една от причините за любовта ми към този регион. Последните му думи преди да почине бяха:
- Тоя живот, който го живееме, никак не ми харесва, отивам си със кеф!

Ми то след Орфей има ли друг певец Родопа? Щото за мене Хайтов е поет, макар че пише проза.
Завчера помагах на приятел да боядисва стар апартамент. Като мажехме около едно 100-годишно виенско огледало приятелят каза, че Хайтов му предлагал за него един Москвич. Но майка му не дала. Това е скромен щрих от житието на писателя. Поздрави.