- Гоше, Гошко, хайде момчето ми. Излизаме - Варлаам молеше палето да го последва, докато задяваше раницата си на гръба. Кутрето отказваше да се подчини. Ровеше смачканите вестници и мръсни парцали в дупката, наречена „дом” от неговия стопанин, криеше се под леглото, направено от прогнила врата, положена върху три пластмасови щайги. - Георги, аз тръгвам!

Варлаам отвори вратата и в бърлогата нахлу студеното утро с дъх на стар сняг. Кучето мигом дотърча в краката му, признателно, че той го топлеше нощем, без да му казва кой така лудо препуска в гърдите му и тъй плашещо хрипе. Просякът закачи бастуна на рамо, облекчи се върху снега и търпеливо зачака малкия да стори същото сред измръзналите пръчки коприва. Разкърши се, всмука студен въздух в празния си стомах и с повдигнато настроение закрачи към центъра на града.

Брадясал и грозен, с плетена шапка, вързана под брадата, със стара женска кърпа на шията, с войнишки шинел и гумени ботуши до коленете, Варлаам приличаше на бостанско плашило. На единия му хълбок висеше ученическа чанта, обшита с канап, на другия - манерка с дървена запушалка. Докторска небрежност беше оставила груб шеф върху долната бърна, който кривеше устата и правеше още по-страшно лицето му.

-Гоше, какво ще речеш да попрося? Днес може да имам късмет. Току виж някоя госпожа ни предложи топла мекица, поръсена с пудра или филийка, запечена с кашкавал. Ако господата са милостиви и левче може да прозвъни в ръката ми. Тогава ти обещавам гуляй. - Кучето с цвят на омустена риза и кафяво петно на челото, вървеше край него, вирнало опашка и съвсем по кучешки се забавляваше, без да обръща внимание на празните му копнежи. - Не вярваш, нали? Да знаеш, момчето ми, колкото е по-горчив животът на просяка, толкова са по-сладки бляновете му. Освен това са безплатни.

Докато разговаряше с малкия си приятел, Варлаам влезе във входа на първия жилищен блок, светна лампата на приземния етаж и залепи ухо на една от вратите.

-Гошко, скрий се зад ъгъла! По-добре да не сме заедно. Ще помислят, че имаш бълхи и въобще няма да ми отворят.

Кучето клекна на задните си крака, подви опашка и зачака да проработи късмета на своя стопанин. Варлаам натисна звънеца три пъти. Защо три? Просто така. Най-напред шпионката светна, после угасна и нечии стъпки отшумяха в мрака. Вратата отказа да се отвори. Като „професионалист”, Варлаам не се предаваше лесно. Мина на друга врата. Позвъни дваж. Ключалката щракна и от процепа надзърна полумлада жена.

-Кого търсите, господине? - попита съвсем хладно.

-Бог ме забрави в тъмното, изгубих се. Бихте ли дали филийка хляб или там, каквото има във вашия дом - издекламира Варлаам с най-голямата си любезност, останала от далечното му учителство и пропиляната младост.

-Бог да ти даде! - изсъска стопанката и тръшна вратата в лицето му.

-Гоше, днес не ми е ден. Ама и вчера не беше. Ако утре е тъй, в сряда ще похлопам на дядо Господювите порти. Той и без друго ще ме пита как изглежда светът, който е сътворил за шест дни…. Хайде, момчето ми, ще попрося навън.

Двамата самотници излязоха от входа и продължиха по главната улица на града. Понеже цялата беше в лед, а палето босо, Варлаам го взе в пазвата на шинела и галейки измръзналата му шия, застана пред пощата, изчаквайки минувачите. Часът беше осем - време, когато хората отиват на работа - съвсем нормално да се отпусне нечие вледенено сърце.

-Господине, госпожо… - предизвикваше ги Варлаам с мрачна осанка и вежлив глас. Две монети прозвъняха в ръката му, едната от двайсет, другата от петдесет стотинки. Той ги захапа със зъби, сякаш да провери истински ли са и ги пъхна в джоба. - Гоше, няма смисъл. Да идем на нашето място. От училището прииждаха гласове. Те събуждаха романтични чувства у просяка, напомняха му, че още е жив. - Дано имат друга съдба, различна от моята - прошепна на себе си и докато следваше мислите, две момчета, летейки по стръмната уличка, се забиха в него. Неподготвен и претоварен, той пльосна върху леда. Раницата се изтърбуши върху главата му, а кутрето побягна встрани. След позорното падане, най-напред помисли за кучето. Без да мърда, Варлаам го помами, но когато видя, че скимти на няколко метра от него, въздъхна и усети пареща болка отзад. Едва се изправи. Натъпка багажа в раницата, почисти манерката, кожената чанта, обшита с канап, прегърна своя приятел и бавно заситни в края на тротоара. Момчетата му се изплезиха подигравателно и потънаха във входа на училището. Палето - в шинела му.

-Забрави ги, момчето ми. Те също ще остареят. Ще видят какво значи да си самотен, да издаваш стонове и никой да не те чува, да хлопаш по врати, които не се отварят… Лесно е да си млад.

Варлаам обожаваше бездомните кучета. Сам бездомен и ничий, откриваше прилика между себе си и тях. Гошко му е любимец трето поколение. Всичките му приятели-кучета растяха край него, хранеха се от просешкия му хляб и когато ставаха злобни улични псета, го напускаха. Най-преданите идваха от време на време да му „поплачат” нахапани, разлюбени, прогонени. Страхотни приятели. А Елизабет му роди шест палета, които обитават парното на училището и не дават пиле да фръкне натам. Най-силно беше привързан към нея. Викаше й Елиза, кипреше я със сребърни ланци, возеше я в градския автобус, когато отиваше до Райково или Устово. Варлаам бе съчинил родословното й дърво и казваше, че кучката е от царско коляно...

Когато стигна ъгъла между китайския магазин и кафене „Нова България”, му светна. Любимо местенце - хем на завет, хем на припек. Представи си как ще седне, как ще си отпусне душата и ще забрави горчилката, която току-що изпи. Той свали раницата и клекна върху снега. Сви цигара с тютюн от фасове, които беше събирал в кафенето, запали я, смукна дълбоко и усети пушека как стига в петите му. После се усмихна и замижа под февруарското слънце.

-Гоше, знаеш ли какво е щастлив просяк? Аз, глупчо. Ето ме, седя в центъра на града, точно на пъпа му, слушам музика от кафене „Нова България”, чакам кокали от ресторанта отсреща, а денят ме глези със слънце… И най-важното - кофите с дарове са на една ръка разстояние. Как да не ми завиждат!

Варлаам реши да подреме. Отпусна колана, препасан през кърста му, издърпа кожената чанта отпред върху корема, стисна тоягата между краката си и се накълчи, използвайки раницата за възглаве. Залепен до стената, приличаше на дрипа, изхвърлена на боклука.

Заради студа, нощес спа на пресекулки. Бърлогата гизнеше във вода. От влагата въздухът беше чуплив, вдишваше го на кристали. Дрямката бе на клепачите му. След като го напече слънцето, той ги спусна и заспа. И сънува отново. Въпреки възръстта, Варлаам сънуваше, както на младини. Виждаше се със своите близки и всеки път ги разпитваше защо го заключиха вън. Силно хлопване на капак прекрати срещата му с тях и възможността да научи причината. Рипна преди да е отворил очи. Готвачка от ресторанта, току-що беше изсипала отпадъци в кофата, пресичаше улицата обратно, бързайки към входа на кухнята.

-Телешки кокали! - позна ги по миризмата. - Благодаря ти, Господи! - Варлаам стана, оправи снаряжението си, вдигна капака на кофата. Отвътре излизаше пара и онзи дъх на варено, който подлудява всеки стомах. Надвеси се над „казана”, бръкна с бастун и закачи дълго парче телешки прешлени, обрасли с червено месо, достатъчно да засити и него, и гладния му приятел.

-Гоше, опъвай софрата! Започваме царски гуляй - говореше на кучето, без да го вижда. Тъкмо да измъкне болярската порция, нещо го бутна и той я изтърва на земята. В това време непознат пес-помияр, захапа прешлените и се опита да ги отмъкне. Варлаам се хвърли връз него, грабна трофея с ръце и го задърпа. Псето ръмжеше, не пускаше кокала. Той псуваше и дърпаше с все сила. Смяташе, че е престъпно натрапникът да вземе залъка от устата му. Затова не отстъпваше. Дори любовта му към четириногите не го спря.

-Във всяко нещо има правила! - съскаше Варлаам, - без значение дали си животно или човек, трябва да се съобразяваш с тях. Ах, проклетия! Къде е бастунът ми, да натиря тоз хулиган! Гошко, точно сега ли намери да ме оставиш? - възмущаваше се просякът и дърпаше кокала.

Приятелчето му трепереше от страх зад последния кош за боклук и наблюдаваше схватката. Човекът и кучето се въргаляха върху леда, дърпаха прешлените, докато станат негодни за ядене. Накрая Варлаам се предаде. Отпусна празните си ръце, изтупа шинела и въпреки че беше ограбен, изпита остро чувство на срам. Отстъпи, понеже толкова много бе губил, че два живота да имаше, нямаше да навакса пропиляното. Псето, с незараснала рана на гърба, отнесе кокала до училището, където виеха злобните щенета на Елиза.

-Господи, отново съм победен. Погледнах звяра в очите и там видях нещо човешко… Всякога съм бил слаб. Това ме принуди да напусна живота… Проклетата лъжа завладя всичко, посегна върху душата ми. Още малко съвсем да успее. Години ме мамеше, че нещата вървят към добро, а те си оставаха все същите. Уби радостта ми, прекърши надеждата…

Зад кошовете изпълзя Гошко. Раздразнен от мириса на варено, дотича до него и започна да ближе ръцете му.

-Добре, че отсъстваше от тази срамна кавга - рече Варлаам и се остави на синовната му любов. - Ще ти извадя едно кокалче да залъжеш глада, а след това ще поровя за хляб. Довечера, когато се приберем в дупката, ще запаля огън, ще го опърля на пламъка и ще си хапнем като боляри. По-добре сух крайщник у дома, отколкото печено пиле у съседа… Такъв е животът, момчето ми - всичко се плаща. Радостите с болка, страданието - с надежда, слабостта - с вяра.

2007 г.