Неподходящ е за хора със

слабо сърце и изтънчен вкус!

Тази история е за Кара Тодор Черното – дядо ми. В нея няма романтика, сантименталност, доброта. Тя е сказание за злодей, какъвто е бил той. Кошарата му с овце, кози, мулета и волове е била на връх Вешката. Всички знаели, че е имотен и всички го ненавиждали. Забогатял от труда си и стоката. Затова я вардел с жестокостта на орел.

В характера му имало нещо свирепо като при зверовете. И видът му е бил груб. Жилав, черен, плашел не само хората, а и добитъка. В кошарата е работил синът му Иван, моя баща – досущ като него. Но само отвън. Другите пет деца в семейството – момичета, живеели с баба на село и се подготвяли за робини. В отсъствието му те растели щастливи. Татко превивал гръб от тъмно до тъмно. Искал с труда си да откупи имането.

На осемнайсет втасал за женене. Сестрите му го сватосали за своя дружка. За разлика от мнозина, които получавали съпруга по вкуса на родителите си, той имал късмет. Момичето било хубаво и татко го обикнал от раз.

Един ден, какъвто е теркът, той я повел към върха на планината, за да я представи на Черното. По-точно, да се похвали. Водил я през гората и се изпълвал с гордост. Представял си как ще разнежи сърцето на злия тиранин, когато я види такава хубава, как ще се усмихне и блясъкът в очите му ще стопи облаците над Вешката.

На входа на имението, татко свирнал с уста. Дядо ми излязъл от колибата, погледнал сина си, след това момичето и тръгнал с федфебелска крачка към тях. Вместо да прегърне младия главеник, пък ако му е кеф да се усмихне заради избора, той го пронизал с накървен поглед:

-Къде сумантосваш два дена? Нямаш ли работа? Или си мислиш, че ще те храня, защото някой ти е подшушнал, че съм те изпикал?

-Ще се женя, тате – усмихнал се баща ми, сочейки с поглед радостта в ръцете си.

-Кой ти каза? – попарил го стария.

-Сърцето.

-Ти сърце ли си, или човек? – ревнал още по-люто дядо ми. – Смъквай дрехите от гърба! Веднага! Ще извадя проклетото ти сърце ей с тоя нож – и блеснала в ръката му кама като светкавица, – ще го изпека в жарта и ще те накарам да го изядеш! Коя е шафрантията с теб?

-Това е Дора, – докундисал* се татко. – Тя не е шафрантия. Аз съм първия мъж в живота й.

-Значи си я омаскарил вече?

-Обещал съм й, че тя ще бъде моя жена.

-Как така си й обещал? Кой си ти, сине майчин, да обещаваш?

-Дора е моята булка, татко и твоята снаха – отвърнал баща ми.

-Аз не съм ти искал снаха! Нито съм те пращал за булка! Сам ще избирам снаха си и сам ще решавам кога да се жениш. Аз, не ти! Моята снаха е Мария Калипетрова!

-За Мария се ожени ти. Аз имам Дора.

-Кой те пита? Ти не разбра ли, че тук аз решавам!

-За кошарата решаваш ти, татко, но за сърцето ми – не!

-Казах ти да смъкнеш дрехите от гърба! – ревнал дядо отново и измъкнал камшика, забучен в плета. – Събличай се-е!

Баща ми започнал да се заголва. Бавно, против волята си, засрамен пред момичето, на което е обещал целия си живот. Когато светнали окадените му меса, изпаднал в амок и се озъбил:

-Искаш да ме унизиш пред Дора, започвай! Това ти се отдава най-лесно – демонстрирал смелост милият. Искал е да покаже характер пред жената, която щяла да ражда децата му.

-Мислиш, че ще ти се размине? Никой баща не прощава измяната и неподчинението. Умри, кучи сине! Нека те боли! – крещял Кара Тодор и го налагал с камшика. Баща ми се огъвал от болка, бягал от обсега на съскащата кожа, криел се зад дъба до кошарата. Това разпалвало още по-силно старческото злодейство. Когато татко се свлякъл в овчата тор, дядо го вдигнал, завързал го за дъба и продължил да го бие. До премала. След това скупчил дрехите му върху дръвника, насякъл ги с брадвата и ги запалил.

В този мрачен момент уловил с поглед момичето до плета ни живо, ни умряло от страх. С един замах разпорил пазвата й, в която треперели две „праскови”. Подпрял ги с камата, насочена към гърлото й, захапал моминските устни, а с тях и отчаяният й писък.

-Ти си неканена тук. Знаеш ли какво правят зверовете, когато натрапник влезе в територията им? Ще ти кажа: ако е мъжко, разкъсват го и го изяждат. Ако е женско – насилват го и го прогонват. Тъй ще постъпя и аз. Синът ми се похвали, че е бил първия мъж в живота ти, аз ще съм втория – просъскал дядо ми и я завлякъл между овцете към края на кошарата.

-Оставете ме! Моля ви! Недейте – крещяло момичето. Напразно. Освен тях и добитъка, в гората не е имало никой. На небето висяла луната и се подхилквала над злата им участ. Овцете преживяли на пресекулки парализирани.

-Спри да ме дереш, защото ще ти отрежа ръчичките с овчарския нож! – ръмжал насилникът, докато тъмночервеното му лице ставало пепелносиво. Той разчекнал мама пред очите на татко и я обладал със страст, каквато имат само животните в размножителния си период. Тя се мятала насам-натам, мъчела да се отскубне. Дядо ми бил проникнал дълбоко в нея и я човъркал със своя рог на козел. Въпреки че кръвта й намокрила антерията му до пъпа, той продължавал да я пресова върху овчата тор. Когато се наситил, вдигнал с ръка окървавените й килоти и се изхилил срещу баща ми:

-Не ти си първия мъж в живота й, аз съм първия! Видя ли старият пръч как пи от извора преди теб? Така го възмътих, че всеки ще може да гази в него. Пачавра! Изривай се от кошарата, тук няма място за теб! – и я избутал от стадото. – Хайде, проклета жено, иди си и повече не поглеждай назад!

Озлочестена, мама слизала бавно по стръмното, от време на време се обръщала, за да види лицето на татко. Когато стъпила на пътя, хукнала да бяга към село.

Гол и ограбен, баща ми ходел в гората наметнат с протрито одеало, нахлузено на врата и вързано с въже през кръста му. Тъй до средата на есента. Следвал стадото, слушал звънците, тъгувал. И точно тогава Черното довел Мария Калипетрова, хвърлил пред татко торба с дрехи и го оставил да се порадва на булката. Той я гледал без никакъв интерес и все си мислел, че това е леля му. Била стара, не хубава, а дядо му я пробутвал за годеница.

-В неделя ще ви венчаем. Нали си втасал за женене?

Да, но в живота нещата не вървят винаги тъй, както сме ги напътили. В събота пристигнали в кошарата бащата и братът на татковата гальовница и.., тя с подпухнал корем, съпровождани от селския пристав. Дядо ми клекнал. Ред е било да изпита срама и възмездието. Взел с тридесет години по-младата от него Дора и приел да вдигне сватба, за да покаже на селото, че плаща за сторения золум**.

-Ти ще си кум на сватбата, след като ме вкара в тоя резил. Ти ще ни и венчаеш в черквата – нахвърлил се Кара Тодор върху баща ми, преди да въведе младата си невеста в кошарата. Татко останал и без легло. В него се сгушила първата му любов и втора съпруга на дядо ми, за да износи детето, заченато в мрака.

Неделя. В двора на църквата „Св Богородица” виели кларинет, тъпан и акордеон. Баща ми мислел, че плачат. Събрали се хора, дошъл попът, накрая се появила и булката под червено було като роза върху ревера на Кара Тодор Черното. Жени хвърляли бонбони и жито връз нея, а дядо ми псувал. Кумът вървял след тях – кахърен. Свещеникът се приближил до него и го попитал:

-Ти ли ще ги венчаеш?

-Аз – отвърнал баща ми.

-Гледай ме какво правя и слушай приказките, които ще кажа, така ще ти е по-лесно. След пението: „Благословено е Царството...”, ще вземеш венците и ще ги поставиш върху главите им. Ти ще наденеш и венчалните им халки, изричайки с мен: „Господи Боже наш, със слава и чест венчай рабите твои.”

Когато татко влязал в църквата, съвсем се объркал. Бил ни жив, ни умрял, едва стъпвал към притвора, където е трябвало да ги венчае. Ужасявал се от факта, че трябва да чуе: „Вярвайки в теб, аз ти поверявам всичко – честта, имуществото, живота си”. Трябвало да изтърпи всичко. Най-труден бил моментът с венчалните пръстени. Младоженците чакали тайнството, а той мълчал. Не знаел какво да прави. Само въздишал страдателно и дълбоко. Тогава булката вдигнала поглед, усмихнала се и за първи път му проговорила:

-Венчавай, куме, венчавай!

Баща ми се обърнал рязко встрани, бръкнал с два пръста в ямките под челото и извадил очите си. Своите черни очи! Текнала кръв по лицето му, станало страшно. Венчавката се разтурила.

Хората излезли от храма. В двора думкал тъпанът, кларинетът ридаел, а акордеонът се схлъцвал и стискал със зъби езика си. Зад чешмата, под черната дути врял казан с овнешко. Баща ми, паднал пред иконата на Божията майка и зашептял: „Богородице, дево”. Болката била непоносима. Той я възмогнал, изправил се и запял: „Очи, очи, пусти чьорни очи”. Лицето му излъчвало ужас. Иван Сляпото, както започнали да го наричат по-късно, излязъл от храма, минал през множеството и клатушкайки се, потънал в гората. Мама хвърлила булото на земята, стъпила върху него и го последвала.

За първи път победен, дядо ми не знаел, как да постъпи. И все пак като ранен звяр, преди да умре, спрял се в средата на двора на църквата, погледнал хората, изръмжал:

-Аз съм сянката на злото! Забравили това, вие ме примамихте да дойда на среща с Бога, а ние се мразим с Него! – и поел към кошарата.

Нощес, когато Вешката се изправила като ръждив плуг, заоран в небето, на върха й зафучал огън. Горяла кошарата на Кара Тодор Черното. Разказват, че дядо ми залостил всички врати, за да не може да избяга навън, хвърлил главня в сеновала и изгорял заедно с имането.

Няколко дни мама и татко обикаляли из гората. Лекували се взаимно от болката. Когато пепелта на Кара Тодор угаснала, те се върнали при огнището и събрали угасените въглени от кошарата. Там се родил най-големият ми брат, след него средния, накрая – аз. Трима братя все с черни очи – синовете на Иван Сляпото. Така ни казват, така и живеем, спомняйки си понякога за дядо. Не от любов към стареца, а от страх да не се прероди в нас.

И ако изпитваме срам от неговите дела, то винаги се гордеем с баща си. С различния свят, в който пребъдва, изпълнен от край до край с доброта и с песента „Очи, очи, пусти чорни очи”. Когато я запее, светът провиделява, става светъл, по-човечен, красив...

* докундиса се - обиди се

**золум – грях

2015 г.