Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06 13:45 - ХЛЕБАРЯТ
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 123 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 02.06 13:52


 ХЛЕБАРЯТ

 

Тук ще разкажа за Мехмедали - димановският хлебар. Той ме научи, че животът е като хляба, всеки ден трябва да го замесвам, да чакам да втаса, да го пека и когато го извадя от пещта, да си отчупя един залък, а самунът да дам на гладните. Къщата му е в горния край на Диманово, под Жълти рид, където стърчат Глухите камъни, и се търкаля пътят за Неделино - червен и жълт като кенар.

Висок, слаб, леко прегърбен, Мехмедали прилича на обрулен кавак, не, не - по-скоро на осика, която ражда ябълки…

Той ставаше сутрин в три. Измушваше се от ятака на жена си, яхваше кончето и слизаше в града да пече хляб. Мустафа беше най-добрият му приятел. Осиротял рано, Мехмедали раснал ведно с жребците. Те му връщали онова, което съдбата му е отнела. Гладът го отвежда във фурната. Приема без пазарлък да се пържи на огъня, да меси и да пече, само и само да има хляб. Никой не знае по-добре от него как боли празен стомах.

На младини често препускаше през голите сипеи на Алада и препускайки, срещаше образа на баща си. Видението летеше до него, радваше се на хвърковатия му жребец и му нашепваше колко би бил щастлив, ако му даде името Мустафа. Образът беше толкова жив, толкова ясен, че веднъж Мехмедали не издържа и извика:

-Татко! - видението мигом изчезна и повече не му се показа. Само привечер, когато здрачевината се излягаше на хълбок и запалваше своя тютюн през комините на селските къщи, той го усещаше в сърцето си.

На осемнайсет Мехмедали получи призовка и замина войник. После го взеха на фронта. Воюва три цели години и стигна Берлин. Аллах му сочеше пътя и го вардеше от куршумите. Само веднъж го изпусна от поглед и шрапнел отнесе срамотиите му в чатала. Върна се като „ташак” на войната. За да не смятат колибарите, че е вол само за оран, той взе за жена Осние, селската луда. И както се казва, двамката си пърдят в един гюм тридесет и осем години като брат и сестра. Нито Мехмедали търси женското в нея, нито тя мъжкото в него... По-трудно бе за Осние, защото той си имаше Мустафа.

На самодивския кладенец, изкопан в коренището на стар бук, хлебарят слизаше от коня, гребваше вода и взимаше абдест*. Измивашe очите си, краката, гърдите, врата, след това очите на коня и чак тогава изпяваше молитвата, „Субхаанеке Аллахумме...”, подобна на „Отче наш”.

-Мустафа, грехота е да ядем неумити. - Мехмедали разговаряше с коня си като с равен, а аркадашът* му го слушаше с почитание. - Нито при нас хората, нито при вас конете, има по-голям от хляба. Ако се роди такъв, трохите ще го изкьорят. И хлябът като живота не е вързан със зунка**, но е подарък. Най-скъпият, Мустафа! Нали съм ти казвал, че можеш да си отпуснеш душата. Прави пари да си жив само акоп правиш 
*абдест - ритуално измиване преди молитва

**аркадаш - приятел, другар

***зунка - дъга
 добро. Това разбрах от живота, това ти предавам...

Докато говореше с коня си, сърцето му се задъхваше от възторг, такъв един старчески, но красив, обърнат към мъждукащите прозорци на къщите в Неделино. Наредени по двата бряга на река Узундерска, триетажните замъци приличаха на самодиви, излезли да перат ризите на своите пленници. Мехмедали знаеше, че по това време „евреите” спят дълбок сън и сънуват хляба, който той им замесва със сълзи и пече с любов. Сънуват своя месия, започнал преди тридесет и осем години да слиза от небето, за да ги храни с надежда.

След утринния тоалет, проведен в съпровод на разбудените свирци в дола, Мехмедали изваждаше самун хляб от торбата и го разчупваше на три равни части пред очите на коня.

-Гледай, Мустафа, достатъчно ли съм справедлив. Две парчета за теб, едно за мен. Ако те подяждам, брате мили, да съм проклет, а на другия свят да ме пържат в катрана.

Мустафа беше стар, затова Мехмедали се отнасяше с уважение към конската чест, както го правеше със своите колибари. Докато си хортуваха двамата, той надробяваше хляба в зобилката и я закачваше на главата му. Конят ядеше с наслада, а хлебарят се изпълваше с радост. Своето парче изяждаше сам. Залъците притикваше с вода от алуминиевото канче, вързано със синджир на кладенеца.

-Сладък е, Мустафа! Аз съм го пекъл. За трийсет и осем години нямам една рекламация... Прости на глупавия самохвалко, приятелю. Иска ми се да е така, но никой не го казва. Хората грабват самуните, хвърлят парите в чекмеджето и хукват обратно. Накъде бързат, не знам! Ти, аркадаш, най-добре познаваш душата ми. Изметен харман е, готов за вършитба - приказваше Мехмедали и дъвчеше с оределите си зъби. - Аркадаш, земята и хлябът са най-важните неща на света. Хлябът, го пека аз, земята я тъпчем всички...

Сигурен, че са пирували на корем, Мехмедали повеждаше коня по стръмния път към фурната в Долно Неделино. За да не буди съня на узундерци, той работеше тихо. Вързан за кошака в дувара на хлебопекарната, Мустафа наблюдаваше своя стопанин и се опиваше от миризмата на втасващото тесто. Ако беше човек, щеше да се гордее с него, но и като кон той го обичаше. Остреше уши, пръхтеше и никога не пропускаше да цвилне от радост, когато хората прегръщаха господаря му или му целуваха ръка.

До икиндия Мехмедали изпичаше три фурни хляб и ги продаваше. След това натоварваше два чувала самуни за своите колибари и поемаше обратно към селото на възбог. За едни Диманово беше „селото”, за други - колибите, за Мехмедали - то беше Рай. Обичаше го, както обичаше Мустафа, лудата, хората... Сядаше тук-там край пътя да си почине, а конят да попасе. Не го яздеше, за да не му тежи, пък и заради хляба не биваше. Когато приближаваше селото, от двете страни на пътя, по дърветата, висяха торби с левчета в тях. Колибарите ги закачваха сутрин, а вечер, връщайки се от нивите, взимаха пресния хляб. „На всяка гърмичка* тарбичка! На всяка гърмичка тарбичка!” - подпяваше Мехмедали и мушкаше хлябовете в тях, а парите увиваше в кърпа и ги пъхаше в Синапкината торба - на вдовицата от горната махала.

Името на Синапка е Ириман. Преди фронта, Мехмедали беше неин галник**, но войната я сватоса за друг. Оня й надянал оглава и я повел през живота. Хлебарят изпитваше смътна вина, че Синапката е нещастна. Червен вятър отнесе децата й. Същият вятър-злодей отвея душата и на Синап Гюлеметев - вдовецът, когото тя взе за съпруг, а той я остави вдовица. Мехмедали й помагаше с хляб, караше й дърва за зимата, напролет ореше двете й бахчи в Крив дол, а когато ревматизмът я проскаше на кревата, впрягаше каруцата и я водеше на доктор в Неделино. Не вярваше, пък и не искаше да вярва, че Господ й отмъщава, защото не го е дочакала от фронта.

-Невинна е, Пейгамбер, недей й посяга! Ириман няма грях. Ако немците бяха ме очукали, какво щях да мисля тогава? Мъртвите не мислят! Вдовицата щеше да тъпче земята, без да е била никога булка... Мустафа, чуваш ли, какви диванета сме хората? Като мой роднина, ти ме разбираш истински. Помниш ли след морабето*** как плакахме и двамата в Крив дол, когато чух „Руфинкината” за първи път от устата на Ириман? Тогава се сетих, че някога и аз бях мъско, че на тази песен я любих сефте. За да не се изложа докрай, ти ме настъпи, Мустафа. Аз захапах напърчената ти грива и отлетяхме към Орлови скали да будим

мъртвите... Диванета сме ние хората, Мустафа, истински диванета. Вместо да ни е драго, че имаме корен, че сме родени под Жълти рид, ние бягаме в града, крием колибарския си произход, без да отчитаме, че в дълбоката гора растат най-яките дървета...

Тъкмо така си говореха, наближавайки селото, когато кончето хлъцна, изви рязко глава към небето, трепна като листо на осика, подгъна предните си крака и падна на пътя. Мехмедали изтръпна. Пусна повода от ръката си, клекна обезумял до него, взря се в очите му:

-Как си Мустафа, лошо ли ти е? Кажи, брате мили! Само не ме плаши с умирачката. Ако теб те няма, за кого аз да живея и за кого да умра... Онази, лудата, не разбира какво е любов, тя не знае и какво е омраза, но ти, ти Мустафа знаеш всичко. По си умен и от градския поп, и от селския ходжа... Не изглупявай точно сега! Напъни се малко, аз ще ти помогна да станеш.

Докато се суетеше около него и го молеше да се изправи, конят ритна два пъти със задните си крака, отпусна шията върху земята, умря. Душата му изтича на пръсти през ноздрите и отлетя в небето. Очите му останаха отворени, бели. Мустафа умря, както умират хората.

*гърмичка - клонче

**галник - любовник

***морабе - война

Щом стана ясно, че смъртта си е отмъстила, Мехмедали се покачи на

скалата край пътя и викна с цяло гърло към селото, към градините и ливадите, където работеха колибарите.

-Диманчета мои, Мустафата умря! Чухте ли ей, Мустафа ме напусна!

От няколко къщи излязоха хора, от градините с тютюн тръгнаха жени, от ливадите - мъже с голи ръце.

Мустафа падна на равнишка и на равнишката трябваше да го погребат. След залп време до дженазето* дойдоха дузина колибари, все изпустели набори и по-стари от Мехмедали. Реакцията им беше различна, но главното се събираше в едно - конят да се зарови до залез. Остане ли през нощта, вълците и лисиците ще го оглозгат.

Трима дойдоха с кирки. От близката колиба Мехмедали донесе лопата и голямо парче найлон. С найлона покри мъртвия си приятел, а лопатата даде на мъжете, започнали да копаят край пътя. Всички знаеха, че кон се погребва край път. Когато дупката зейна от горната към долната земя, хлебарят прикани колибарите да се наредят пред дженазето и да го изпратят по правилата.

-Диманчета мои, Мустафа беше мюсюлманин като мен, искам да го заровя по нашенски. Аз ще ви водя, пък вие ме следвайте - помоли ги с накъсан глас Мехмедали, откашля се, стисна очите си в грочка и зананизва:

-Познавате ли този кон? - попита той колибарите, вдигнали ръце пред гърдите си за молитва.

-Познаваме го - отвърнаха му в един глас мъжете, жените и децата, наредени около Мустафа.

Обикновено на гробищата ходеха само мъжете, но сега всички бяха тук, защото равнишката не бе гробище. Мустафа не беше човек, а Мехмедали беше техен светец...

-Прощавате ли му това, което е правил? - продължаваше да ги пита хлебарят.

-Прощаваме му! - отвърнаха най-напред децата, а след тях възрастните в хор.

-Пускате ли го да си върви? - този въпрос изпълзя най-трудно от гърлото на Мехмедали.

-Пускаме го - отвърнаха димановци. Две жени, най-вдясно, забулени в беренджуци**, заплакаха. „Ами сега кой ще ни кара хляб?”, простена едната като едновремешните оплаквачи.

-И аз не го пускам, инге***, но Аллах го чака на хълма. Има работа в овата*** и него ще яха през бърчините. Сърце не ми дава да кажа: „Иди Мустафа!”, ама Аллахов хатър***** не се кърши.

Мехмедали коленичи отново пред коня, опря глава върху гърдите му и замълча. След
*дженазе - мъртвец

**беренджуци - бели кърпи за забраждане

***инге - леля

****ова – поле

*****хатър - желание
това придърпа найлона, покри главата му и вдигнал ръце към небето, започна да отправя благодарствени думи към Всевишния: „Аллахком, халал бин берекятверсън* задето ми проводи Мустафа. Кон ми го даде, кон ти го връщам”, изрече през сълзи стопанинът, след това стана, поклони се пред мъртвия си приятел и помоли мъжете да го спуснат в ямата. Заровиха го. От двете страни на могилата забиха камъни. На онзи, над главата му, написаха: „Мустафа”, а на другия, над краката - „От Мехмедали”. Осние закичи гробарите с бели кърпи и ги изпрати, а хлебарят остана да „прелее“ гроба със сълзи и да изпее любимата песен на своя другар. Когато колибарите се отдалечиха, от равнишката проехтя глас:

Пушка пукна, аркадаш, пушка пукна,

та удари, аркадаш, най-добрия юнак.

Юнак писна, аркадаш, юнак писна,

та гора разлистна, аркадаш, та гора разлистна“

Песента запълзя към хълмовете около селото, накичени с маждравки,

леска и дъбове, със зелени ливади и бели стада...

-Тук е краят, Мустафа. Тук ще гниеш, приятелю. Но не се огорчавай, аз ще идвам да ти пея. И, колкото да ми е бално, ще стискам очите, за да не плачат, ще ти разказвам, пека ли още хляб за колибарите и помнят ли те, аркадаш… Чакай ме. Може да се забавя, щото съм вече ходом, но бъди сигурен, че скоро ще дойда.

Мехмедали се сбогува с Мустафа и заситни към малката къщичка в горния край на Диманово, където го чакаше Осние - селската луда.

*Аллах, халал бин берекетвърсън - Боже, благодаря Ти хиляда пъти

 

2013 г.




Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 11783
Постинги: 14
Коментари: 7
Гласове: 26
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930