Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05 13:25 - ЛЮБИМЕЦ НА ВЛЪХВИТЕ
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 63 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.05 13:38


 

Според статистиката, Серафимови са под чертата на бедността. Глупости! Над тях няма никаква черта. Те са в блатото. По-бедни и от клетниците на Юго, Серафимови съществуват, за да опровергават статистиката. Глад, студ, мрак, безпаричие - това е чертата на техния минимум. Някакъв ангел-хранител бди над семейството и го помирява с глада.

Понеже съдбата обича шегите, надари Серафима и Серафим с шест момчета - шест храномелачки. Те опустошаваха всичко. Единствено на себе си още не бяха посегнали. Най-голямото бе Данаил - любимец на влъхвите. Освен със светъл характер, орисниците бяха го орисали и с музикален талант. Свиреше на цигулка. Заради дарбата, в училище го сочеха с пръст, а у дома Серафима го ползваше вместо момиче. Когато обаче гладът сядаше на софрата им, всички обръщаха взор към свиреца.

През януари им отрязаха тока. Къщичката потъна в мрак. Вятърът слизаше през комина, издухваше пепелта от печката, гавреше се с децата. Серафим пушеше унило край огъня, а Серафима хлипаше на един стол до прозореца и плетеше на улично осветление чорапи за изтърсака. Хлапетата не съзнаваха какво значи бедност, но Данаил беше голям и не търсеше обяснение. Измолваше цигулката от сина на учителя по музика и заставаше пред бронзовия паметник на Орфей и Родопа в града.

Всеки ден, в единайсет преди обед, пръстите му изтръгваха от гърлото на цигулката „Алегро” от Моцарт, „Песничка” от Люли, мотив от „Девета симфония” на Бетовен... Проскубаната ушанка, балтончето без закопчалки и моминските ботуши на майка му, оформяха портрета на музиканта. При такава картинка и такъв глад, какъвто вие няма да изпитате никога, не може да не се вдъхновите. А да сте милосърдни, не ви трябва особено вдъхновение.

-Чичка, дай една кинта! Госпожа, не се стискайте! - подвикваха няколко циганчета около него, еднакво близки и на музиката, и на глада.

Хората даваха, колкото им се откъсваше от сърцето. Ученици му отстъпваха домашно приготвени сандвичи, а някаква леля от квартала, донасяше всеки път шише мляко. През ваканцията Данаил събра пари за тока, водата и данъците. Държавата си искаше своето. Тя не се трогваше нито от изкуството, нито от глада.

Днес обаче стомахът му беше прояден. Някакво бутало стържеше изтънялата тенекия на червата и вгорчаваше слюнката в устата му. Притъмняваше му от глад, а нямаше пукната пара в джоба. На всичко отгоре, голямото междучасие в училище съвпадаше с изваждането на хляба от кварталната фурна. Дъхът на самуните го зашеметяваше. Данаил често ходеше там. „Закусваше” с миризмата на загорелия хляб. Само да се покажеше на вратата, фурнаджиите щяха да го нахранят, но гордостта го възпираше. Вечер Серафим четеше пред децата преразказ на Светото писание и ги предупреждаваше да не посягат на чуждото.

Гладът обаче бе по-силен от всичко. Дори от морала. Докато разхождаше празния си стомах, в главата му блесна страхотна мисъл: Цигулка няма да имам, докато не стана велик, но кроасан, защо не? Струва едно левче! Ще открадна… Данаил спря пред павилиона, до входа на училището и започна да си избира. На витрината имаше всякакви - с ягоди, с банан, с черен и бял шоколад... Тъкмо стисна камъка в джоба на панталона си и пред очите му се изправи образът на баща му със заканителен пръст: „Не посягай на чуждото!”

Разколеба се, но само за миг. Светна му друга, още по-примамлива мисъл - „ще грабна едно левче от просяка на моста до киното. Едно левче за един кроасан. Кой знае каква надница заработва тоя „бастун”, щом има цигулка и се опитва да пее. То пък едни песни, разсмя се Данаил, кравите в зелените площи почервеняват от срам. За лютнята да не говоря”. Когато застана пред просяка, решителността му се изпари. Надписът: „Дядо гладен, помогнете!”, разкривен върху амбалажен картон и дървения крак на старика, захвърлен встрани, го разколеба окончателно.

Просякът скрибуцаше на цигулката, изцеждаше плачоподобен глас през хриповете й, докарваше нещо като песен, нещо като мучене на крава, за да събуди милосърдието у минувачите. Синкавата му риза, сакото от аба и плетената шапка върху главата му, го превръщаха в облак, потъмнял преди залез.

Данаил се смили. Вместо да граби, реши да поиска.

-Дядка, пусни ми едно левче.

-Защо точно едно, дядовото? Поискай десет, двайсет - наежи се старецът.

-Искам едно левче за кроасан. Не съм ял от снощи, а на витрината видях с истински шоколад и портокалови кори... Когато стана известен, ще ти го върна.

-Не може! Трябва да си го заработиш... С какво ще ставаш известен?

-Взимам урок по цигулка.

-Ето ти инструмент, работи! - просякът му подаде цигулката и започна да го разглежда. - А баща ти?

-Той е инвалид, на пенсия. Мама гледа останалите ми пет братя. Аз съм най-голям. Тя казва, че ще спечеля от този живот, понеже съм любимец на влъхвите. Имам резка между зъбите, която носи късмет. Затова съм отписан от семейните грижи. Ти си по-богат и от татко, и от мен, заеми ми едно левче. Щом стана велик, ще ти го върна с лихвите. Ако не си жив, ще дойда в гробището и там ще ти свиря.

-Не! Ще си го заработиш. Дръж инструмента. Аз не съм музикант, но обичам да пея. Една милосърдна сестра ме научи, когато бях в Чуждестранния легион. Вече съм стар - разприказва се легионерът.

-Как искаш? На ухо или на улицата? - пошегува се Данаил, докато разглеждаше овехтялата „антика”.

-На улицата. Аз не съм егоист.

-Дядка, цигулката е малко боклук - започна да се заяжда Любимецът на влъхвите.

-Ти си боклук! - кипна просякът. - Ако ще свириш, свири!

-Какво предпочитат твоите фенове? Класика, диско, попфолк?

-Всичко и нищо. Зависи какво им предлагаш. Това не е концерт по желание. Давай, аз ще те следвам с хармоника.

-Момент да настроя цигулката - кротна свирецът. - Дядка, антиката е супер!

-Много приказваш. Ще извикам полиция!

-Готови! - той тупна няколко пъти с крак и засвири „Гайдарче” от Парашкев Хаджиев.

-Хитрец - прошепна старчето и разрови парцалите в торбата до себе си. -Хармониката! Къде е проклетата свирка?

Минувачите започнаха да се обръщат. Вместо изнервящото скрибуцане на просяка, те чуваха истинска музика. Някои спираха и подхвърляха левчета, преди да отминат. Мостът доби ново лице. Тополите, наредени от двете страни на главната улица, престанаха да шумят. Слушаха теми от Моцарт, Стравински, Рахманинов. Слънцето се усмихваше, а зад дърветата се прегръщаха Орфей и Родопа…

В началото на концерта” на Данаил не му пукаше, но когато се скупчиха пред него двайсетина човека, пламна от срам. Нямаше как да избяга. Изсвири целия репертоар от Школата по цигулка. Множеството го слушаше с възторг. Той се покланяше след всяка пиеса, без да вдига очи. Освен окуражителното „Браво!” и ръкоплясканията, Данаил чуваше как звънят и техните дарове. Накрая, тъй и тъй бяха го вече видели, реши да зарадва просяка с любимата му „Аве Мария”.

Песента се понесе във въздуха като въздишка, погали лицата на хората, дърветата край моста, къщите в квартала. Старецът му пригласяше, но за разлика от друг път, сега много по-сполучливо и музикално по-вярно. Беше щастлив. Усещаше същинското вдъхновение как го удря в главата, как изведнъж става млад, уверен, че и той, бедният просяк, е част от механизмите на живота. Опиянен от това чувство, легионерът отрони две сълзи, които паднаха в скута му като две бели монети.

На финала на песента, когато множеството затананика припева, Данаил постави цигулката в ръцете на дядката и избяга. Объркан и вдъхновен, старецът викна:

-Ами парите за кроасана? Момче, върни се!

Никой не реагира. Зашеметени от нежността, хората не се интересуваха от повода за концерта. Виковете на просяка и бягството на свиреца, вдигнаха двама полицаи от бистрото на тротоара. Данаил направи опит да ги отмине, но една груба ръка стисна ухото му и го върна обратно.

-Какво става тук? Крадец значи? - информира се униформеният, мачкайки с пръсти пламналото ухо на момчето.

-В никакъв случай, господин старши! - размаха ръце просякът. - Тоя принц с резка между зъбите, ни даде много повече, отколкото искахме. Такива не крадат.

Униформеният изчезна, както беше се появил.

-Музиканте мой, ти наистина си любимец на влъхвите, но си и най-добрият цигулар след този концерт. Ето ти надницата - старчето обърна кутията и изсипа парите пред него.

Данаил се усмихна, поклати глава и взе само едно левче.

-Аз ти поисках един лев за кроасан, нищо повече. Останалите са твои.

-Как ти е името, момче? - попита просякът.

-Данаил.

-Данаиле, в тебе е влязъл добрият човек. Следвай сърцето си, синко. И свири!… А цигулката ти я подарявам.

-На мен? Дядка, не се занасяй!

-Виж как ти отива! Купих я от един лютиер в Италия, преди много години. Мислех си, че ще стана известен, но славата се уплаши от дрипите ми и... животът отмина. Дойде време аз да умра, а ти - да живееш. Вземи я!

-Благодаря!

Данаил прегърна цигулката и отлетя с вятъра.

 

2000 г.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 15204
Постинги: 17
Коментари: 11
Гласове: 32
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930