“Вашите деца не са ваши деца, те са изява на копнежа на живота да се самовъзпроизвежда. И макар да идват чрез вас, те обитават къщата на утрешния ден, където вие не можете да отидете дори в мечтите си”.

                                                                                                                     Джубран

През август Василчо Белята навършваше девет. Бивайки дете на разделени родители, то избуяваше като киселец между псувните на дядо си и пресеченото мляко на баба си. Луничав, рижокос, с врабчово лице и прозрачносини очи, Васко приличаше най-много на себе си. Единствено бенката на шията, голяма колкото стотинка, препъваше хорското любопитство.

Белята живееше при своите старци в горния край на града, но не обичаше никого от сърце. Дядо му го пердашеше през ден. Стъпеше ли на прага на старовремската къща, прехапал мустак, Васил знаеше, че ще яде бой. Смъкваше гащи, увисваше на прозореца и започваше да крещи: „Чичо Георги, чичо Георги-и, убиват ме!…” Баба му притичваше в подника* като невестулка, залостваше вратата, кръстеше се и през раздрънканите челюсти си плюеше в пазвата.

Освен чичото, бил в младостта си шампион по борба, а сега ловец с пушка, момчето си нямаше никого. Баща му замина зад граница на гурбет, а майка му пристана на друг. За Белята не мислеха.

Но и той, като останалите деца, си имаше тайна. Скришом от баба и дядо виждаше майка си. Сутрин, между седем и седем и половина отиваше на ъгъла до универсалния магазин в квартала, където колите скимтяха по стръмното, оправяше презрамките на ученическата си раница и изчакваше автобус № 3. От него млада красавица във винен пуловер и тъмно червило на устните, залепваше ръка на стъклото, усмихваше му се и отминаваше. Василчо вдигаше ръце за поздрав, мигаше й с двете очи, а когато автобусът свиваше зад завоя, изпълнен с радост, той хукваше към училището.

Свиждането се повтаряше всеки ден. И след всяка среща детското сърчице полудяваше. Белята беше прилежен в клас. Рецитаторството бе неговата стихия. На училищните празници идваше баба му, слушаше го как сладко нарежда и плачеше. После навеждаше шишенце с еонервина, успокояваше се и галено го прегръщаше. От известно време обаче не я виждах. Васко изпитваше срам от старческите й сълзи.

В междучасията „бръмбарите” ставаха оси. Врявата избухваше като лавина и помиташе всичко пред себе си. Белята бе главният подбудител.

*подник - обор

След една лудория учителката извика дядо му. И сбърка. Старият бе първичен, груб, несъобразителен. Той съблече внука си в клас и пред всички го нашиба по задника с върбова пръчка. Нощес Василчо не спа. Става два пъти да бяга от къщи, но и двата пъти смелостта не му стигна.

Сутринта изтича до универсалния магазин да чака автобус № 3. Докато стъпваше насам-натам, забеляза, че манекенката на витрината е облечена с рокля, каквато имаше и майка му. Той се приближи до стъклото и дълго наблюдава собственото си отражение. Спомни си как е вдигал крачета, за да не изцапа новата дреха на мама, когато тя го носеше към Детския дом, как след обед го взимаше пръв и двамата ближеха сладолед, спомни си и други прекрасни неща, докато вятърът играеше на жмичка с една смачкана хартия на пътя.

Тази сутрин обаче майка му не „дойде”. Минаха няколко автобуса с № 3, ала нея я нямаше в нито един. Васко закъсня за училище. Учителката отново го смъмри, а децата му се присмяха. Натъжен и засрамен, той седна на чина като ранено врабче. В прозрачносините му очи заваля сняг.

От този ден тайната престана да съществува. Всяка сутрин Белята заставаше пред универсалния магазин и дълго чакаше майка си. Напразно. Отсъствието й започна да го променя. Стана нервен, затворен, взе да заеква… Но не преставаше да я търси. Намери я чак пролетта - един месец след празника на майката, за който класът му се готвяше от Нова година.

Тя вървеше по главната улица на града - задъхана, напълняла, с подпухнало лице и бебе на гърди. Василчо хукна да я настигне, но когато я приближи, спря. Стори му се друга. Неговата майка беше по-хубава, синеока, цъфтяща... А тази, на всичко отгоре, имаше и бебе. Докато мислеше какво да направи, изведнъж се сети за подаръка, който бе й приготвил в час по трудово обучение - копринена кърпичка с два прегърнати щъркела, избродирани лично от него. Белята смъкна чантата от гърба си, извади ръкоделието и тъкмо да я повика, за да й го даде, тя зави зад ъгъла и влезе в детската консултация.

След няколко седмици я срещна отново. Този път с количка. С онази, в която беше разхождала и него, окичена със златни нишки от първата му коса, със следи от пръстите на ръцете му, с мирис от захвърленото му тяло. Василчо се развълнува. И радост, и страх, и някакво друго чувство напираше в гърдите му. Приближавайки я, той се заканваше: „Ако не спре, ще убия детето й!”

Тя не го виждаше. Заета с новата радост, беше осляпяла за старата. Усмихваше се на второто си момченце, приказваше му, изпълваше улицата с майчинство. Въпреки неговото вълнение и нейното безразличие, двамата се приближаваха един към друг. Белята беше готов да удуши омразното бебе, застанало между него и нея, но когато забеляза синьото пламъче в очите на майка си, предпочете да избяга. Нямаше накъде. На две крачки отпред бе тя - майката, която тъй пламенно търсеше, зад него - ято гълъби, които го следваха. Когато се изравни с нея, тихичко я повика: „Мамо!” Тя се сепна. Лицето й поруменя. И докато се съвземе от изненадата, синът й избяга.

Той подплаши гълъбите, прекоси площада от край до край и влетя в училищния двор. Нямаше никого, децата бяха в клас. Васил седна на последната пейка в ъгъла и зарида. Когато „чайникът” му прекипя, той извади джобното огледалце, на чийто гръб бе залепил снимка на майка си, погледна я и го строши. Пуканицата, раздробила любимия образ, мина и през сърцето му. Той разгъна кърпичката с щъркелите, приглади я върху коленете си и се забърса. След това пак я разгърна в скута, погледна птиците, помилва ги и с развълнувани пръсти сгъна кърпичката, и я прибра във вътрешния джоб на якето.

Белята престана да търси майка си. Една вечер, когато се прибираше у дома, спря пред витрината на универсалния магазин, измери с поглед куклата, облечена с роклята на майка му и се отдалечи. На тротоара спря, огледа улицата в двете посоки и щом видя, че е сам, изкърти едно паве под краката си и го засили в стъклото. Витрината на най-големия магазин в града изтрещя с пиринчения си глас и поряза нощта. Манекенката падна, разглобена на две. Василчо изтръпна. И без много да мисли, духна по празната улица. Насреща - дядо му, леко пийнал, излизаше от механа „Карлък”. Беше на градус и Белята знаеше, че тогава не го изтезава. На мига двамата се разпознаха. Дядо му се откашля и го повика с пръст. Василчо увисна в ръцете му:

-Моля те, дядо, не ме бий! Счупих я, защото мама вече не идва.

Старият побесня.

-Какво счупи? - недоумяваше той. - За каква майка говориш? Аз съм твоята майка! Смъквай гащите, за да ти кажа как се троши!

Въпреки озлоблението си, старият отказа да го пердаши. Когато чу детето да споменава майка си, нещо прищрака в главата му. Сякаш колело на каруца настъпи дивото му сърце и то изписка без глас.

Василчо продължаваше да скимти, разколебан по въпроса за гащите.

-Да вървим - рече дядо му и го поведе за ръка. - Стига мрънка! Разваляш ми кефа. Няма смисъл да плачеш за някого, който не мисли за теб. Чу ли?

-Да - отвърна Васил.

Когато стигнаха пазара, среднощните мохикани седнаха на каменния дувар. Старият извади от джоба някакъв марципан и го даде на внука си. Двамата мъже се погледнаха и решиха да изчакат ченгетата. Над тях примигваше луминисцентната лампа и ги огряваше с жълтеникавото си око. Белята се схълцваше и хрупаше сухия марципан, който засядаше и в моето гърло. По едно време, вдигнал глава към небето, старият зарида - тихо, безмълвно, сурово. Васил му даде кърпичката с двата щъркела да забърше очите си. Дядо му я разгъна и когато видя щъркелите, попита бързо:

-Да не си я откраднал?

-Не бе, дядо - проточи глас Белята - по трудово… И му разказа от игла до конец историята, заради която строши огледалото.

1985 г.