Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05 13:28 - МАКЕДОНЧЕТО
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 290 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 19.05 13:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

Като прокурор често посещавам следствените у дома. Това противоречи на закона, но ми помага да стигам по-бързо до истината. Близките, децата, вещите дават допълнителна информация. Понякога един мотив, подхлъзната дума, незначителен предмет се оказва решаващ.

Мъжът - среден на ръст, без особени белези, пребледня, когато застанах на входа на къщата. А ме очакваше! Ръжените му очи посивяха. Снагата му се смали. Виждах как изтръпва. Подобно чувство завладява всеки от нас, когато срещнем закона. Няколко мига се съпротивлява, докато си върне нормалното състояние на духа. Погледът му шареше из лабиринта на мислите. Щом видя съпругата и децата си в дъното на коридора, припряно ги избута навън. Останал сам, приличащ на себе си, започна да ми разказва:

-Предизвика ме, госпожа прокурор. Иначе как ще наръгам човек! Не е добитък, а творение Божие... Нали така? Обаче не стоеше мирен. Влезе в дискотеката пиян. Закани се да ни такова майката. Хората не му обръщаха внимание, аз също, но го държах под око. Закандилчи към дансинга. Започна да задява момите. Пълна излагация. Пиян, не разбира, фука се. Посяга върху госпожиците. Бръкна в пазвата на една - проверявал дали са истински циците й. Девойката изпищя, а той, развратникът му неедин, се хилеше без срам. Налиташе като нерез, готов да мине всякаква граница. Нали така?

По едно време идва на бара. Облегна се на плота и ме обля с кръвна ненавист. Продължавах да го елиминирам. От яд замахна с ръка, събори чаши, шишета, пепелници. Стана неудобно. Бръкна ми в портофела, както се казва... Нали така? Предупредих го да трае, а той ме псуе в лицето: „Мамка ви помашка! Ще ви избия!” Знам, пиян човек - съдран чувал. Но това не можех да простя. Обиди ме, както се казва, етнически. Нали така? Вътре имаше всякакви. В Лъки хората не се делят на такива и онакива. Смятат се за едно. Аз съм от Петричко, ама си взех родопчанка. Не е различна от мен. Харесах я още като моме.

-Как попаднахте в Лъки? - изтървах се непрофесионално.

-Учех в селскостопанския техникум в Садово. Родителите ми бедни, вкъщи - шест деца, аз най-голям. Зачислиха ме към държавата. Бях отличник, активист в Комсомола. Исках да уча. Нали така? Баща ми каил: „Иди, сине майчин, иди пример да даваш на малките!” Той също е активист. На ВМОРО. Патриот. Мре за България. Татарчевите са му роднина. Не знам по каква линия. Като наежи мустак, камините се попикават. Резва ти зелката, без да му мигне окото. Жилка и половина е, макар да е шомпул кат мен...

Госпожа прокурор, говоря без същество. Правя го с чисто съзнание. Така ще познаете всичките ми страни. Като ми дойде език, ще разкажа за мама. Тя винаги е била втора по ранг в семейството… Учех за „говедар”. Тъй казваха на животновъдите в Садово. Там учеше и жена ми. Беше дребно, хубаво селянче с бретон на челото. Харесах я от първия път. На хубавото лошо не може да кажеш. Нали така? Хареса ме и тя. „Заварката” почна да се запича. Когато я вчепих да близна „халвата”, гальовницата закова: „Ванче - Иван ми е името, - земам те, ако дойдеш в Тикла”! - махалчинка над Лъки. До самите звезди. Няма автомобили, няма ток, няма цивилизация. Месечината им свети нощем. Любов, госпожа прокурор, любов... Какво не прави тая пущина от нормалните хора! Нали така?

Отидох да я искам. Представих се мъжки, оти да немах още нито мустаки, нито фасон. Ако не си кажех, че съм македонец, никой нямаше да знае, че съм таков. Баща й - от стара коза яре, седи в средата на стаята, пуши балкански тютюн, прави се важен. Мълчи. Гледа ме с желъдови очи и ме тегли на килограм. Майка й, възсуха жена, още красива и пъргава, бие яйца в дълбок съд. Стяга гощавка... Нали така?

-Значи идеш за зет? - попита ме серт дъртиот.

-Така излиза - отвърнах и сърцето ми падна в гащите.

-Разпечатал ли си я вече? - прободе ме като с нож дяволът, без да му пука от бабата.

-Ако бях я „отворил”, нямаше да съм тук. Ние македонците играем „ек-ек”. Катето позволяваше до целувка. Без език. По-нататък - тоба. Нали така?

-Сигурен ли си? - изпитваше ме джанфезинът. - Ако ме лъжеш, виж оная скала - показа ми един бял зъб зад прозореца, пронизал небето, - там ще те вържа да те изкълват гаргите.

-Сигурността ми е в чатала. Девствен съм. Веднага ще познаеш, че женско не съм барвал.

-Да видя! - обърна се пряко.

-Добре - смотолевих и взех да разкопчвам дънките.

-Спри! Не трябва. Как ще я карате?

-Като другите хора - отвърнах му с роднинска ненавист.

-Сядай тогава да пием „блага” ракия! - стана, прегърна ме. Аз му целунах ръка.

Така мина представлението у бабалъка. По-трудно беше при моите. Дълго преди този ден, когато сърцето ми закопня за сладките песни на Струма, рипнах на влака и право дома. От вратата им викам каква съм я надробил. При това с булче-помакинче. Мама почна да кълне:

-Огин да те гори, Йоване! И теб, и твоята помакина - квичи старата като недоклана свиня. Събра махалата. В тоя момент идва баща ми. Информирах го. Прие от раз. Сгрочи мустаки и мама се умълча. После се усмихна, та огре цала Пирина:

-Арно, сине! Щом си втасал за женене, буйрум! Нали момата е с всичко? Харесваш я, приема те - рече три думи и ме благослови. - Честито, Пензо! - тъй наричаше мама, когато имаше кеф, - сипи по една люта ракия!

Благодарих му и се подмокрих. От вълнение, разбира се. Скрих лице в пердето на джама, защото сълзите не са на почит у нас. Нали така?

Оженихме се. Родихме две щерки-красавици. Заживяхме отлъчени от света. Там на бърчината, до звездите и ветровете. Тогава разбрах - когато си с любимите хора, с теб е целиот свет. Не беше лесно, госпожа прокурор. Малките боледуваха често. Задявах ги на гръб, жената пред мен - разбива снега. Слизахме със снежинките в Лъки... По-късно започнах работа в мините. На смени. Плащаха убаво. Вдигнах къщура, станахме граждани. Жената ме уважава. Старците ме гледат в устата. В Тикла я съм най-популярниот. Има шест къщи, във всяка сум на портрет... Някога обаче ставам мръсник. Пиянствам, тероризирам домашните. Излагам се. Нали така?

По някое време, дяволът ме боцна отзад. Реших да заведа децата в Петрич. Да ги представя. Анастасия беше голямата. Носи името на мама. Викам си, старата ще се разнежи, ще отвори долапите, ще надари своите внучки. Дъртиот се зарадва истински. Пусна сълза и ме учуди. Мама отново не бе на ниво. На втория ден показа рога. Децата играли на двора, изпуснали топката в лехата, стъпкали разсада. Бяха глупави. Старата наду гайдата, уплаши всички. Умрях от срам.

-Тези къртици - наричаше своите внучки, - обърнаха къщата с главата надолу. Щъкат по двора като кокошки, сеят курешки - бълваше огин и пламин, без да й пука от някого. Пуснала гръмотевицата, караше със сто километра в час. Тогава се появи баща ми.

-Каква е тази война? - изпадна в неловкост, когато видя как се пържим в собствения си сос.

Старата се нахвърли връз него. Започна отново - дума по дума - цялата меселя*.

-Пикая на твоите домати, крамолница такава! Как ти дава сърце да тероризираш децата? Лисано дърта, ще те обеся на кривата круша! Страстите прекипяха, но ние изстинахме едни към други. Събрах челядта, яхнахме влака и обратно в Тикла. Разтъжихме се с бърчините, с хората. Започнах да свалям чеиза на Катето. Обзавеждахме новиот дом в градо. Госпожа прокурор, все едно свалях звезди от небето. С халищата влизаше и слънцето у дома...

Подзима се преселихме. Съдбата ни запълзя по въжената линия на живота. Катето стана готвачка в „Горубсо”, аз - ударник, децата - отличници в училище. Тя е страхотна къщовница. Нито веднъж не ме е изпратила на смяна без топла закуска, нито ме е дочаквала без вечеря. Стои си вкъщи, плете, завива децата, радва се на съня им, чака ме. Често се връщах подпийнал. Тогава приличам на мама. Ругая, псуем, обиждам, но ръка, ей Богу, не съм вдигал. Тя, милата слуша, мълчи, стъпя по диря ми като гугутка, милва ме. Малко по малко укротява дивия кон в мен, докато ми пъхне юздата. След това ме завежда в леглото, прегръща ме, а аз рева като дете. Питам се защо тъй стана! Знам, че Катето няма вина. Нали така?... И късам душата си на парцали… След такава „вършитба”, сутрин изпълзявам от дупката като лалугер, суганисам из двора, срам ме е от децата.

Затова се обидих смъртно и гневно на тоя душманин. Кой му позволява да идва неканен и дасъветва” хората какви са! Да псуе и прочее. Признавам,

нямах намерение да го дупча, ала ме предизвика. Скъса ми нервата. Щом отказах да го обслужа, понеже е забранено да сервираме на пияни, той ме заяде на лична основа:

-Коя е твоята Анастасия, бармане? - попита за дъщеря ми. - Разбрах, че е засукала цица. Доколкото знам, помакинчетата се бръснат отдолу. Какво ще речеш аз да й стана майстора? - хвърли барут в сърцето ми и залинка към дансинга.

-Интересно. Най-напред учите за „говедар”, след това ставате миньор, после барман... Накрая - нарушител на закона?!

-Госпожа прокурор, в Лъки нямаха приложение моите селскостопански науки. Тук хората са миньори. Последвах ги, заради заплатата и пенсията. Когато навърших години, с ръководството на „Горубсо” уредихме нещата по взаимно съгласие. Колега от Джурково ме покани в дискотеката. Приех работата с предразсъдък. Имам вибрации. Но поне вардя децата. Женски са. В тоя мръсен свят, знам ли какъв злодей може да ги причака на пътя... Нали така?

-По-нататък?

-Причерня ми, госпожа прокурор. Кипна в мен македонската кръв. Грабнах ножа и повалих развратника. Смъкнах му гащите да резна мерака, но там нямаше нищо - освен малко сбръчкана кожа и окапали косми. Не си струваше да цапам чикията. Тогава го дупнах в шкембето. Дойдоха хора, разтърваха ни. Благодаря им. Можех да се изпусна. Нали така?

-Вие сте посегнали на живота му. Опитали сте да го убиете. След престъплението идва наказанието.

-Ами за него? Хулиганството също е престъпление, госпожа прокурор. А етническата омраза? Ами опита му да развращава младите?... Знаете ли, че ако прекършиш едно дръвче в двора на къщата, пет пари не струва гората?… А Вие ме плашите с наказание! Какво искате, да му дам ножа и да легна върху дръвника! Аз - метър и петдесет, той - сто и двайсет оки. Как ви се струва? Муха и слон… Дупнах го, завъртях телефона на „Бърза помощ” и дотичах в полицията да се предам. За мен честта е по-важна от всичко. Няма да гледам простака „как бесней над бащиното огнище”. Нали така?

Боляло го, казвате? Човек е, не камин. Мигар мен не ме заболя! И другите ги боли. Тук хората плачат от незараснали рани. Тъкмо се загоят и някой чифутин излиза на пътя им. Вади калъчката, почва да рови. Къде е позволено така? Престъпление, наказание - дръжки! Осъдете ме, щом смятате, че съм виновен. А онзи душманин, нека развява шкембе, нека се прави на важен…

Ето защо понякога противореча на закона. Нищо, че съм прокурор. Отивам при хората, влизам в дома им, надниквам в душата им... Във всеки човек гори по една болка и тлее по една надежда. Трябват само уши, които да чуват, и сърце, което да вижда.
*меселя - приказка

 

1982 г.




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sande - Поздрави, Светозаре !
19.05 16:18
Разказът е страхотен . Написан е увлекателно,динамично, страховито, къс от суровия живот, който не познаваме.
Македончите е истинско, автентично, нежно, справедливо и свирепо.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 16422
Постинги: 17
Коментари: 11
Гласове: 32
Архив
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31