Къщата им е в края на селото. Под олющения еркер дими купчина тор, изхвърлена през прозорчето на долния кат, където е подникът* на кравата и магарето. Кравата Дорка е ялова. Заради старостта, Хараламби не я води на бик. Два пъти се гони и бикът би я покрил одма, но Ламбю няма кураж. Втора година вика ветеринарния - той я „покрива” с инжексия. Втора година тя абортира. Пролетта старчето твърдо реши: зимъска да я заколи, а на пролет да си вземе телица. Магарето Презвитер е дърт хулиган.

По пладне, когато слънцето напече ръждясалите тикли на покрива, а наоколо затрепти мараня, Ламбю яхва хасъра в пруста, мокри парцал в оцет и вода, налага астмата в заврелите си гърди. Пъшка, псува, сумти. Бялата му брада, току-що подстригана, гладкото като пъдпъдъче яйце теме, вдлъбнатите очи, кокалестите плещи, издават живот, примесен с болести.

-Старо, защо не поспиш? Стисни очите, дрямката сама ще си дойде - съветва го бабата, притиснала в скута пожълтяла фасулевица. Люпи боб за вечеря. Забрадката, килната на врата, открива белите й коси. Носът й е остър като молив. Очите - наядени пулове. Нервният тик на лявата устна й придава вид, че преживя. Ревматизмът е изкривил палците на ръцете й, затова бавно жули капиците.

-Отново ме наболява глава. Умирачката е - отвръща отегчен Ламбю и залепва с палка една муха в долния край на хасъра.

-Да ти дам хап? - предлага му съчувствено Ламбювица, - ще те отпусне.

-Сакън! Знам ги аз твоите хапове. Отколе искаш да ме отровиш - вдига глава старчето и я захапва с накървени очи. - Като ми дойде реда, ще пукна и без твоите хапове.

-Будала, умирачката, та умирачката. Десет години ми я завтаряш. Га ти е толкоз дотегнало, метни се в кладенеца. Нито глава ще те боли, нито… Твоите набори по цял ден секат дърва, товарят мулета, цепят трупале. Ти - рохко яйце. Пекне те слънцето и се проснеш като родилка върху хасъра - мъмри го Ламбювица.

-Знам, омръзнах ти веке - шепне старецът, - и ти ми омръзна. Щом си такъв акъллия - всеква Ламбю отведнъж, - защо ти не седнеш в кофата над бездната? Ще ти резна въжето на драго сърце. Дърта гущерица такава! Ако искаш да знаеш, на мен не ми пука от кладенеца. През Европейската война дваж съм преплувал Черна със сичките железарии по мен. Ами ти? Ти ще се лепнеш като говеждо лайно в тинята. Теб

само Свети Петър може да те курдиса - кани й се влютен старецът. - Той и без друго те е взел на мушката.

-Какво лошо съм сторила, та ме плашиш със Свети Петър, дърто магаре такова? Теб има да вдява, когато му паднеш в ръцете. Право в катранения казан ще те тикне. Не виждаш ли, от тука те е подхванал?

-Млък! - рипва вбесен Ламбю, - още една дума, ако продумаш за казана, ще те обеся на веригата в оджака, ще наклада огън и ще те окадя като гарагашка!

*подник – обор

-Как да мълча - заеква Ламбювица, - до гуша ми дойде. Кравата отново е ялова, нямаме клечка дърва за зимата, картоха - синци и половина… Като задуе и завее, цървулите ли ще си ядем? А ти ми лежиш като ханъма, фириш мухите... Стегни потурите като останалите мъже, оседлай магарето, иди да сечеш дърва. На гръб ще ги донеса, само ги насечи.

-Ах, Господи, защо не накажеш тоз караконджул, дето клекнал пикае! Турни му някаква, ама малка болчинка, Господи. Не я кълна, Богородице, майко. Честна дума! Искам само да я поболи. Белким затвори змийската си уста.

-Кълнеш, не кълнеш, файда няма. Господ знае всичките ти грехове - и от младите, и от старите, пък и от средните ти години. Да ги изреждам ли?

-Не, гургуличке моя! Мамка ти - последното го изшепва, - утре хващам балкана... Ще си отида. Завинаги!

-Иди!

Вън пече следобедно слънце. На торището, около гривестия петел, четири кокошки не спират да ровят. Ламбювица излиза на двора. Запретнала престилката на левия хълбок, бута портичката към градината, отскубва две глави лук за боба. Сетне хваща ракойка сърпика от брега, туря я в яслата на проскубаното магаре. Вързано на дълъг синджир, то хвърля плахи къчове, брани се от мухите. На плета са закачени избелели Ламбюви потури и пробити галоши. Петлето проточва шия, провиква се, сякаш да напомни нещо на бабата. Една пепелива кокошка изкудкудяква в подника, рипва от яслата през прозорчето и се присламчва към другите. Ламбювица взима две топли яйца от гнездото. Оглежда ги, оставя полога обратно, другото мушва в пазвата. Когато отваря вратата на пруста, заварва Ламбю да рови в скрина.

-Какво търсиш?

-Шинела. Бях го наръсил с тютюн против пасулки.

-Кой шинел? - сепва се бабата.

-От Европейската война, как кой! - пронизва я с котешкозелените си очи.

-Не помниш ли, че го скроих на терлици? За какъв чемер ти е шинел по среде лято?

-Как не беше те срам, вещице! Господи, мога ли да тръгна сега без шинел?

-Къде ще вървиш?

-Отивам си. Наситих се на твоите кладенци и казани. Ще ида в Сух дол. Там имам апапин, който лежи от подагра. Заедно ще чакаме края.

-Подагра?! Аздисал ти е чатала по еднооката уроспия. Тя ще те курдиса. Най-напред ти взе здравето, сетне и парите за погребало. Отивай! Преди месец е пукнала. Иди да й посадиш китка на гроба – напъжда го триумфално бабата.

Ламбю изтръпва. Поглежда жена си, която му прилича на джин и с омекнали колена се свлича до скрина.

-Умряла! Помилвай я, Господи с моята ръка - шепти интуитивно и удря юмруци в стената. - Къде да вървя? Богородичке, мила, сребърна, кажи ми къде! - от очите му капва сълза.

-В майната ти. И още сега! - Ламбювица отваря широко вратата. - Взимай си антерията, цървулите и да те няма! - забражда разплаканите си бузи, за да не го радва.

Хараламби се подчинява. Облича тепаните потури, антерията, навива тънки навуща върху босите си крака, червен пояс на кръста и извежда Презвитер на двора. Той е кръстил магарето на селския поп. Слага самара, стяга подпрага, надява му оглава с червената панделка между очите, постила овнешка кожа върху седлото, закачва въже от едната му страна, а от другата - войнишка брадвичка и застава до него.

-Хайде синко, да се простим с Медино. Виж за сетен път градините, ливадите, пътищата, дърветата - всичко бе наше до днес...

Ламбю прегръща Презвитер през врата и дълго мълчи. Добичето също. Усетило мъката на своя стопанин, не мърда, въпреки мухите-кръвопийци, седнали на банкет под мързеливата му опашка.

-Какво стана със стомната на живота? Нищо! - говори си под носа Ламбю.

-Скърши се на парчета - отвръща му Ламбювица, изправена в рамката на вратата.

-Тъй е, гургуличке моя, вещице стара - второто пак го изшепва. - Дай да наплюнчим парчотиите и да ги залепим - примигва лукаво старчето.

-С плюнка стомна не става. Нито вода ще държи, нито ще има кой да ти пие от нея... Синът ни остави, ти си заследил някаква шафрантия, а на мен стомна не ми трябва.

-Няма ли да се простим? - пита Ламбю, смален до цървулите си. - Аз тръгвам - удря с длан магарето по гърба и вдига облаче прах.

-Ти щеш рачи и сълза да ти пусна, а? Диване с диването! Върви в майната ти! - виква бабата, халосва входната врата на къщата и сяда на прозорчето в одаята.

Ламбю се колебае. Гледа с ревност петела, яхнал бялата му полатка, благослвя го с една люта псувня и мята крак в стремето. Преди да вкопае зенгиите в магарешките ребра, произнася обичайната молитва за път: „Пречиста, Света Богородице и Ти Господи наш Исусе Христе, благословете моя път. Дайте ми кураж да срещна онази, към която съм се опътил. Спасете ме от вълци и мечки, и от зли хора... На Презвитер дарувайте повече акъл и мъдър свет. Кланям се ниско в земята, Господи. А сега, в името на Отца и сина и Светаго духа, амин.” Той шибва магарето, обръща сетен поглед назад, заминава. Ламбювица не вярва. И друг път беше я плашил така, но днес го направи наистина. Тя излиза на двора, гони кокошките от тора, скубе трева край чешмата, минава зад плевнята, продължително гледа пътя за Сух извор, опасал Вешката като избелял деверски пояс.

Хараламби не бърза. Магарето стъпва лениво. Ушите му тъмнеят от зной.

Той разкопчава антерията, разхлабва „бодливата тел”, стегнала през шия сърцето му, помпа въздух с пулверизатора...

-Ех, Презвитере, ако имаше поне малко акъл, щеше да разбереш защо плаче всичко в мен, но ти си кръгъл глупак, синко. Какво да ти обяснявам? - от очите му се изцежда отново сълза, заплита се в миглите и удвоява образите пред него. Магарешките уши, храстите, рекичката, пътя - всичко му изглежда по две. - Презвитере, тръгнал съм да диря през девет земи в десета гнездото на любовта. Аз съм свободен човек, драги, роден съм за радост, не за тъги... Обичам всичките плодове на живота. Страшното е, че дните ми изтекоха в реката. Остана само нощта. И макар да си кръгъл глупак, при това магарешки, надявам се помниш денят, когато откарах сина в Смолян, за да учи науки. Знаеш колко кратох, тиква, петмес и какви ли не дарове отсурнахме на даскалята, за да го направят човек. А той, синковецът безверни се отлъчи от нас. Затова няма да му простя! Той, арнаутинът му с арнаутин, не знае, че китките на живота прецъфтяват. Дори водата в морето пресъхва, а той си мисли, че е владика на сичкия свят. Няма да му простя, Презвитере, няма!...

Нощес бабата не спи. Тъкмо задреме и от някъде пропълзява мишка, захапва хасъра, нещо изпуква в мусандрата.* Все й се струва, че старецът си е дошъл и разпряга магарето в двора. Става, моли се пред иконата на Света Богородица, покрита в ъгъла с бяло перденце, кълне мигащата звезда в тъмното. После сяда в постелката, шепне молитви, кръсти се...

Сутринта, преди още да се е разгалило утрото, тя пуска кокошките от курника, връзва кравата на кабата, запасва престилка на кръста, мушва под нея половин тиква с три яйца в гнездото й, пълно със семе и тръгва към кметството.

-Добър ден, сине - поздравява младия мъж, застанал в средата на стаята и оглежда набързо уредбата в кабинета. Момчето й е непознато на пръв поглед, но я изпълва с надежда. То минава зад бюрото и сяда на стола. - Сине, кой е тук управата?

-Аз, бабо - отвръща младежът с руса коса и пъстри очи.

-Че как ще си ти, бре Маноле! - познава го. - Хъм, до вчера фиреше кокошките в Панджилоския сокак, днес държиш в ръките си цялото село. Бог да ти е на помощ, синко и акъл да ти дава...

-Дано, бабо Раде. Какво те води насам? - пита добронамерено кметът.

-Искам да пусна писмо до сина. Да се оплача на моята първа и единствена радост, дето ме остави сам-сама. Нали съм неграмотна по буквите, затова каквото река да му кажа, ти да го изпишеш на книга.

-Добре.

Момчето взима лист бяла хартия и почуква в мастилницата на масата, сякаш забива перото на писалката в старческото сърце.

-Готов ли си, сине?

-Готов съм, бабо.

-Захващай тогава: „От господа Бога и от мен се моля, сине мой,

*мусандра - кухненски шкаф

Александре, да си ми жив и здрав в едно с твоята градска жена и дечковете, дето само един път видях, когато идвахме с татко ти, да му вдигат годините за пенсия. Пращам ти всичките старчески поздрави, протв болести и за берекет. Баща ти вчера яхна Презвитера и ме напусна.”

-Това да го казвам ли, синко? - пита с трепереща бърна Ламбювица.

-Прецени сама, бабо Раде. Каквото ми кажеш, това ще напиша.

-Всичко ще кажа, синко, всичко!

-Давай - рече търпеливо момчето.

-Татко ти отиде да фири сляпата шафрантия, дето на младини му врътна акъла. Болнав е. Астмата ще го откъса по пътя. Ама не слуша... За зимата нямаме клечка дърва. Дорка е ялова пак. Докторът я побепса с неговата инжексия... Изпращам ти поздрави от чичо ти Георги и леля ти Чока. Тя е болна на едното място от три месеца. Фелдшерът казва, че е от рак. Батю ти Стою си посече ножинката и сега куца. Чака те да му поправиш колелото... Пък да ти се оплача - тиквите тази година не станаха. Татко ти ги пося, нали повечко слъгва, та рекох, барем тикви да имаме, но не би... Ами ти, бре сине майчин, дето от резен месо съм те родила и чиляк сторила, защо не идваш? Срам ли те е от нас? Гражданката ти е сторила магия, да знаеш! Инак не щеше да е така. Помисля за теб и очите ми се напълват, а къщата е празна. В единия край татко ти пъшка, в другия - аз рева. Тихичко, да не го ядосвам. Станал е голям кавгаджия.

Дечинките кой знае, какви са големи. Няма да ги позная... Сине, четири полатки имам и четирите вече снасят яйца като алтъни. Събирам ги в една кошница, крия ги на тавана и те чакам. Ето веке останах самичка. Затва дойдох при Ноля, той ни е кмет, да ми напише писмо. Ако смяташ, че съм ти майка, ела. Може и за една вечер. Имаме круши, сини сливи, боб, два заека... Всичко пастря за теб. Пък щом нямате как, споминайте ме с добро. Ако умра, преди да се върне оня ми ти стар пръч - татко ти, ще помоля комшиите да ме заровят. В черната земя, сине. Това е.

Майка ти: Рада Сирашка.

-Маноле, да не е срамотно туй, дето написах на мой Александър? - пита отново бабата и бърше с ръкав мокрите си очи.

-Не, бабо Раде. Хубаво му го каза. Сега ще запечатам плика, ще напиша адреса и след обяд ще тръгне с пощенската кола за града.

-Тъй, сине, тъй. Ти знаеш как. Имам петел като сопичка*. Ще го сторя курбан, само да дойдат. И клин ще разточа, и баница ще навия... Пък тая тиква нося на теб. Надница за писмото - изважда жълтобледата тиквата като лицето й из под миндила, с три яйца в „полога” и я поставя на масата пред момчето.

-Бабо Раде, това е рушвет. Ще ме накажат, недей - дръпва се кметът.

-Какще, бре Нолю? От сърце е. Довечера майка ти ще стори тава клин. Ако съм я окрала, мен да накажат. Как ти минават такива работи през акъла!

-Добре, добре. Дай ми адреса.

-Какъв адрес? - сепва се Ламбювица, - пиши Смолен. Там е моят син

*сопа - младо муле

Александър.

-Улицата и номерът, бабо. Инак писмото няма да иде.

-Каква улица, бре Маноле? Кой не познава мой Алексадър - юнак като бърчина? Залепи плика и ми го дай. Старчището може да е скрило улицата по нас, а за номера ще питам комшиите...

Ламбювица мушка плика в пазвата, затваря вратата на кметството и се спуска съкрушена по стъпалата от „горната” към „долната” земя. Там, долу са дърветата, къщите, хората... Бърза. Оставя пътя край махалата и тръгва пряко през нивите с надежда, че Ламбю си е дошъл и я чака на двора.

Уви. Върху купчината тор, пред къщата, лежат кокошките и я гледат с червените си малки очи.